Определение № 3960 от 26.08.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4220/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Х. Д. А., чрез пълномощниците й адв. А. Х. и адв. П. Б., против решение № 345 от 05. 06. 2023 г. по в. гр д. № 926/2022 г. на Софийския окръжен съд, потвърждаващо решение № 92 от 26. 09. 2022 г. по гр. д. № 224/2021 г. на РС – Пирдоп, с което е признато за установено, по предявения от Н. Д. Н. и Н. Г. Н. против Х. Д. А. иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, че ищците са собственици на реална част с площ от 45, 84 кв.м., заснета като част от поземлен имот *по КККР на [населено място], собственост на ответника, вместо като част от поземлен имот *по КККР на [населено място], собственост на ищеца, която реална част е заключена между буквите АБВГА на скица-приложение № 1 към заключението на съдебнотехническата експертиза на вещото лице В. Я.. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения иск.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от Н. Д. Н. и Н. Г. Н., чрез адв. П. Н., с който са развити съображения за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Установено е по делото, че имотите на ищците и на ответника са съставлявали част от един имот, който е бил собственост на наследодателя на ищците и на праводателите на ответниците. За пръв път имотът е включен в КРП на [населено място] през 1958 г., където е нанесен като два парцела: парцел *– за им. *, с площ от 741, 69 кв.м., кв. *и парцел *I – за им. *, с площ от 762, 98 кв., кв. *И двата парцела са отредени за имот пл. № *, собственост на Г. Ц. Г.. Общата регулационна линия между тях не създава регулационни отношения (няма придаваеми части по регулация). С н.а. № 2/69 г. Г. Ц. Г. дарява на дъщеря си Н. Г. Н. и на зет си Н. Д. Н. парцел *– за им. *, с площ от 741, 69 кв.м. След дарението Г. Ц. Г. остава собственик на парцел *– за им. *, с площ от 762, 98 кв. През 1979 г. Г. Ц. Г. подписва нотариално заверена декларация рег. № 761/28. 12. 1979 г., с която дава съгласието си дъщеря му и зет му да построят стопанска сграда на калкан на границата между двата парцела, като деклараторът ще построи такава от неговата страна на калкана. Ищците построяват стопанска сграда в собствения си парцел *– за им. *, в кв. *, която е ситуирана на регулационната граница с парцел *– за им. *, с площ от 762, 98 кв. на бащата на ищцата. Следващият КРП на [населено място] е от 1984 г. По този план парцел *– за им. *, с площ от 741, 69 кв.м. по КРП от 1958 г. е нанесен като парцел *– за им. *, с площ от 594, 13 кв.м. Парцел *– за им. *, с площ от 762, 98 кв.м. по КРП от 1958 г. е нанесен като два парцела: *– за им. *, с площ от 400, 65 кв.м. и *– за им. *, с площ от 398, 65 кв.м. По този план общата регулационната граница между парцел *- им. *на ищците и парцели *– им. *и *– им. *е изместена в източна посока, към имота на ищците, при което спорната реална част от 45, 84 кв.м. попада в парцел *– за им. *, вместо в парцел *- им. *. В КП и в РП от 1984 г. стопанската постройка в имота на ищцата, на регулационната линия между двата процесни парцела, не е нанесена. През 2001 г. Г. Ц. Г. е починал и е оставил за наследници децата си Н. Г. Н. и Ц. Г. Ц., както и съпругата си Д. И. Г., починала 2010 г. и оставила за наследници Н. Г. и Ц. Г.. Ц. Г. Ц. починал на 6. 09. 2016 г. и оставил за наследници синовете си Г. Ц. Г. и Н. Ц. Г.. С н.а. № № 178/2014 г. и 179/2014 г. Н. Г. Н. и Ц. Г. Ц. даряват на Н. Ц. Г. парцел *– им. *, а на Г. Ц. Г. парцел *– им. *по КРП от 1984 г. С н.а. № 112/2017 г. Н. Ц. Г. продава на ответника Х. Д. А. парцел *– им. *по КРП от 1984 г. Между парцел *– за им. *, с площ от 741, 69 кв.м., и парцел *– за им. *, с площ от 762, 98 кв. по КРП от 1958 г., както и между парцел *- им. *на ищците и парцели *– им. *и *– им. *по КРП от 1984 г. не е имало материализирана ограда. По одобрената през 2019 г. кадастрална карта на [населено място] парцел *- им. *е нанесен като поземлен имот *, парцел *– им. *е нанесен като поземлен имот *, а парцел *– им. *като поземлен имот *. Имотната граница между поземлен имот *на ищците и поземлен имот *на ответниците съвпада с регулационната линия между парцел *- им. *и парцел *– им. *по РП от 1984 г., а не с регулационната линия между парцелите по РП от 1958 г. Имотната граница между поземлени имоти *и ***преминава през стопанската постройка в имота на ищците, която е построена на регулационната граница между двата парцела по РП от 1958 г., със съгласието на собственика на съседния парцел – бащата на ищцата.

При тези данни въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния за основателност на предявения иск по чл. 54, а. 2 ЗКИР. Собственици на спорната реална част от 45, 84 кв., нанесена към поземлен имот *, вместо към поземлен имот *, са ищците. Придобили са я на основание договор за дарение, сключен с н.а. № 2/1969 г.,при действието на РП от 1958 г. По КП от 1984 г. имотната граница между имотите на ищците и ответника е следвало да съвпада с общата регулационна граница по РП от 1958 г. Не е имало никакво основание за изместването й в източна посока, към имота на ищците, и включване на тази реална част към парцела на ответника. Тази грешка в кадастралната основа на РП от 1984 г. е възпроизведена и в кадастралната карта от 2019 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, за проверка на допустимостта му, с твърдения за постановяването му по нередовна искова молба и по непредявен иск – за установяване право на собственост към настоящ момент, вместо към минал момент, както е поискано. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо на посоченото основание. И първоинстанционният, и въззивният съд са разгледали предявения иск – за приемане за установено, че ищците са собственици на спорната реална част от процесния имот, както и че в одобрената кадастрална карта е допусната грешка, изразяваща се в заснемане на тази част към имота на ответника, вместо към имота на ищците. Твърденията на ищците, че и към одобряване на кадастралната карта през 2019 г. са били собственици на спорната реална част, не е несъвместимо с твърдението им, че и към настоящия момент са собственици на същата. Искането за признаване правото им на собственост върху спорната площ към настоящия момент се съдържа подразбиращо се и в искането им да бъде признато за установено, че в одобрената кадастрална тази площ е нанесена погрешно към имота собственост на ответниците, вместо към имота собственост на ищците.

Касаторът формулира и следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. При наличие на несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба следва ли въззивният съд да предприеме действия по чл. 129, ал. 2, за привеждане на петитума в съответствие с обстоятелствената част на исковата молба?

2. При неясна искова молба следва ли въззивният съд да даде указания по реда на чл. 146 ГПК за възможността за предприемане на тези процесуални действия по посочване на относими доказателства, които не са предприели при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд?

3. Дали предметът на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е установяване правото на собственост на ищеца към минал момент – одобряване на кадастралната карта или към настоящ момент?

4. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе с решение надхвърлящо търсената защита и при несъобразяване с формулирания в исковата молба петитум?

5. Длъжен ли е съдът, при преценка насъбраните доказателства, да съобрази научните логическите и опитните правила, включително при обсъждане и преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели и налични доказателства? На база установено разминаване на границите по приложените актове въззивният съд трябва ли да изключи от доказателствения материал част от нотариалните актове или е наложително да направи допълнителен анализ?

6. Какви са критериите, по които се установяват границите на поземлените имоти в кадастралната карта?

7. Как се отразява съществуваща постройка в нов регулационен план? Ако за дадена постройка е установено по законен ред, че същата е незаконна и не подлежи на търпимост, то следва ли съдът да коментира в акта си обстоятелствата, свързани със законността на постройката в светлината на приложимост на регулацията?

8. Предвид разпоредбата на чл. 200 ЗУТ, може ли да се придобива по давност реална част от парцел или УПИ, ако за тази реална част не са налице изискванията на чл. 19 ЗУТ и същата не се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ?

9. Прилагането на регулацията основание ли е за издаване на строително разрешение за парцела, към който са придадени имоти на други лица, съгласно чл. 56, ар. 11 ЗТСУ /отм./?

10. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните.

Първият, вторият и четвъртият въпрос не кореспондират с обективираните по делото процесуални действия на съда и страните. Както бе посочено по-горе, ясно е от фактическите и правни твърдения на ищците, че същите твърдят да са собственици на спорната площ към предявяване на иска, каквито са били и към 2019 г., когато е била одобрена кадастралната карта. Съответно на твърдението им да са собственици на процесната реална част към настоящия момент е и искането им да бъде признато, че в кадастралната карта е допусната грешка, изразяваща се в погрешно заснемане на тази част не към собствения им имот, а към имота на ответника. В този смисъл, не е налице противоречие и/или несъвместимост между фактическите и правни твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, нито е налице несъответствие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба, даващо основание за прилагане на чл. 129, ал. 2 ГПК. Въззивната жалба не съдържа оплакване по чл. 146 ГПК във връзка с доклада, поради което въззивният съд не е дължал извършване на служебна преценка за съответствие на доклада с изискванията на чл. 146 ГПК и предоставяне възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия, които не са предприели заради липса, непълнота или неточност на доклада. Съдът се е произнесъл по спорното право, разрешавайки въведения от ищеца материалноправен спор. Съдебният акт не съдържа нито произнасяне свръхпетитум, нито произнасяне по спор, който не е обхванат от предмета на делото.

Третият въпрос не е разрешен в противоречие със задължителните указания по тълкуване и прилагане на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, дадени с ТР № 8/23. 02. 2016 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Съдът е приел, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР представлява положителен установителен иск за собственост към настоящ момент върху спорния имот или спорната реална част от имот, като в случай на уважаването му се признава и непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта, при нанасяне имотите на страните.

Петият и десетият въпрос не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, като инстанция разрешаваща по същество правния спор, при съобразяване с правомощията си по чл. 269 ГПК и с уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, е разгледал всички доводи и възражения на страните, изложени във въззивната жалба и включени в предмета на делото при разглеждането му пред първоинстанционния съд. Обсъдил е всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и свързаност. Изложил е собствени изводи от фактическа и правна страна. Мотивите към решението отразяват извършена правораздавателна дейност на инстанция по съществото на спора. А оплакването за несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства и за допуснати процесуални нарушения при обсъждане и преценка на доказателствата представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК и обсъждането му на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо. Преценката за правилността на обжалвания акт и за основателност на касационната жалба е допустима само в случай на допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Шестият въпрос е зададен твърде общо, без връзка с конкретното дело. Независимо от това, следва да се посочи, че в съответствие с практиката на ВКС със задължителен и незадължителен характер въззивният съд е приел, че кадастралната карта следва да отразява пространствения обхват на имотите съобразно действително притежаваните права на собственост върху тях.

Седмият въпрос е неотносим, тъй като без значение при преценка основателността на иска е дали стопанската постройка в имота на ищците е търпим или нетърпим строеж по смисъла на пар. 16 ПЗР ЗУТ и дали е нанесена или не в кадастралните планове и в кадастралната карта, тъй като нанасянето или ненанасянето на сградата в кадастралния план и в кадастралната карта няма нито правопораждащо, нито правопогасяващо действие за правата на собственост върху частта от имота, върху която сградата е построена. От значение в случая е, че законно или незаконно построена, търпима или нетърпима, сградата е ситуирана на регулационната линия между двата процесни парцела по РП от 1958 г., в какъвто смисъл е и дадената декларация от бащата на ищцата, като собственик на съседния парцел.

Осмият въпрос е неотносим към предмета на делото. И двете страни сочат като придобивно основание за процесната реална част от имот правни сделки – ищците твърдят да са я придобили на основание договор за дарение, сключен с н.а. № 2/69 г., а ответника – на основание договор за продажба, сключен с н.а. № 112/2017 г. Нито ищците, нито ответниците са посочили придобивна давност като евентуално придобивно основание. Ищците са заявили, че са владели спорната реална част, доколкото тя е застроена със собствената им стопанска постройка, но не са се позовавали на придобивния способ по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Деветият въпрос също е неотносим към спорния предмет. В случая не е имало придаваеми части от имот на ищците към парцела на ответника/праводатели на ответника, нито придаваеми части от имот на ответника/праводатели на ответника към парцела на ищците. По първия регулационен план от 1958 г. двата парцела са отредени за един имот и, както имота, така и отредените за него два парцела, са били собственост на едно лице. Общата регулационна граница не е създала регулационни отношения чрез придаване на реални части от имоти към парцели. В кадастралния план от 1984 г., представляващ кадастрална основа на следващия регулационен план от 1984 г., имотната граница между имоти *(за който е отреден парцелът на ищците) и *(за който са отредени два парцела, един от които този на ответника) е следвало да съвпада с общата регулационна линия между парцелите по РП от 1958 г. Вместо това тя е изместена на изток, към имота на ищците, при което привидно, заради тази грешка и само графично част от имота на ищците се придава към парцела на ответниците, но в действителност, при съобразяване с вярната имотна граница, такива придаваеми части не е имало. В този смисъл, безпредметно е да се обсъжда прилагане на ДРП от 1958 г. и от 1984 г.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът Х. Д. А. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищците Н. Д. Н. и Н. Г. Н. сумата 1200 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,