Определение № 1866 от 14.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2585/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 8588/14.05.2024 г., подадена от Р. Л. П., чрез адвокат В. Г., срещу решение № 322 от 05.04.2024 г. по гр. д. № 20232100501732/2023 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е отменено решение № 1619 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 072/2021 г. на Районен съд – Бургас в частта, с която между страните Р. Л. П. и Н. Л. В. е допусната съдебна делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-9/30.01.2009 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение от 19.05.2011 г., с площ от 74.30 кв.м, състоящ се от две стаи, веранда, тоалетна и антре, с адрес: [населено място], [улица], представляващ жилище, апартамент № 3, намиращо се на втори етаж в сграда с идентификатор , ведно с принадлежащото към жилището складово помещение/изба с площ от 30.60 кв.м, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *, под обекта - *, над обекта - *, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата с идентификатор **, при равни квоти на страните от по 1/2 ид. ч., като вместо това искът за делба на Р. Л. П. срещу Н. Л. В. е отхвърлен.

Въззивният съд е съобразил, че в първоинстанционното производство е предявен иск за съдебна делба на недвижим имот, представляващ жилище (подробно описано по-горе), заедно с 1/7 ид. ч. от дворното място, в което е построена сградата. Ищцата Р. П. твърди, че имотът представлява съсобствено имущество, придобито чрез дарение от нея и сестра й - ответницата Н. В., при равни квоти. От своя страна, В. е оспорила иска за делба, позовавайки се на изтекла в нейна полза придобивна давност. Излага, че след смъртта на баща им на 03.12.2005 г. давностното й владение е основано на устно споразумение, постигнато между страните по делото и майка им. С него те се уговорили, че след продажбата на друг техен съсобствен имот, находящ се в ж.к. ,,М.-3“, [населено място], придобит от родителите на страните по време на брака им, цялата получена от продажбата сума ще бъде предоставена на Р. П., като съобразявайки и че родителите са й закупили друг апартамент в [населено място],[жк], последната се съгласила съсобственият делбен апартамент в [населено място] да остане за сестра й. Н. В. сочи, че в изпълнение на уговорките им за разпределение на наследството от баща им, Р. П. й предоставила нотариално заверено пълномощно от 12.05.2011 г., с правото да продаде нейната част от апартамента, включително и на себе си, предала й е и оригиналните документи за собственост за апартамента, както и ключовете си от него. След като й било предадено владението на процесното жилище, В. заедно със съпруга й започнали да полагат редовно грижи за апартамента, представили се на съседите като собственици и им предоставили телефонните си номера, както и участвали в поддръжката на общите части в етажната собственост, посещавали апартамента всяка година, плащали данък за него, вкл. и консумативните му разходи, които се водели на името на ответницата, извършили основен ремонт на стойност около 50 000 лв. През този период сестра й не се интересувала от състоянието на апартамента в [населено място] и никога не изявила претенции да го ползва, като на поканите на ответницата за гостуване през лятото отказвала категорично с мотива, че апартаментът е собственост на В.. Ответницата счита, че въпросът относно собствеността върху процесния апартамент бил уреден помежду им през 2011 г., като впоследствие през 2013 г. тя и майка им изпълнили своята част от уговорката, като предали на ищцата парите от продажбата на апартамента в [населено място],[жк]. На 12.01.2022 г. ищцата изпратила до сестра си нотариална покана, връчена на 30.01.2022 г., в която заявила, че се отказва от уговорките им, и оттеглила даденото пълномощно поради влошаване на отношенията помежду им, вкл. и между семействата им.

Окръжен съд – Бургас е приел, че по делото не се спори и се установява от приетия нотариален акт за дарение на недвижим имот от 15.10.1997 г., че делбеният имот, представляващ апартамент, заедно с 1/7 ид. ч. от дворното място, върху което е построена сградата, е бил придобит при равни квоти от страните-сестри чрез дарение от техния баща Л. Т., починал на 03.12.2005 г. С пълномощно от 12.05.2011 г., с нотариална заверка на съдържанието на документа и на подписа на Р. П., същата е упълномощила Н. В. да продаде на кое да е лице и на цена, каквато намери за добре, притежавания от нея недвижим имот, описан в нотариален акт от 15.10.1997 г. за дарение, както и да я представлява пред всички физически и юридически лица във връзка с издаване и получаване на необходимите документи за това. По делото е представена нотариална покана, изпратена от ищцата на 12.01.2022 г. и връчена на ответницата на 31.01.2022 г., с която ищцата е заявила, че оттегля даденото на сестра си пълномощно от 12.05.2011 г. за продажба на собствената й половина от апартамента и че се отказва от изпълнение на споразумението относно разпределение на наследственото имущество, оставено от баща им, като същевременно отправя искане до ответницата за предаване на ключ от общото им жилище или за заплащане на обезщетение в размер на 500 лв. месечно.

Съдът е взел предвид събраните по делото пред първата съдебна инстанция свидетелски показания чрез разпит на допуснатите по искане на П. В. С. и К. А. - съседи в сградата, в която се намира делбеният имот, както и К. П. - съпруг на ищцата. Изложил е, че от разпита на В. С. се установява, че той познава ответницата, която е виждал в периода 2010 - 2011 г., като тя му се представила за собственик на апартамента. Свидетелят сочи, че не е знаел, че ответницата има сестра, нито я познава, като заявява, че през 2018 г. не е давал ключ на ищцата, нито й е отварял жилището, като си спомня, че ако е отключвал, то е било само веднъж за прокарване на интернет. Твърди, че за всички разходи, свързани с имота, са участвали само В. и съпругът й. Заявява, че не е чувал някой да оспорва собствеността на последната в имота и че поне още двама човека от входа знаят, че Н. е собственик там. Според показанията на К. А., тя познава страните по делото, както и тяхната майка, като сестрите идвали в жилището до 2000 г., като след това апартаментът останал заключен, а през 2011 г. се появили Н. и съпругът й, както и майката на страните Н., които съобщили, че Н. и съпругът й И. вече са собственици на апартамента и са започнали да му правят ремонт. А. заявява, че след разговор с ответницата и майка й те й обяснили, че Н. е вече единствен собственик на жилището, тъй като Р. придобила един или два апартамента в [населено място] с уговорката, че процесният апартамент в [населено място] ще остане на Н.; майката на страните уведомила А., че когато е необходимо да се правят ремонти в сградата, за разходите по тях следва да се обръща към Н. и съпруга й. Свидетелката също сочи, че не е виждала Р., нито знае да е идвала в апартамента от 2011 г. нататък, откогато Н. й се заявила, че е собственик на целия имот. К. П. твърди, че Р. никога не е имала ключ от апартамента, като за периода от 2006 г. до 2011 г. двамата посещавали имота през лятото, като ключът им бил предоставян от Н., която живеела в едно домакинство с майката на страните Н.. През 2011 г. Н. опразнила апартамента по искане на човека, с когото водила преговори за продажбата му, но до сделка не се стигнало, като след това апартаментът останал опразнен и в него имало само един диван и една прахосмукачка. Свидетелят сочи, че на 18.10.2018 г., заедно с ищцата и синът им К., нощували в [населено място], в хотел „Опера“, като на 19.10.2018 г. посетили апартамента само за да го видят, като достъпът до него им бил осигурен от съсед, който имал ключ и към когото ги насочила ответницата. П. заявява, че съпругата му дала пълномощно на сестра си за продажба на апартамента, но не за да продаде ответницата апартамента за себе си. Сочи, че тъй като строили техен имот за семейството им, не било приоритет да правят ремонт в процесния апартамент. Заявява, че никой не е искал от Р. пари за ремонта, като Р. платила водата за периода от 2011 г. до 2023 г.

Въззивният съд е посочил, че пред него са събрани допълнителни гласни доказателства чрез разпит на Н. Т., майка на страните. Същата заявява, че тя и съпругът й притежавали общо три апартамента, от които два в [населено място] и процесният в [населено място] (придобит от съпруга й по наследство), като през 2011 г. била постигната устна уговорка между сестрите-съделителки, в присъствието на свидетелката като тяхна майка, че двата апартамента в [населено място] следва да останат за ищцата, а апартаментът в [населено място] да остане за ответницата, като ищцата остави половинката си от него на сестра си. Свидетелката твърди, че така тя и ответницата се отказали от дяловете си от двата апартамента в [населено място], които след като били продадени, с парите от тях ищцата си закупила недвижим имот и си направила триетажна къща. Сочи, че въз основа на уговорката Р. П. почерпила, защото била много щастлива, че е решила жилищния си проблем, и оставила ключовете от апартамента в [населено място] на сестра си. Според Н. Т., от 2011 г. процесният апартамент се ползвал само от ответницата, като само тя имала ключ от него и извършила всички ремонти в него. Н. В. била представена на домоуправителя на сградата - свидетелката А., като единствен собственик на процесното жилище, като ищцата не проявявала никакъв интерес към делбения имот и ремонтите, които сестра й правила в него. Т. твърди, че Р. П. не отричала, че апартаментът в [населено място] е на сестра й, нито откликнала на поканата на В. да го види след ремонта с мотив, че не я интересува апартаментът на ответницата. Свидетелката сочи, че веднъж, когато ищцата се връщала от почивка, попитала детето си дали иска да види апартамента на леля си, като на място им отключил съседът, който имал ключ от него, и когато детето попитало дали може да си вземе едно камъче, ищцата му отговорила да не пипа, защото това не е техният апартамент. От показанията й се установява, че действията на ищцата по изпращане през 2022 г. на нотариална покана до ответницата били продиктувани от влошените им впоследствие отношения.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е изложил следните правни изводи:

По делото страните спорят относно обстоятелството дали е налице съсобственост помежду им в заявените от ищцата равни квоти, като ответницата е навела възражение, че е изключителен собственик на имота, тъй като е придобила правото на собственост и върху частта на сестра си чрез 10-годишно давностно владение. Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а разпоредбата на чл. 69 ЗС установява презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Тази презумпция, съгласно задължителните указания на ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, се прилага на общо основание само в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В цитираното тълкувателно решение е посочено, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

Съдът е приел, че в случая от ангажираните пред втората съдебна инстанция гласни доказателства се установява, че през 2011 г. страните по делото, заедно с тяхната майка, са постигнали устна договорка за разпределение на наследственото им имущество, останало след смъртта на техния общ наследодател, в която уговорка е включен и процесният делбен имот, макар същият да не е част от наследството. Посочил е, че кредитира тези показания, поради обстоятелството, че те са еднозначни и безпротиворечиви, тъй като свидетелката, макар да е пряк родственик на страните, е очевидец и участник в обстоятелствата, за които свидетелства, като нейните показания се подкрепят и от признанието на ищцата за неизгодния за нея факт - наличие на такава уговорка, което признание е обективирано в съдържанието на изпратената от нея до ответницата нотариална покана. В поканата П.изрично е заявила, че оттегля пълномощното от 2011 г., с което е снабдила сестра си за продажба на нейната идеална част, дадено в изпълнение на уговорките им за разпределение на наследството от баща им, с отправено искане да й бъдат върнати документите, които тя е предала на ответницата в оригинал. Относно съдържанието на уговорките между страните, което е спорно по делото обстоятелство, Окръжен съд – Бургас е приел, че от показанията на свидетелката Н. Т. се установява, че помежду им е постигнато съгласие двата наследствени апартамента в [населено място] да бъдат продадени, като цялата продажна цена се получи изцяло от ищцата, а за ответницата да остане процесният апартамент в [населено място]. Както сама е признала в нотариалната покана, именно в изпълнение на така постигнатите уговорки през 2011 г. Панамска е предоставила на сестра си пълномощно, с което последната да продаде и нейната част от делбения апартамент, каквото е било първоначалното намерение. Установено е също от свидетелските показания, ангажирани в първата инстанция, че за тази цел апартаментът е бил изпразнен, но до продажбата му така и не се стигнало, като въпреки това, доколкото между сестрите вече е било налице устно споразумение целият имот в [населено място] да остане за ответницата, считано от 2011 г. тя е започнала да манифестира както пред съседите, така и пред сестра си, че се счита за изключителен собственик на целия имот. В този смисъл са показанията на свидетелите А. и С., допълнени и от показанията на свидетелката Т., че имотът от този момент е бил изцяло във фактическата власт само на Н. В., като само тя е имала ключ от него. Окръжен съд – Бургас е направил извод, че от 2011 г. нататък, именно поради договорките с ищцата и фактическите действия на последната по предаване на документите за имота и на пълномощно за продажбата му, В. е започнала да осъществява фактическа власт върху целия имот, преобръщайки държането на частта иа сестра си в собствено владение. Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение са намерили външна изява в предприемане на конкретни действия от ответницата, именно въз основа на уговорката със сестра й за разпределение на наследственото им имущество, като само Вакъвлиева е имала ключ от имота, представила се е пред съседите за изключителен собственик иа целия имот, извършила е цялостен ремонт на жилището, за който само тя и съпругът й са вложили средства със знанието на ищцата, без да е било нужно съгласието на последната. Съдът е приел за установено, вкл. и от показанията на свидетеля П., че ищцата е била уведомена за ремонтните действия, започнали през 2018 г., но не проявила никакъв интерес към ремонта, считайки, че извършеното не я касае, защото е в имота на сестра й. Наред с това е установено, че е налице открито и публично своене на целия имот от ответницата по време на брака й, с което тя явно демонстрирала, че го счита за свой, доколкото само тя е участвала в заплащане на разходите и задълженията за имота, и само тя е била търсена от домоуправителя във връзка с въпроси, свързани с общите части на сградата. Според съда по делото не се установява П. да е смущавала владението на сестра си в рамките на изтеклия около 11-годишен период, считано от уговорката и установената въз основа на нея фактическа власт върху целия имот през 2011 г. до връчване на нотариалната покана от 2022 г. В този смисъл са всички свидетелски показания, според които в отношенията между страните ищцата не проявявала никакъв интерес към процесното жилище, нито се противопоставяла на действията на ответницата, показващи самостоятелни права върху целия имот, и упражняваната само от нея и съпруга й фактическата власт върху него. В тази връзка, според въззивния съд, от показанията от свидетеля П. става ясно, че през 2018 г., докато семейството на ищцата било на посещение в района на града, П. поискала да види жилището, но тъй като нямала ключ, достъп до него им осигурил съсед, а в показанията си свидетелката Т. заявява, че ищцата искала да покаже на детето си апартамента на ответницата, но когато то поискало да вземе вещ от него, ищцата му обяснила, че това е апартаментът на леля му, т.е. чужд имот. По делото е безспорно установено, че ищцата не е имала ключ от жилището и няма данни да е искала да има такъв, няма данни през годините някога да е предявявала претенции да го ползва или извършва каквито и да е действия на управление и разпореждане със собствената си половина от имота, нито е участвала в решаването на каквито и да е въпроси, свързани със собствеността. В случая, доколкото презумпцията на чл. 69 ЗС не е оборена, фактът, че ответницата по време на брака си е започнала да упражнява фактическа власт върху целия имот, вкл. и върху частта на сестра си, която й била предадена по изрична уговорка помежду им, не означава, че ищцата се е „отказала“ от нейната 1/2 ид. ч. в полза на ответницата, при неспазване на изискуемата форма по чл. 100, ал. 1 ЗС, както е приел районният съд. Настоящата хипотеза касае предаване на владение, която воля на страните следва да бъде зачетена от съда. На последно място, от ангажираните пред въззивния съд свидетелски показания се установява, че в последните години отношенията между страните и техните семейства са се влошили, което обстоятелство е намерило израз в изпратената през 2022 г. нотариална покана от ищцата до сестра й и е станало повод ищцата да заяви, че оттегля даденото през 2011 г. пълномощно. Съдът е визирал, че последващите действия на ищцата, изразяващи се в промяната на волята й, изразена в устната уговорка със сестра й, както и противопоставянето й срещу владението на ответницата след като отношенията между сестрите са се влошили, нямат правно значение, тъй като те са извършени след като е завършил фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, т.е. след като въз основа на спокойно, явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години владение, в полза на Н. В. е изтекла 10-годишната придобивна давност, на която тя се е позовала и въз основа на която тя по време на брака си, в режим на СИО, е придобила собствеността върху притежаваната от сестра й 1/2 ид. ч. от имота.

Ето защо, като е заключил, че Н.В. се явява собственик за целия процесен имот, въззивният съд е приел иска за делбата му за неоснователен.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. В хипотезата на оспорване на достоверността на свидетелски показания, събрани във въззивна инстанция, включително и с аргумент за заинтересованост на свидетел, законосъобразно ли се явява допускането на нови доказателства във връзка с оспорването и за насрещно доказване.

Във връзка с този въпрос не е визирано основание за допускане на касационно обжалване.

2. Може ли съдът да кредитира и обсъди показанията на свидетел, допуснат до разпит във въззивна инстанция за конкретни обстоятелства (в конкретния случай „предаване на владение“), но не и досежно обстоятелството „разпределение (сделка) на наследство“, при условие че с нарочно определение същият този съд отказва проверка (посредством очна ставка) на оспорените показания на въпросния свидетел с аргумент, че същият не е разпитван за обстоятелствата, за които се иска проверка посредством очна ставка.

По втория въпрос се визира практика на ВКС, обективирана в решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., ІІ г. о. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., І г. о.

3. Задължен ли е решаващият съд, при преценка на гласни доказателства (такива са показанията на Н. Т. и К. П. досежно подлежащата на доказване „сделка с наследство“) и при констатирано противоречие между гласните доказателства, да посочи съображения: защо не дава вяра на свидетел (в случая П., установяващ уговорки за неосъществена сделка между сестрите с процесния имот от 2016 – 2017 г.) и защо приема неговите свидетелства за недостоверни, респективно защо приема за достоверни свидетелствата на Н. Т. за сделка по разпределение на наследство между сестрите от 2011 г., в контекста на приложение на чл. 172 ГПК;

4. С какви действия (въздействия) върху имот следва да бъде разграничено владението от държането на ваканционен имот или по-точно имот, който не служи за постоянно живеене и който се ползва периодично и временно от съсобственици и трети лица, включително;

5. Какво е значението на съхраняването и предаването на ключ от ваканционен имот (с характеристиките по предния въпрос) и по какъв критерий следва да се разграничи предаването на ключ от имота в контекста на: предаването на ключ за опразване и продажба на жилището, предаване на ключ за посещение и временно ваканционно ползване и предаването на ключ като предаване на владение.

Във връзка с този въпрос жалбоподателката се позовава на решение № 549/30.12.2010 г. по гр. д. № 217/2010 г. на ВКС, II г.о.

6. При приемане за доказано на осъществено намерение за своене в хипотезата на предадено владение, следващо неформална делба на наследство (съсобственост), следва ли да бъдат установени по делото (пълно доказани), кумулативно и двата факта: както предаването на владението, така и неформалното споразумение между съсобствениците.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Първият въпрос от изложението е формулиран по неясен начин и относно него не е обосновано наличието на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на извършените от въззивния съд процесуални действия. Не е вярно, че Окръжен съд - Бургас е допуснал свидетелката Н. Т. за установяване само на факта на предаване владението на процесния имот. Видно от определението му № 3066 от 04.12.2023 г., съдът е допуснал тази свидетелка и за установяване уговорките между страните. Освен това очната ставка – по формулиран от процесуалния представител на П. въпрос: „Има ли сделка с наследство и за кой имот е уговорена тази сделка, и в кой момент, за какъв период“ - е отказана по други съображения – че сделка с наследство би следвало да се установи с писмени доказателства, а предмет на доказване в процеса е фактът на владение. В случая не е и твърдяно по делото наличието на формална сделка с наследство, а единствено на уговорки между страните и тяхната майка, по силата на които е предадено владението на делбеното жилище.

Относно третия въпрос отново не е посочено ясно във връзка с кое конкретно основание за допускане на касационно обжалване е формулиран. Ако се приеме, че по него (а не по въпрос № 2, както е посочено), въззивното решение влиза в противоречие с приетото в решение № 194/02.07.2012 г. по гр. д. № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г. о., следва да се посочи, че той е поставен с оглед защитната теза на Р. П., че Окръжен съд - Бургас не се е мотивирал защо дава вяра на свидетелката Н. Т., на чиито показания е основал решението си, която теза не съответства на изложеното в съдебния акт. Видно от него, въззивният съдебен състав ясно е посочил защо кредитира свидетелствата на Т..

Въпроси №№ 4 и 5 са формулирани според твърденията на Р. П., че процесният апартамент е ваканционен имот и се е ползвал периодично и временно от съсобствениците и трети лица, които твърдения не съответстват на мотивите във въззивното решение, поради което са неотносими. В тази връзка следва да се посочи, че за да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства - т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба.

Относно последния въпрос също не е аргументирано наличието на някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това този въпрос в случая е израз на несъгласието на жалбоподателката с направените от Окръжен съд – Бургас изводи и представлява оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не може да бъде разгледано в производството по чл. 288 ГПК.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата по жалбата има право на направените пред ВКС разноски за адвокат в размер на 3000 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,