Определение № 35 от 24.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2747/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Р. В. Т., представлявана от адв. Т. М., срещу въззивно решение № 260051/06.04.2021 г. по в. гр. д. № 482/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, трети граждански състав, с което е потвърдено решение № 729/14.07.2020 г. по гр. д. № 2507/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, IV граждански състав, с което са отхвърлени предявените от касаторката срещу Б. Г. Т. и Я. В. Т. искове за прогласяване за нищожен като привиден договор за покупко – продажба на недвижим имот от 06.08.2009 г., обективиран в нотариален акт № .. том ..., рег. № ..., нот. д. № ...... г. на нотариус рег. № ... по регистъра на НК, както и предявените при условията на евентуалност искове на прогласяване нищожността на същия договор за покупко-продажба поради противоречие с добрите нрави. В жалбата са изложени оплаквания за допуснати нарушения на процесуалния закон (чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК), които са довели до необоснованост на обжалваното въззивно решение. От доказателствата по делото се установявало, че ищцата не е желаела да се разпореди с процесния имот; че е взела решение за извършване на симулативната сделка с оглед влошеното здравословно състояние на сина си В., за да ангажира по-големия му брат Б. с грижите за него и да осуети евентуални бъдещи разпоредителни действия от страна на наркозависимия В.; че продажната цена по процесната сделка не е била платена. Налице били достатъчно косвени доказателства относно симулативността на сделката, като в тази връзка били пренебрегнати свидетелските показания на съпруга на ищцата, обстоятелството, че липсва декларация по чл. 4, ал. 7 и чл. 6, ал. 5, т. 3 ЗМИП (отм.), както и представения нотариален акт от 2010 г. за продажба на имот на ищцата в [населено място], от продажната цена по който тя погасила изцяло свое задължение по договор за кредит. Всички тези доказателства в своята съвкупност обосновавали извода за нищожност на процесната сделка. Поддържа се още, че в случая ищцата е била подведена и манипулирана от ответниците да сключи накърняващия интересите на В. договор за покупко-продажба, поради което счита, че същият противоречи на добрите нрави. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основаниетопо чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите относно задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, като посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал до този извод, както и може ли чрез продажба на имот от майка на син, когато сделката се явява абсолютно симулативна и по нея не е издължена продажната цена, да се увредят интересите на другия син, който бива лишен от възможност да наследи дял от този имот. В срока за отговор ответниците Б. Г. Т. и Я. В. Т., представлявани от адв. Г. С., излагат становище за неоснователност на жалбата. По главния иск ищцата е твъдяла, че процесният договор е абсолютно симулативен – тя като продавач и ответникът Т. (неин син и приобретател по договора) не са целили настъпването на правните последици на сделката, собствеността не е прехвърляна, продажна цена не е плащана; договорът бил сключен единствено с цел да се препятства възможността на другия син на ищцата – В. Т., след смъртта ѝ да се разпореди с наследствения си дял от имота в полза на трети лица - каквато опасност реално съществувала поради факта, че В. е наркозависим от години и провежданото лечение не дава резултат. Затова ищцата решила да прехвърли формално имота на по-големия си син Б., който от своя страна поел ангажимента да го запази за наследниците, а също така приживе и след смъртта на ищцата да оказва морална и материална подкрепа на брат си. По евентуалния иск се твърди договорът е нищожен като изповядан с единственото намерение за лишаване на другия ѝ син от наследство по отношение на процесния имот, което е в противоречие с добрите нрави. По делото е прието за установено, че с процесния договор за покупно продажба ищцата е продала на сина си Б. Т. по време на брака му с ответницата Я. Т. следния недвижим имот: апартамент с идентификатор № ..., находящ се на първи етаж в двуетажната жилищна сграда с идентификатор № ..., построена в поземлен имот с идентификатор № ..., ведно с прилежащите му избено помещение, таванско помещение и 1/2 ид.ч. от общите части на сградата; че нотариалният акт съдържа изявлението на продавача (ищцата), че е получил от купувача продажната цена от 57000 лева. За безспорен е приет фактът, че другият син на ищцата В. Т. е наркозависим от 2003 г. Установено е, че нотариалното дело липсва декларация по чл. 4 ал. 7 от действащия към онзи момент Закон за мерките срещу изпирането на пари (отм.) от ответника Б. Т. за произход на средствата, съставлящи заплатената от него в брой продажна цена от 57 000 лв. За да отхвърли главния иск, въззивният съд приема, че ищцата е декларирила изрично воля да прехвърли възмездно собствеността върху имота на ответника. При липсата на обратно писмо, което да докаже твърдяната от ищцата симулация, съдът е констатирал, че не са налице и предпоставките на чл. 165 ал. 2 ГПК, предвид липсата на начало на писмено доказателство, което да обуслови допустимостта на свидетелски показания. Посочено е, че плащането на цената е факт, относим не към съгласието по облигацията, а към нейното изпълнение, поради което фактът на евентуалното неплащане на цената или установяването, че тя е платена по време, различно от отразеното в нотариалния акт не обосновава извод за липса на основание, съответно за привидност на договора като абсолютно симулативен. В случая не се установява цената да не е платена, още по-малко това да е по причина привидност на договора. Неустановяването на произхода на паричните средства за закупуване на имота не сочи на извод те да не са платени, нито доказва привидност на облигацията. Въззивният съд не е установил да е налице противоречащо на добрите нрави и закона намерение и поведение, в която връзка е посочил, че собственикът разполага с признато му от закона право да се разпорежда с имота си и не е длъжен да го пази за наследниците, поради което един договор за покупко-продажба по правило не може да е нищожен като противоречащ на морала само по причина, че поставя всички или част от наследниците на отчуждителя в невъзможност в един бъдещ момент да придобият права на собственост върху вещта, предмет на договора. Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен въпрос по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 не противоречи на константната практика на ВКС (решение № 212 по т. д. № 1106/2010 г., II т.о.; решение № 186 по гр. д. № 5980/2014 г., I г. о.; решение № 354 по гр. д. № 1398/2015 г., IV г. о. и др.), според която в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Обсъждайки в съвкупността им доказателствата по делото, съдът е приел, че не са налице доказателства за абсолютна симулативност на сделката; че обясненията на ответника, дадени пред първоинстанционния съд по реда на чл. 176 ГПК, не опровергават изявлението на продавача по сделката, че към момента на сключването ѝ цената е получена, отразено в нотариалния акт за покупко-продажба. Прието е, че представеният от касаторката нотариален акт от 23.04.2010 г. за продажба на неин апартамент в [населено място] на трето за спора лице и доказателствата за предсрочно погасяване на същата дата на нейно задължение по договор за кредит нямат отношение към заплащането на продажната цена по настоящата сделка. Същото е счетено и относно установената липса на декларация от купувача по чл. 4 ал. 7 от ЗМИП (отм.) по нотариалното дело. Правилността на тези изводи не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. Предвид наличието на трайно установена практика на ВКС по поставения въпрос, която е съобразена от въззивния съд, следва да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос не е обуславящ изхода на спора, доколкото той се основава единствено на становището на страната, че процесната сделка е абсолютно симулативна и е целяла да увреди интересите на сина ѝ с оглед лишаването му в бъдеще от наследствени права по отношение на имота. Следва да се посочи, че твърденията за симулативност на сделката не са подкрепени от доказателствата по делото, предвид липсата на обратно писмо или начало на писмено доказателство, което би обусловило допустимостта на свидтелски показания за установяване на симулацията, както е констатирал и въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: