Определение № 296 от 13.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 1221/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Я. П. Н. срещу решение № 31 от 6. 01. 2020 г. по в. гр. д. № 1744/2019 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав в частта, с която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 135 от 7. 01. 2019 г. по гр. д. № 790/2018 г. на Софийски градски съд, І ГО, 17 състав предявеният от Я. П. Н. срещу „Д. застраховане“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени при ПТП на 20. 08. 2017 г., е отхвърлен за разликата над 9 800 лв. до пълния предявен размер от 70 000 лв. Касационният жалбоподател Я. П. Н. поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите му във въззивната жалба относно поредната операция, на която е бил подложен след постановяване на първоинстанционното решение, претърпените от него нови болки и страдания с интензивен характер и определената му с ЕР на ТЕЛК 50 % неработоспособност във връзка травматичните увреждания при ПТП, както и събраните във въззивното производство доказателства – заключение на съдебномедицинска експертиза и писмени доказателства. Излага оплаквания, че решаващият състав неправилно е приложил установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост и като последица е определил обезщетение, което не е достатъчно да репарира причинените на касатора неимуществени вреди. Сочи, че въззивният съд неправилно е преценил установените обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението - тежестта на получените от ищеца увреждания, преживените от него болки, продължителния период на възстановяване, създадените битови неудобства, дългата неработоспособност и наличието на трайни последици. Допускането на касационно обжалване касаторът Я. П. Н. основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните значими за изхода на делото правни въпроси: „1. Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях?; 2. Може ли съдът да постанови решението си, без да обсъди всички наведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед предметните предели на въззивното производство по чл. 269 ГПК?; 3. Следва ли съдът, при приложение на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, настъпило в пряка причинно-следствена връзка от ПТП, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 11 на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 4. Следва ли съдът при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на ищеца да съобрази разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД за пълно обезщетяване на вредите, преки и непосредствени от процесното ПТП, и т. 10 на ППВС № 4/1975 г?“. Твърди, че въведените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: въпросите по т. 1 - с решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 589 от 29. 06. 2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 221 от 15. 04. 2002 г. по гр. д. № 677/2001 г. на ВКС, І г. о., решение № 281 от 13. 04. 2004 г. по гр. д. № 888/2006 г. на ВКС, І г. о. и решение № 69 от 23. 07. 2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, І т. о.; въпросът по т. 2 – с решение № 57 от 2. 03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о.; въпросът по т. 3 – с ППВС № 4/1968 г., решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 17 от 27. 02. 2013 г. по т. д. № 266/2012 г. на ВКС, ІІ т. о. и въпросът по т. 4 – с ППВС № 4/1975 г., решение № 161 от 17. 01. 2013 г. по т. д. № 1040/2011 г. на ВКС, І т. о. и решение № 228 от 5. 06. 2014 г. по т. д. № 583/2012 г. на ВКС, І т. о. Ответникът по касация „Д. застраховане“ АД изразява становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди във връзка с телесни увреждания, причинени при ПТП на 20. 08. 2017 г., възлиза на 35 000 лв., като от същата следва да бъде приспадната доброволно заплатената от застрахователя, ответник преди подаването на исковата молба сума от 25 200 лв. При произнасянето по размера на обезщетението решаващият състав е съобразил характера и тежестта на уврежданията на здравето на ищеца – установените със заключения на съдебномедицински експертизи многофрагментарно счупване на дясната раменна кост в долния край с разместване на костните фрагменти, травматичната пареза на десния лъчев нерв, довели до трайно затруднение на движението на дясната ръка за срок от около 2 месеца, търпените от него интензивни болки за период от около 10-15 дни, направените му две операции за период от около 2 години, както и предстоящата трета за отстраняване на поставена синтеза, възлизащият на около 2 години възстановителен период и обществено-икономическата обстановка в страната към датата на ПТП. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправните въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението на касатора, които могат да бъдат обобщени като въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, са включени в предмета на делото и са обусловили правната воля на решаващия състав. За да формира своите изводи относно дължимия размер на обезщетението за причинените на ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил доводите на въззивниците – ищец и ответник по иска и е извършил преценка на събраните по делото доказателства във връзка с релевантните за определяне на обезщетението обстоятелства. Въз основа на тази преценка решаващият състав е заключил, че основателни се явяват само въззивните доводи на застрахователя, поради което определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението – 50 000 лв. като завишен следва да бъде намален на 35 000 лв. Следователно по отношение на обобщения въпрос е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационен контрол. По въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са цитираните от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Поради това касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по обобщения процесуалноправен въпрос на касатора. По останалите въпроси в изложението на касационния жалбоподател съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част следва да се допусне по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по обобщения въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните. Касаторът е освободен от заплащането на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание без внасяне на държавна такса за разглеждане на касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение