Определение № 4001 от 11.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1653/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. К. Т. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 1578/20.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 2469/2022 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваните части от първоинстанционното решение № 261391/21.04.2022 г. по гр. дело № 4016/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат е постановено следното: ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ, общо сумата 32 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение по досъдебно производство (ДП) № 214/2013 г. по описа на Националната следствена служба (НСС), което е прекратено спрямо ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.01.2017 г. до окончателното плащане, като този иск е отхвърлен за разликата над сумата 32 000 лв. до пълния му предявен размер от 150 000 лв.; отхвърлени са и исковете за претендираната във въззивното производство обща сума от 17 120.56 лв. като обезщетения за имуществени вреди, изразяващи се в пазарната стойност в размер 6 781.94 лв. и пропуснат наемоподобен доход в размер 10 338.65 лв. за периода 23.06.2007 г. – 23.01.2017 г. от иззет като веществено доказателство по същото ДП, собствен на ищеца товарен автомобил „форд транзит Д“ с рег. [рег.номер на МПС]. Ищецът Г. Т. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Страните не са подали отговори на касационната жалба на насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Г. Т., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран следният правни въпроси: 1) как следва да се прилага принципът за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди; и 2) следва ли да се прилага разпоредбата на чл. 111, ал. 2 от НПК в случаите, когато е налице прекратяване на наказателното производство спрямо обвиняем по реда на чл. 243, ал. 1 от НПК, и с това постановление за прекратяване прокурорът не се е произнесъл по въпроса за веществените доказателства, отнети от владението на същия обвиняем, спрямо когото е прекратено наказателното производство. По отношение на първия правен въпрос касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с решение № 163/01.07.2016 г. по гр. дело № 411/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, ППВС № 4/23.12.1968 г. и решение № 302/04.10.2011 г. по гр. дело № 78/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. По отношение на втория правен въпрос ищецът не сочи никоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК. Поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в частта му по исковете за имуществени вреди. В тази връзка, като очевидно неправилни се сочат изводите на апелативния съд, че за да бъде върнат процесния автомобил в патримониума на ищеца, същият е следвало да отправи искане по реда на чл. 111, ал. 2 от НПК, което не е сторено; както и че следва да се доказва наемоподобен доход, извън доказването по допуснатата експертиза, след като автомобилът е отнет неправилно от прокуратурата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД; и 2) за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. 11 (II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 53/07.05.2019 г. по гр. дело № 3528/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 295/18.12.2017 г. по гр. дело № 384/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 50298/16.12.2022 г. по гр. дело № 912/2022 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено следното: По образувано ДП № 14/2007 г. на ГДБОП -МВР, на 24.06.2007 г. ищецът е привлечен като обвиняем, за това, че от 05.10.2006 г. до 23.06.2007 г. на територията на [населено място] е участвал с други лица, част от тях митнически служители, в организирана престъпна група – структурирана в трайно сдружение, с цел да вършат съгласувано в страната престъпления по чл. 242 от НК, чрез които се цели да се набави имотна облага, всичките – като лица, системно занимаващи се с пренос на стоки през граница, които действайки по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група, сговорили се предварително, без знанието и разрешението на митниците, чрез използването на неистински и документи с невярно съдържание, при условията на продължавано престъпление за времето от 05.10.2006 г. до 01.05.2007 г., пренесли през границата стоки и предмети за търговски цели в особено големи размери; както и за това, че като извършител за времето от 05.10.2006 г. до 23.06.2007 г., при условията на продължавано престъпление, като всички са лица, системно занимаващи се с преноса на стоки през граница, които действайки по поръчение или в изпълнение на решение на организирана престъпна група, сговорили се предварително, без знанието и разрешението на митниците, чрез използването на неистински и документи с невярно съдържание, пренесли през границата стоки и предмети за търговски цели в особено големи размери, като случаят е особено тежък. На 23.06.2007 г. пет лица, сред които и ищецът, при постановена спрямо тях мярка „задържане под стража до 72 часа“, са конвоирани до следствения арест в [населено място]. С определение на съда от 25.06.2007 г. е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ по отношение на ищеца и другите четири лица, привлечени като обвиняеми. С определение от 31.10.2007 г., взетата спрямо ищеца мярка е изменена в „парична гаранция“ в размер 3 000 лв. На 31.07.2009 г., на 14.01.2011 г. и на 27.04.2012 г. са внасяни обвинителни актове в съда, но с разпореждания, съответно от 07.08.2009 г., от 04.02.2011 г. и от 21.06.2012 г. делото е връщато на прокуратурата за отстраняване на допуснати процесуални нарушения. На 24.06.2013 г. делото е иззето от ГДБОП и разследването е възложено на НСС, където е заведено като ДП № 214/2013 г. С прокурорско постановление от 05.06.2014 г. частично е прекратено наказателното производство спрямо всички обвиняеми за престъпление по чл. 321 от НК и за престъплението по чл. 242, ал. 1, б. „ж“ от НК, доколкото не е доказано обвиняемите да са действали по поръчение или в изпълнение на решения на организирана престъпна група, като е прието, че производството следва продължи по другите повдигнати обвинения. На 24.10.2014 г. по ДП № 214 /2013 г. ищецът повторно е привлечен като обвиняем по обвинение за престъпление по чл. 242, ал. 4, алт. 1 и 2, вр. ал. 1, букви „б“, „в“, „д“ и „е“, вр. чл. 26, ал. 1 от НК. С прокурорско постановление за частично прекратяване на наказателното производство от 19.01.2017 г., постановено по ДП № 214/2013 г. по описа на НСС, е прекратено наказателното производство по повдигнатите спрямо ищеца и още две лица, обвинения на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 от НПК, поради това, че деянията не осъществяват състава на престъпление по чл. 242, ал. 1 от НК; със същото постановление е прието, че наказателното производство продължава срещу други четирима обвиняеми. При така установените факти, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че е налице фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ. Апелативният съд е приел и че оплакванията за неправилно приложение на материалния закон по отношение иска за неимуществени вреди, се свеждат до установяване на справедливия размер на обезщетението. Позовавайки се на установената практика на ВКС, съдът е приел, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване, както и че не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания – доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка. Въззивният съд е приел също, че от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице, като в случая на ищеца е повдигнато обвинение за участие в организирана престъпна група и извършено друго тежко престъпление, което предполага съществен душевен дискомфорт поради угрозата от наказание „лишаване от свобода“ от 5 до 15 години. На следващо място е посочено, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя също така от вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др. В случая наказателното производство е започнало на 23.06.2007 г. със задържането на ищеца и е приключило на 23.01.2017 г., когато му е съобщено постановлението за прекратяването спрямо него. Съдът е намерил, че тази продължителност от 9 години и 8 месеца надвишава критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, тълкуван в светлината на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), предвид и факта, че по отношение на ищеца делото е приключило във фазата на досъдебното производство, независимо от неколкократното внасяне на обвинителен акт в съда. Приел е, че от значение за определяне на обезщетението е и задържането за 72 часа, а впоследствие и мярката за неотклонение „задържане под стража“ – общо от 23.06.2007 г. до 31.10.2007 г., т.е. 5 месеца и 8 дни. На следващо място е посочил, че размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за развитието на заболяването. Във връзка с тази група критерии, след подробно обсъждане на приетата по делото медицинска документация, заключението на комплексната съдебно-медицинска експертиза и свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел, че е налице връзка между наказателното производство и претърпения от ищеца исхемичен мозъчен инсулт, като се е мотивирал, че за този свой извод е съобразил експертното заключението, факта, че инсултът е получен три месеца след освобождаването на ищеца от ареста, където той е бил малко повече от пет месеца, както и рязкото му отслабване по време на ареста. Също в тази връзка, независимо от факта, че е имало нелекувана артериална хипертония и че вещите лица приемат косвена, а не пряка връзка, съдът е приел, че стресът от разследването и от задържането е допълнил нелекуваните и съществуващи преди това заболявания на ищеца, и всички тези фактори са довели до мозъчно-съдовия инцидент инсулт. В обобщение въззивният съд е посочил, че при определяне на справедливия размер на обезщетението отчита дългата продължителност на наказателното дело, потенциалното наказание от 5 до 15 години лишаване от свобода, задържането за 72 часа, а после задържането под стража от 5 месеца и няколко дни, както и че ищецът е бил обвиняем заедно с 5 други лица за участие в организирана престъпна група; отчел е още и възрастта на ищеца – 45 години към началото на наказателния процес и 55 години – към края му, като е приел, че същата сама по себе си, независимо от намалената работоспособност, ограничава драстично шансовете на ищеца за професионална реализация. Съдът е взел предвид и това, че по делото не е доказано широко медийно разгласяване на случая, в резултат на което да е пострадало реномето на ищеца; приятелите му са научили за ареста му същия ден, заради планирано тържество, а не заради медийни публикации; няма доказателства, извън показанията на свидетелката К., за телевизионни репортажи, статии в електронни или хартиени издания и пр. На следващо място въззивният състав е споделил извода на първоинстанционния съд, че не е доказано и твърдението, че поради наказателното производство ищецът не могъл да се сгоди за свидетелката К., като са изложени съображения и за този извод, и съдът е установил от нейните показания, че двамата продължават да са близки и тя се грижи за ищеца поради здравословното му състояние. Отново позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е посочил, че като база за определяне паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служи още икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, в случая – датата на съобщаването на наказателното постановление. Посочено е още, че осъждането за обезщетение само по себе си също има ефекта на овъзмездяване, като и в тази връзка са изложени съображения. В заключение въззивният съд е намерил за справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществените вреди сумата 32 000 лв. В тази връзка е приел за частично основателни оплакванията на ищеца за присъден му от първата инстанция занижен размер на обезщетението, предвид установената връзка на наказателното преследване с мозъчно-съдовия инцидент, довел до окончателна частична пареза, налагаща чужда помощ в ежедневието на ищеца и водеща до невъзможност за работа. От друга страна апелативният съд отново е изтъкнал, че арестът е бил само един от факторите за инсулта, поради което е приел, че обезщетение над посочения размер би било завишено. За неотносими към справедливия размер на обезщетението съдът е намерил доводите на ищеца, черпени от недостатъци на повдигнатото срещу него обвинение. За изцяло неоснователни са намерени и оплакванията на ответната ПРБ за завишен размер на обезщетението, определено от СГС, предвид дължината на производството и продължителното задържане под стража. Относно предявените по делото искове за обезщетения за имуществени вреди, съобразно уточнението на исковата молба, въззивният съд е приел, че същите са за заплащане на пазарната стойност на процесния товарен автомобил, в размер 6 781.94 лв., както и на наемоподобен доход от същия за периода 23.06.2007 г. - 23.01.2017 г., в размер 10 338.65 лв. По повод първия иск съдът е приел, че за уважаването на същия не е достатъчно, че с неоспореното от страните заключение на съдебната автотехническа експертиза е установена средната пазарна стойност на автомобила към момента на изземването му, в размер 6 781.94 лв. В тази връзка САС е споделил изводите на СГС, че съгласно чл. 111, ал. 1 от НПК, веществените доказателства се пазят докато завърши наказателното производство, а според чл. 111, ал. 2 от НПК, предметите, иззети като веществени доказателства, с разрешение на прокурора могат да бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни разкриването на обективната истина и не са предмет на административно нарушение. Изтъкнато е, че в случая наказателното производство все още е висящо пред съда, а наред с това по делото няма данни ищецът да е поискал връщането на автомобила си, за който няма спор че е негова собственост. С оглед това съдът е намерил, че не може да се приеме, че изземването е незаконно – обвинението срещу ищеца е било за участие в организирана престъпна група за пренос на стоки през границата на страната, включително и чрез иззетия процесен товарен автомобил, като срещу част от обвиняемите наказателното дело продължава. Наред с това, въззивният съд е приел, че не може да се присъди равностойността на вещта (автомобила), тъй като същата не е отнета в полза на държавата, а се пази от нея до завършване на наказателното производство. Апелативният съд е намерил за неоснователен и иска за присъждане на наемоподобен доход за периода 23.06.2007 г. - 23.01.2017 г. в размер на 10 338.65 лв. Приел е, че за да се уважи този иск, следва да е доказано, че ищецът би реализирал такъв доход по време на процесния период в приетия от съдебната автотехническа експертиза размер, но доказателства за това няма по делото. В тази връзка съдът е обсъдил и показанията на двамата свидетели по делото, като е приел, че същите могат да обосноват извод, че с процесния товарен автомобил ищецът е осъществявал транспортна дейност, както и че след изземването му не е могъл да я осъществява, но няма доказателства, какъв доход е пропуснал да реализира ищецът, като не е могъл да осъществява такава дейност – няма представени договори, които да не е могъл да изпълни поради наказателното производство, няма дори твърдения какви са били доходите му преди образуването на това производство. С оглед това, САС е приел, че няма доказателства за претърпени такива имуществени вреди и искът следва да се отхвърли. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице наведените от страните основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение. Първият правен въпрос, формулиран от страна на ищеца Т., и двата правни въпроса, формулирани в изложението на ответната ПРБ, се припокриват помежду си и са почти идентични по съдържание и смисъл. Същите са по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като по тях е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в посочените в изложенията на страните решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. В понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено – по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на производството, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От такова значение е и дали през времетраенето на процесното незаконно наказателно преследване, срещу ищеца са били водени и други наказателни производства. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, но само за тези които са пряка и непосредствена последица от конкретното процесно наказателно преследване. Поради това съдът следва да вземе предвид и да обсъди и всички други установени по делото обстоятелства, които са се отразили на психо-емоционалния, здравния и социалния статус на ищеца през процесния период. В този смисъл, неимуществените вреди, причинени от процесното наказателно преследване, са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Съдът, при извършената съпоставка между съображенията, изложени в мотивите към обжалваното въззивно решение за определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, с така цитираната практика на ВС и ВКС, намира, че апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от същата и е разрешил формулираните от двете страни по делото правни въпроси по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с тази трайно установена, включително задължителна практика на върховните съдилища. Следва да се отбележи, че несъгласието на страните (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка отново следва да се посочи, че в решенията по чл. 290 от ГПК на ВКС, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Както вече беше посочено, по отношение на втория формулиран от него правен въпрос, ищецът не е навел никоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. При това положение настоящият съдебен състав не би могъл да допусне касационното обжалване, тъй като не е задължен да извършва служебна преценка, дали този въпрос е разрешен с въззивното решение в противоречие или не с практиката на ВС и ВКС, на Конституционния съд (КС) или на Съда на Европейския съюз (СЕС), или пък, дали въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът следва да наведе в изложението към касационната си жалба както общото основание (ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос), така и да посочи и да обоснове наличие на някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Непосочването на такава допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 от ГПК, само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по съответния правен въпрос. Както и сам касаторът-ищец сочи, съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВС и ВКС, на КС или на СЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът-ищец не сочи, а и обективно въззивното решение, включително в частта му по исковете за обезщетения на имуществени вреди, не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. В мотивите на апелативния съд са изложени достатъчно ясни съображения, като не са налице фактически констатации или правни изводи, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или на правната логика, и които да се установяват от самото съдържание на съдебния акт. Предвид горните съображения, доводите на касатора-ищец за неправилност на изводите на въззивния съд по тълкуването и приложението на чл. 111, ал. 2 от НПК и относно недоказването на процесните пропуснати ползи, изразяващи се в наемоподобен доход от процесния товарен автомобил, не попадат в хипотезата на очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, а съставляват общи касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които нямат отношение към допускането на касационното обжалване. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение