Определение № 50514 от 20.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1445/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ВОДОСНАБДЯВАНЕ И КАНАЛИЗАЦИЯ – ДОБРИЧ АД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 54 от 25.02.2022 г. по в. т. д. № 574/2021 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260082 от 25.06.2021 г. по т. д. № 27/2021 г. по описа на Добричкия окръжен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът на касатора срещу ОБЩИНА БАЛЧИК с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК за установяване по отношение на ответника, че ищецът не дължи сумите по изп. д. № 20217370400106 по описа на ЧСИ Л. Т. в размер на 38 690,29 лв., равностойност на 19 782,03 евро - главница по акт № 001/16.12.2016 г. за установяване на частно общинско вземане, ведно със законната лихва, считано от 29.03.2017 г.; 13 364,11 лв., равностойност на 6 832,96 евро - лихва за забава, начислена за периода от 24.07.2013г. до 15.12.2016г.; 1 139,21 лв., равностойност на 582,47 евро - лихва за забава, начислена за периода от 16.12.2016 г. до 29.03.2017 г.; 6 908,75 лв. - съдебни разноски; 1 202,05 лв. - държавна такса; 150 лв. - юрисконсултско възнаграждение, представляващи вземане по изпълнителен лист от 20.04.2017 г., издаден по ч. гр. д. № 1115/2017 г. по описа на ДРС, поради погасяване на вземането по давност. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение и се моли за неговото касиране и постановяване на друго по същество, с което искът да бъде уважен. Поддържа се, че по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко изпълнително действие, а не само с подаване на молба от кредитора за извършване на определен изпълнителен способ, както неправилно е приел въззивният съд, при липса на обективни данни по делото за предприети от ЧСИ изпълнителни действия, които прекъсват давността. Оспорва се и изводът на въззивния съд, че действията по изп. дело № 106/2021 г. са годни да прекъснат погасителната давност, доколкото делото е било образувано преди влизане в сила на постановлението за прекратяване на предходното изпълнително производство. Релевират се и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивния съдебен акт, тъй като съдът не е обсъдил всички доводи на страната и събраните доказателства относно това, че първото изпълнително дело между същите страни е прекратено формално, което води до необоснованост и очевидна неправилност на обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Прекъсва ли давността молбата за налагане на определен изпълнителен способ – запор върху банковата сметка на длъжника, ако запорът не е бил реално наложен, а е наложен на лице, различно от длъжника; 2. Прекъсната ли е давността с подаване на молбата за образуване на изп. д. № 106/2021 г.; 3. Може ли да бъде образувано (ново) изпълнително дело от взискателя, преди влизане в сила на постановлението на ЧСИ за прекратяване на изпълнително дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК. По първите два въпроса касаторът счита, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, а по последния – че разрешаването му има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответникът по касация с писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и приподписан от процесуален пълномощник, изразява подробно становище за неоснователност на касационната жалба и за липса на релевираните предпоставки за достъп до касационен контрол. Претендира разноски. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и атакуваният съдебен акт не попада сред изброените в чл. 280, ал. 3 ГПК. За да достигне до крайния резултат по спора, съставът на въззивния съд е изложил следните мотиви: От фактическа страна е установено, че в полза на ответната община против ищеца „ВиК - Добрич" АД е издадена Заповед № 656 от 20.04.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 7 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 1115/2017 г. на РС Добрич, които имат за предмет процесните задължения, произтичащи от Акт за установяване на частно общинско вземане № 001/16.12.2016 г. Въз основа на издадения изпълнителен лист и по молба от 10.05.2017 г. на Община Балчик е образувано изп. дело № 87/2017 г. на ДСИС при РС Балчик. На 21.01.2021 г. взискателят е подал молба за прехвърляне на изпълнителното дело на друг съдебен изпълнител. Образувано е изп. дело № 95/21 г. на ЧСИ Л. Т. с рег. № 737 на КЧСИ, което е прекратено с постановление от 03.02.2021 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК по искане на взискателя, а на същата дата по молба на Община Балчик е образувано изп. дело № 106/21 г. по описа на същия ЧСИ. От правна страна съдът е приел, че с предявяване на иска по чл. 439 ГПК длъжникът осъществява защита в образуваното срещу него изпълнително производство, като се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Предмет на отрицателния установителен иск е недължимост на вземането, предмет на издадения изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. По реда на действащия ГПК заповедите за изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм./. По тези съображения разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК се прилага и за факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда. Новонастъпилото обстоятелство в случая е твърдяното погасяване по давност на вземането на Община Балчик по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист от 20.04.2017 г., издадени по ч. гр. д. № 1115/2017 г. на ДРС, настъпило след стабилизиране на изпълнителния титул. Видно от данните по делото, поканата за доброволно изпълнение по изп. дело № 87/17 г. ведно с основанието за издаването на изпълнителния лист е връчена на длъжника „В и К“ АД, [населено място] на 18.05.2017 г., като възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК не е направено. Следователно заповедта е влязла в сила на 02.06.2017 г. и с това правният спор относно съществуването на вземането се счита за окончателно разрешен. Това е така, понеже влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява по правен ефект на съдебно решение по установителен иск и освен изпълнителна сила формира и сила на пресъдено нещо. Щом вземането е установено със сила на пресъдено нещо, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД то се погасява с изтичането на общата 5-годишна давност както за главницата, така и за лихвите. Или чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага както когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. В случая след стабилизиране на заповедта за незабавно изпълнение взискателят е осъществил две същински изпълнителни действия. На 25.07.17 г. е подал молба по изп. дело № 87/17 г. за налагане на запор върху банковите сметки на длъжника в УниКредит Булбанк АД и Юробанк България АД до размера на задължението. На същата дата ЧСИ е разпоредил налагане на запор върху банковата сметка на длъжника в УниКредит Булбанк АД. На 02.08.17 г. банката е отговорила, че лицето не е неин клиент. При тази фактическа установеност се поставя въпросът - прекъсва ли давността молбата за налагане на определен изпълнителен способ – запор върху банковата сметка на длъжника, ако запорът не е бил реално наложен. Съгласно т. 10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС давността в изпълнителния процес се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Следователно започналата да тече от 02.06.17 г. нова 5-годишна давност е прекъсната на 25.07.17 г., като оттогава започва да тече нова давност, която изтича на 25.07.2022 г. Давността за втори път е прекъсната на 03.02.21 г., когато Община Балчик е подала молба за образуване на изпълнително дело № 106/21г. на ЧСИ Л. Т. с посочване на конкретен изпълнителен способ – запор върху банковите сметки на длъжника в ЦКБ, АД. На 11.02.21 г. запорът е наложен. При това положение са направени изводи, че общата 5-годишна давност, започнала да тече от 02.06.2017 г. до подаване на исковата молба – 25.02.2021 г. не е изтекла /всъщност и без същата да е била прекъсвана/, поради което предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен. В контекста на изложеното искането за прилагане на конкретни изпълнителни способи в молбата на взискателя от 10.05.2017 г. е прието за ирелевантно за спора, тъй като не обосновава различен правен извод. Без правно значение за делото са и оплакванията в жалбата за формалното прекратяване на изп. дело № 95/21 г., формалното връщане на изпълнителния лист, както и съобщението за прекратяване на изпълнителното дело. Всички тези факти според съда нямат отношение към погасяването по давност на вземането по заповедта за изпълнение. Настоящият съдебен състав намира, че не се доказва приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: Първият формулиран от касатора въпрос относно това, дали молбата за налагане на определен изпълнителен способ прекъсва давността, ако същият реално не е наложен, е обсъждан от съда и по него е формирана правна воля. На първо място обаче следва да се отчете, че решаващите мотиви в обжалваното решение за отхвърляне на иска са, че давността относно вземането не е изтекла, дори и без да е била прекъсвана, т. е. макар съдът да се е произнесъл по поставения въпрос, същият не се явява обуславящ за резултата по конкретното дело, а въпроси с оглед този извод за неоснователност на иска не са зададени. На следващо място не се установява и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС. Решенията по чл. 290 ГПК, на които касаторът се позовава, не съответстват на задължителното тълкуване, дадено в ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/13 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което искането на взискателя за предприемане на валидно изпълнително действие прекъсва давността, доколкото течението на давностния срок е изцяло обусловено от бездействие на кредитора, в който смисъл се е произнесъл и съставът на въззивния съд. Вторият формулиран в изложението по чл. 283, ал. 1, т. 3 ГПК въпрос не е обусловил правната воля на съда за изхода от спора и няма значение за неговото разрешаване (в обжалваното решение липсват мотиви, че молбата за образуване на изпълнително дело сама по себе си прекъсва давността), а и изобщо не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е свързан с правното значение на конкретни факти и обстоятелства по делото. По отношение на третия въпрос – може ли да бъде образувано второ изпълнително дело преди постановлението за прекратяване на първото да влезе в сила, съставът на въззивния съд не се е произнасял изрично, тъй като е преценил, че същият няма отношение към прекъсването на погасителната давност. Поради това този въпрос също не може да се квалифицира като такъв от значение за постановения краен резултат по делото, съгласно изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице и предпоставките за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За да обусловят допускане на касационно обжалване на посоченото основание, пороците на съдебния акт следва да се особено тежки – законът да е приложен превратно, в неговия обратен смисъл, или да са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, каквито не се установяват от съдържанието на обжалвания акт. С оглед така формираната преценка по чл. 288 ГПК, в полза на ответника по касация следва да се присъдят разноски за осъществената процесуална защита в настоящата инстанция, а именно – юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение