Определение № 124 от 15.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1291/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. С. М., чрез адв. М.Я. срещу решение №72/08.03.2024г., постановено по в.т.д. №20233001000636 по описа за 2023г. на Апелативен съд- Варна, с което е потвърдено решение №97/09.10.2023г., постановено по т.д. №126/2022г. по описа на Окръжен съд - Добрич. С първоинстанционното решение е отхвърлен искът, предявен от касатора срещу „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД, на основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД, вр. чл.52 ЗЗД за сумата от 150 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени следствие настъпила смърт на М. С. М., починал на 29.08.2021г., в резултат на ПТП, настъпило на 21.08.2021г. по вина на водача на л.а. „Тойота Ярис“ с ДК [рег.номер на МПС], застрахован в ответното дружество по застраховка „Гражданска отговорност“ и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.12.2021г. до завеждане на делото на 14.06.2022г. в размер на сумата 6 542.19 лева. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Изложени са доводи за необоснованост на изводите на въззивния съд, който приема за недоказано, че ищецът е биологичен баща на загиналия при процесното ПТП М. М., респ. че е от кръга лица, посочени в ППВС №4 от 25.05.1961г. и ППВС №5 от 24.11.1969г. Касаторът намира, че от доказателствата се установява неговата материалноправна легитимация, както и претърпените неимуществени вреди поради внезапното прекъсване по трагичен и необратим начин на силната връзка със сина му. Моли да бъде отменено решението и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени исковете изцяло, като му бъдат присъдени разноски за всички съдебни инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател твърди, че съдът се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Какви следва да са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лицата от кръга на посочените в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд при липса на формално признатата връзка на произход, основана на припознаване или пълно осиновяване?; 2. Следва ли да се изследва житейската връзка и степента на емоционална близост между биологичен баща и неговия син, при липса на формално признатата връзка на произход, основана на припознаване или пълно осиновяване, и да се обсъдят подробно събраните в тази насока доказателства, за да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления №4/1961г. и №5/1969г. на Пленума на ВС- че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия?; 3.Доколкото понятието „близост“ има единствено и само чисто емоционално измерение за преценката за съществуването й следва да се обсъдят и коментират в цялост всички обстоятелства, формиращи решаващата роля на съда с оглед определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица от кръга на посочените в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд?; 4. Какви са критериите, които следва да определят отношенията между биологичен баща и неговия син, при липса на формално призната връзка на произход, основана на припознаване или пълно осиновяване, за да е налице т.н. „изключителност“ на връзката между тях?; 5. Противоречи ли на съдебната практика едновременното уважаване на искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки както от родители- лица от кръга на посочените в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, така и от баба и дядо извън кръга на посочените в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд?“- в противоречие с практиката на ВКС - Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, ТР №1 от 21.06.2018г., тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Позовава се и на противоречие с практика на окръжни и апелативни съдилища, както и определение на ВКС по чл.288 ГПК. Ответникът „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността на атакувания съдебен акт. Претендира присъждане на юриск.възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, въззивният съд приема за безспорно, че на 21.08.2021г. при управление на лек автомобил „Тойота Ярис“ с рег. [рег.номер на МПС] Д. И. Д. е нарушил правилата за движение по пътищата /чл.16, ал.1, т.1 и чл.20, ал.1 ЗДвП/, като движейки се по пътното платно с двупосочно движение е навлязъл в лентата за насрещно движение, с което е причинил ПТП, при което е настъпила смъртта на М. С. М., за което е осъден с влязла в сила присъда; че между водача на МПС и ответното застрахователно дружество към момента на ПТП е съществувало валидно облигационно правоотношение, произтичащо от договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, но приема, че ищецът няма качеството на родител на починалото лице и не е активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди като такъв. Решаващият съдебен състав отграничава като основен спорен въпрос по делото дали ищецът е легитимиран да претендира обезщетение за понесени неимуществени вреди от смъртта на М. М.. Като съобразява разрешенията в ТР №1/2016г., т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, съгласно които материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление No4 от 25.V.1961г. и Постановление No5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказана особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди, апелативният състав приема, че не е установено, че ищецът има качеството на биологичен баща на починалия М. М., нито е доказано съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка между тях. Изложени са аргументи, че произходът не може да се установи чрез приложение на презумпцията по чл.61, ал.1 СК, тъй като ищецът не е бил в брак с майката на починалото лице, нито е установен чрез припознаване /чл.64 СК/ или по исков ред /чл.69 СК и чл.62, ал.5 СК/. Съдът подчертава, че обстоятелството, че починалото лице и неговото обкръжение са възприемали ищеца за биологичен баща, е ирелевантно за установяване на произхода, чието доказване е подчинено на императивен режим. Апелативният съд намира, че по делото не е установена и трайна и дълбока емоционална връзка между ищеца и починалото лице, т.е. не е установено по реда на главното и пълно доказване наличието на фактически отношения между ищеца и починалото лице като между родител и дете. След анализ на доказателствата, включително свидетелските показания, решаващият състав приема, че ищецът не е отгледал М. М. и не е полагал трайни грижи за неговата издръжка, здраве и възпитание. Счита, че не са установени факти по делото, които да обосноват съществуването на емоционална връзка и близост, подкрепа, обич, взаимност и общност, нито са събрани доказателства за наличие на отношения, идентични с тези като между родител и дете. Въззивният съд отбелязва, че няма доказателства и че ищецът е претърпял болки и страдания от смъртта на М., сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че не е установено ищецът да е баща на починалия М., като е останал недоказан и фактът, че между тях е имало връзка, идентична на връзката между баща и дете, поради което стига до краен извод, че претенцията срещу застрахователя за обезщетение за неимуществени вреди е неоснователна. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставените от касатора въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви и не са обуславящи за решаващите му изводи за неоснователност на иска. По начина, по който са формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, повечето от въпросите предполагат, че ищецът е баща на починалото при ПТП лице, т.е. че е доказан твърденият произход, а последният въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд. Видно от мотивите на решаващия съдебен състав в конкретния случай са разгледани както твърденията на ищеца, че е баща на починалия М. М., така и твърденията за наличие на връзка, идентична на връзката между баща и дете. След обстоен анализ на доказателствата по делото и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, въззивният съд е приел, че не е доказан твърденият произход по предвидените в закона начини и ред, нито е установено съществуването на връзка, идентична на връзката между баща и дете. Счел е, че не е доказано и обстоятелството, че ищецът е претърпял болки и страдания от смъртта на М., сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. С оглед изложеното, съдът е стигнал до извод, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. М., тъй като не е от кръга лица, посочени в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, нито е от кръга лица, определени с разрешенията в Тълкувателно решение №1/2016г. от 21.06.2018г. по т.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. По отношение на поставените въпроси не е налице и допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е изцяло съобразено със задължителната съдебна практика. С Постановление №4/25.V.1961г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи /деца/, съпруг и възходящи /родители/, и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. С Постановление №5/24.ХІ.1969г. Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. С ТР №1/2016г от 21.06.2018г. е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4 от 25.V.1961г. и Постановление №5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Дадени са разяснения, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Въззивният съд, след анализ на доказателствата по делото, е достигнал до извод, че в конкретния случай не се доказва ищецът да е баща на починалото при процесното ПТП лице, нито между тях да е съществувала връзка, идентична на връзката между баща и дете. Приема, че не се установяват и факти и обстоятелства, доказващи съществуването на особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Изложените от касаторите доводи представляват оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящия етап на касационното производство. Касаторът не обосновава и приложението на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, като не излага никакви доводи за значимостта на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Предвид изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.8, вр. ал.3 ГПК на ответника в касационното производство следва да се присъди сумата 150.00 лева юриск.възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд