Определение № 60338 от 20.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2135/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 70/31.03.2021 г. по в. гр. д. № 65/2021 г. Смолянският окръжен съд, след като отменил решение № 10006/08.01.2021 г. по гр. д. № 136/2020 г. на Маданския районен съд, е признал за установено спрямо Община Мадан, че А. М. Б. и Д. Х. Б. са собственици на реална част с площ от 32 кв. м., оцветена в зелено и защрихована с черни линии на скицата на вещото лице инж. М. Т., явяваща се неразделна част от решението, като площта от 32 кв. м. неправилно е заснета като част от ПИ с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място], вместо като част от ПИ с идентификатор ...., собственост на ищците и ответникът е осъден да заплати разноски за двете инстанции в размер на 1 350 лева. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Община Мадан с оплаквания, че решението е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. От ответниците по касация - ищци по делото, е получен писмен отговор със становище, че касационната жалба е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: Въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, сключен с н. а. № .... г., по време на брака между ищците, ищцата А. Б. закупила 1/2 ид. ч. от имот с площ от 749 кв. м., представляваща част от имот пл. № ..., 263 кв. м. от който попадат в парцел ....-за училище в кв. 31, 408 кв. м. попадат в улична регулация и 78 кв. м. попадат в терен за обществено обслужване в кв. 31. Останалата 1/2 ид. ч. от имота била продадена на трето за спора лице Р. Б.. Продавачи по договорите са наследниците на Е. И. Т., в чиято полза със заповед на кмета на Община Мадан от 1998 г. по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е отменено отуждаването на част от имот пл. № .... от кв. .... по плана на [населено място] от 1951 г. с площ от 749 кв. м. Графичната част към заповедта не е открита от вещото лице. Така възникналата съсобственост е прекратена с договор за доброволна делба от 19.04.2002 г., по силата на който ищците придобили собствеността върху УПИ .... от кв. ...., който е образуван въз основа на промяна на подробния устройствен план /ПУП/, одобрена със заповед № А-5/05.02.2002 г. на кмета на Община Мадан. Със същата заповед е проектирана и нова улична отсечка с осови точки 0212, 0214, 0215, 0224, 0223, 0222 и 0221 и габарит 10 м. С помощта на вещо лице е установено, че част от имот пл. № .... се придава към уличната регулация между осови точки 221, 222 и 223. С договор 19-ПП-004/18.06.2019 г. ищците закупили от Община Мадан 96/317 ид. ч. от ПИ с идентификатор .... по кадастралната карта от 2010 г., целият с площ от 317 кв. м. За този имот е отреден УПИ .... от кв. .... На комбинираната скица, приложена към заключението на техническата експертиза, предвидената за уличната регулация част от имот пл. № .... е оцветена в зелен цвят, а спорната площ от 32 кв. м., която попада в улица, е оцветена в зелен цвят с черен щрих. Със заключението е установено, че спорната площ попада както в имот пл. № .... по плана на [населено място] от 1951 г., така и в рамките на имот пл. № ...., нанесен в ПУП-план за регулация, одобрен със заповед № А-5/05.02.2002 г. Оттук въззивният съд заключил, че спорната площ попада в рамките на имота, реституиран на наследниците на Е. И. Т.. При направената в общината проверка експертът не е открил документи, удостоверяващи провеждане на отчуждителна процедура и заплащане на частите от имот пл. № 85 от кв. 32, попадащи в предвидената със заповед № А-5/05.02.2002 г. улична регулация. Установено е от техническата експертиза и това, че реализираният на място тротоар не съвпада с одобрената уличнорегулационна линия. Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд приел, че спорната площ е част от имот, собствен на ищците по силата на покупка от наследниците на лицето, на което имотът е реституиран, и последвала доброволна делба. Няма данни частта да е отчуждена за улицата, в която е предвидено да попада, не е заплатено обезщетение нито на наследниците на Е. Т., нито на купувачите - ищците. Напротив, в договора за доброволна делба изрично е споменато, че на ищците се пада и правото да получат обезщетението за отчуждаване на 191 кв. м., попадащи в улична регулация, и 14 кв. м., попадащи в терен за река. Като се позовал на практика на ВКС и предвид установеното по делото от фактическа страна, въззивният съд заключил, че към момента на отреждането за улица със заповед № А-5/05.02.2002 г. спорната площ е част от имота на ищците. След като няма надлежно проведено отчуждаване по реда на глава ХVII от ЗУТ на собствения им имот за улица, общината не е станала собственик на процесното място по аргумент от чл. 2, ал. 1, т. 1 вр. чл. 30 и чл. 21 ЗОбС /редакция към датата на заповедта от 05.02.2002 г./ и чл. 29, ал. 3, т. 1 вр. чл. 21 ЗОбС към настоящия момент. Дори да се приеме, че в частта, върху която се простира спорният имот, улицата е реализирана, това не прави общината собственик, при положение, че липсва изискваното от закона отчуждаване. По тези съображения въззивният съд приел за установено спрямо общината, че ищците са собственици на процесния имот, който неправилно е заснет като част от улицата, вместо като част от техния имот с кратък идентификатор .301. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос е: при предявен иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР към кой момент се преценява наличието на спорното материално право и ищците следва ли да установят правото си на собственост - към момента на изработването на кадастралната карта през 2010 г. или към настоящия момент. По този въпрос се поддържа противоречие с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС /неправилно в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е посочено, че тълкувателният акт е от 2014 г./, ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 3/15.07.1993 г. на ОСГК на ВС. Не се установява да е налице противоречие с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. С т. 4 на този тълкувателен акт се прие, че установяването както на спорното право на собственост, така и на неточното отразяване на обема на това право в кадастралната карта, по принцип е към момента на предявяване на иска, респективно - на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, като се вземат предвид и тези настъпили след одобряване на кадастралната карта юридически факти, които имат значение за придобиване, изменение или погасяване на правото. Въззивният съд не е процедирал в отклонение от така даденото разрешение, тъй като е съобразил всички правнорелевантни факти, настъпили до момента на приключване на съдебното дирене. Заповед № 176/17.05.2019 г. и заповед № А-4/02.04.2018 г., двете на кмета на община Мадан, които не са споменати в мотивите към въззивното решение, не могат да доведат до промяна във фактическата и правна обстановка по делото. Първата заповед има за предмет прекратяване на съсобствеността между страните по делото чрез продажба на 96/317 ид. ч. от имот с идентификатор ..., а с втората е одобрен работен устройствен план във връзка със застрояването в УПИ ....-обществено обслужване от кв. 32, ПИ с идентификатор 46045.501.301. Заповед № РД-18-6/25.01.2020 г., с която според твърдението на касатора в касационната жалба е одобрено последното изменение на кадастралната карта, не е представена по делото. ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС няма за предмет поставения от касатора въпрос. То разглежда въпросите: 1. при приложението на чл. 120 ЗЗД позоваването на давността пред орган, сезиран за защита на субективно право, касае ли хипотезите на придобивна давност; 2. изтеклият, установен от закона срок по чл. 79 ЗС, води ли автоматично до придобиване на право на собственост и позоваването на давност елемент ли е от фактическия състав на придобивно основание и 3. за възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си, и възможността неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. ТР № 3/15.07.1993 г. по гр. д. № 2/1993 г. на ОСГК на ВС също е неприложимо към поставения въпрос, тъй като по делото няма данни за регулационни промени относно процесния имот, настъпили при действието на ЗТСУ /отм./, които да са свързани с разрешените от тълкувателния акт въпроси: 1. кога следва да се счита за приложен дворищнорегулационният план: а/. със заемането по законоустановения ред на придаваемите се части от имоти по утвърдения дворищнорегулационен план; б/. или от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в имотни граници; 2. относимо ли е към понятието "приложен план" по чл. 32, ал. 1, т. 5 ЗТСУ /отм./ заемането на придадения имот. Вторият поставен от касатора въпрос е: кадастралната карта следва ли да отразява точно границите на собствеността на ищците по представените писмени доказателства от тях - нотариален акт и договор за доброволна делба. По този въпрос касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение противоречи на решение № 196/06.02.2017 г. по гр. д. № 2151/2016 г. на ВКС, I-во г. о. С него е даден отговор на правния въпрос за критериите, по които се установяват границите на поземлените имоти в кадастралната карта, когато те са урегулирани. Посочено е, че съгласно чл. 43, т. 5 ЗКИР границите на поземлените имоти като основна кадастрална единица се установяват от данните за означеното на място състояние в съответствие с документите за собственост, плановете и картите по чл. 4, ал. 1, т. 1 и т. 3, а при приложена регулация - от регулационните планове. Следователно, при приложена регулация границите на имотите в кадастралната карта следва да съвпадат с регулационните, освен ако след одобряване на регулацията са възникнали основания за промяна в собствеността /ТР № 8/2014 на ОСГК но ВКС/. Обжалваното въззивно решение не противоречи на това разрешение, поради което и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. По делото е установено, че с плана за регулация, одобрен със заповедта от 2002 г., с който се изменя и допълва заповед № РД-147/10.07.1992 г. за застроителния и регулационен план на [населено място], спорната част като част от имот пл. № .... се придава към уличната регулация, така кадастралната и регулационната граници на имота не съвпадат. Правото на собственост върху предвидената част за отчуждаване може да бъде придобито от общината след провеждане на отчуждително производство и от датата, на която определеното парично обезщетение бъде преведено в банка по сметка на правоимащите лица. Липсата на данни по делото за проведено такова производство и за извършено обезщетяване е наложила правния извод на въззивния съд, че собствеността не е изгубена от ищците, съответно - не е придобита от ответната община. Третият поставен въпрос е: при положение, че имот пл. № .... по плана на [населено място] от 1951 г. е бил отчужден със заповед от 14.12.1953 г. и със заповед № РД-133/03.08.1998 г. на кмета на община Мадан на основание чл. 2 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС е отменено отчуждаването на част от имот пл. № .... по плана на [населено място] от 1951 г. с площ на частта 749 кв. м. и при липса на графична част към заповедта, както и на протокол за въвод във владение на реституираната част, както и на документ за плащане на определеното обезщетение в размер на 5 992 лева от наследниците на Е. И. Т. и при липса на отбелязване кога е влязла в законна сила заповедта за реституция, съдът не е ли задължен да укаже на ищците да установят тези факти, за да се установи дали този административен акт - заповедта за реституция, не е оспорен по надлежния административен ред, поради което и записването в нея следва ли да се приеме или не за действителното състояние на възстановените 749 кв. м. и към настоящия момент. Във връзка с този въпрос следва да се посочи, че заповедта за отмяна на отчуждаването № РД-133/03.06.1998 г., издадена от кмета на община Мадан на основание чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС, е приложена към заключението на вещото лице, при приемането на което в съдебното заседание на 02.12.2020 г. процесуалният представител на касатора не е въвел твърдение, че фактите, които се установяват с посоченото доказателство, са спорни между страните, нито е оспорил реституционния ефект на административния акт. Съответно на това процесуално бездействие на страната и невъвеждането им като част от спорния предмет на такива факти и възражения няма и произнасяне от въззивния съд. Ето защо въпросът, като поставен извън предмета на спора, не може да обоснове общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос е: при възстановяване на реална част от имот когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС, необходимо ли е, за да се определи един имот като самостоятелен, границите му да бъдат нанесени в кадастрален или регулационен план отпреди отчуждаването или е достатъчно един юридически факт да ги посочва така, че да могат да бъдат определени Петият въпрос е: при условие, че от един юридически акт /нотариален акт и договор за доброволна делба/ могат да се установят границите на имота, при което е възможно този имот да се разграничи от друг имот, може ли да се приеме, че същият съставлява самостоятелно обособен имот, респ. реална част от имот, при условие, че за тази реално обособена част няма посочени четири граници, дори същата да не е попълнена в кадастралната карта на [населено място] от 2010 г. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че макар това да не е заявено от касатора, явно е, че поставените четвърти и пети въпроси са свързани с дадения в т. 2 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС отговор на питането: допусими ли са искове за собственост на реална част от имот, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. По настоящото дело въпросът за това дали спорният имот е годен предмет на иск за защита на правото на собственост, а оттам - и дали предявеният иск е допустим, не е поставян от ответника по иска, сега касатор, и по такъв въпрос въззивният съд не се е произнасял. Това изключва наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Отделно от това в случая е установено, че е осъществена реституция по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, при което положение, съобразно приетото в посочения тълкувателен акт, не може да се отрече правото на частните правоприемници на наследниците на възстановения собственик да се защитят през предявяване на иск за реална част от образувания със заповедта от 05.02.2002 г. урегулиран поземлен имот. Съответствието на въззивното решение със задължителната съдебна практика изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение не противоречи и на решение № 145/30.10.2018 г. по гр. д. № 779/2018 г. на ВКС, I-во г. о., на което касаторът се позовава. Шестият въпрос е: непопълването на един имот в кадастралната карта може ли да установи факти, които имат значение за правото на собственост върху този имот и какво е значението на самата кадастрална карта Седмият въпрос е: когато един имот не е заснет в кадастралната карта като самостоятелен, това обстоятелство отразява ли се на правото на собственост върху незаснетия имот и има ли правно значение при предявен спор за собственост, по който едната страна /ищците/ твърди, че имотът е придобит от нея като реална част; в случая следва ли да се обсъжда приложението на чл. 19 ЗУТ в хипотезата, че имотът е бил урегулиран. Осмият въпрос е: кое обособява или отграничава частта от цялото- границите на частта или нанасянето ѝ като самостоятелен имот в кадастралната карта на [населено място] от 2010 г. По поставените шести, седми и осми въпроси следва да се има предвид становището, изразено в мотивите към т. 2 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в подробните устройствени планове и/или в кадастралните карти не прави имота негоден обект на правото на собственост, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. Частта от седмия въпрос, свързана с приложението на чл. 19 ЗУТ, е извън предмета на разрешения правен спор. Ето защо и по тези въпроси касационно обжалване не може да бъде допуснато. Към посочената група въпроси следва се отнесе и въпросът по касационната жалба: кога и при какви обстоятелства се придобива реална част от имот. Така поставен, въпросът е теоретичен и не е свързан с конкретиката по настоящото дело, поради което и не обосновава наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Деветият въпрос е: допустими ли са исковете за собственост /на реална част от имот/, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДС и ЗС, и кога един имот съществува реално, т. е. като отделна самостоятелна вещ - по този въпрос се твърди противоречие с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По този въпрос важи изложеното при разглеждането на четвъртия и петия въпроси, както и изрично приетото в т. 2 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, че са допустими искове за собственост на реална част от имот, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Това изключва допускането на касационното обжалване при предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В тълкувателния акт е даден отговор и на въпроса кога един имот съществува реално, т. е. като отделна самостоятелна вещ. Прието е, че самостоятелни вещи са тези, които са разграничени от другите вещи, а за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта; достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. Освен това при поставянето на деветия въпрос касаторът се е позовал на неотносим тълкувателен акт, тъй като предмет на дадените с него разрешения са въпроси по приложението на чл. 280 ГПК. Като десети въпрос касаторът е развил съображения във връзка с регулационните предвиждания относно спорния имот по регулационния план от 1951 г., който съдържа отреждане за улица, а след реституирането му през 1998 г. - и отреждане със заповед № А-5/05.02.2002 г. Твърди, че предвиждането на спорната част за улица е т. н. „улична тегоба“, която е за сметка на собствениците на имотите. В тази връзка счита, че въззивният съд е следвало да постави допълнителна задача на вещото лице, което да отговори на въпросите: приложена ли е първата регулация по отношение на имот пл. № .... от кв. .... по ЗРП на [населено място] от 1951 г. и кога за първи път са регулирани реституираните имоти, които въпроси са от съществено значение за решаване на спора. Позовава се на определение № 455/24.07.2017 г. по гр. д. № 5341/2016 г. на ВКС, I-во г. о., което е по приложението на чл. 21а ЗТСУ /отм./. Правните проблеми, разгледани в посоченото определение /което не е сред актовете по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, годни да бъдат основание за допускане на касационно обжалване/, касаят невъведени в срок възражения на общината - такива не са били поставени при висящността на спора до приключване на съдебното дирене и затова не могат за пръв път да се поставят в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, което са занимава с предпоставките за допускане на касационното обжалване, а не с правилността на въззивното решение, респективно с въпроса дали спорът е изяснен от фактическа и правна страна. Това изключва наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал и на следните съдебни актове на ВКС: решение № 73/06.10.2020 г. по гр. д. № 3789/2019 г. на I-во г. о., решение № 4/07.02.2017 г. по гр. д. № 2386/2016 г. на I-во г. о., решение № 227/12.11.2013 г. по гр. д. № 3340/2013 г. на II-ро г. о., решение № 167/16.01.2017 г. по гр. д. № 1970/2016 г. на II-ро г. о., решение № 30/10.03.2020 г. по гр. д. № 2335/2019 г. на I-во г. о., определение № 503/16.11.2020 г. по гр. д. № 4921/2019 г. на II-ро г. о., решение № 173/07.04.2020 г. по гр. д. № 527/2009 г. на II-ро г. о., решение № 201/08.11.2016 г. по гр. д. № 2212/2016 г. на I-во г. о., и определение № 161/16.04.2021 г. по гр. д. № 1042/2021 г. на I-во г. о. Не е отнесъл обаче тази практика към конкретен правен въпрос, което не дава възможност за извършване на проверка за съответствие. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се е позовал и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не е посочил и представил актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които обжалваното въззивно решение да противоречи. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК само е споменато в касационната жалба, без да е мотивирано с изложение на твърдения защо според касатора въззивното решение е очевидно неправилно, а и не се установява при постановяване на същото да е допуснато видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответниците по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие № 24/07.05.2021 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.