Определение № 4362 от 02.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1033/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. М., против решение № 258 от 08.11.2023 г. по гр. дело № 210/2023 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 260003 от 04.03.2023 г. по гр. дело № 1547/2019 г. на Районен съд - Монтана в осъдителната му част по иск по чл. 108 ЗС за предаване на владение на недвижим имот № *.*, за който е образуван УПИ * в кв. 23 по кадастралния и регулационен план на [населено място], ЕКАТТЕ *, [община], заедно с построените в имота две сгради. Касаторът М. Г. М. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като въззивният съд необосновано е извел извод за упражнявана от него фактическа власт върху процесния имот само въз основа на противоречиви свидетелски показания и при липса на други доказателства, които да я установяват. Иска отмяна на решението в обжалваната му част и присъждане на разноски. Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно об-жалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да прецени всички относимите доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях. Подържа така формулираният въпрос да е решен от въззивния съд в противоречие практиката на ВКС, включително и с решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. дело № 2430/2015 г. на ВКС, I т. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация – И. М. С. и К. М. С., не са подали отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството, по което е постановено обжалваното въззивно решение, е образувано по подадена на 12.06.2019 г. от И. М. С. и К. М. С. против М. Г. М. искова молба. С нея са предявени иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността им въз основа на наследствено правоприемство на недвижим имот, представляващ имот № *.*, за който е образуван УПИ * в кв. 23 по КРП от 1972 г. на [населено място], ЕКАТТЕ *, [община], с площ от 1171 кв.м, заедно с построените в него масивна жилищна сграда (еднофамилна) от 50 кв.м и паянтова селскостопанска сграда от 30 кв.м, и осъждането му да им предаде владението върху имота, и по чл. 59 ЗЗД за присъждането им на обезщетение за лишаване от ползването на имота им без основание в размер на 50 лева месечно от 12.06.2019 г. до предаване на владението върху имота (така допуснато от първоинстанционния съд на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на исковата претенция в открито съдебно заседание на 21.11.2019 г.). Предявените искови претенции са обосновани от ищците (сега ответници по касация) с фактически твърдения за придобиване на собствеността върху процесния имот въз основа на наследствено правоприемство от тяхната майка К. С., придобила го от своя баща К. П. въз основа на договор за покупко-продажба по нотариален акт № 64 от 19.02.1966 г., постигната през 2010 г. между наследодателката и ответника М. М. уговорка за ползване на имота от него срещу задължението да го поддържа и поправи намиращите се в имота ВиК и електрическа инсталации и отказа на ответника да им предаде имота след покана през 2015 г. и 2017 г., което ги лишило от възможност за ползването му. Ответникът с отговор, подаден извън законоустановения срок по чл. 131 ГПК, е оспорил исковете, навеждайки възражения за недопустимост на претенцията по чл. 59 ЗЗД и за неоснователност на исковете поради придобиване на имота въз основа на осъществявано от него давностно владение от м. април 2007 г. С решение № 260003 от 04.03.2023 г. по гр. дело № 1547/2019 г., производството по което е възобновено с влизане в сила, на основание чл. 296, т. 3, пр. 1 ГПК, на приетото за преюдициално решение по гр. дело № 2789/2019 г. на РС - Монтана, с което е отхвърлен иск за собственост на М. М. против И. С. и К. С. относно процесния имот въз основа на придобивна давност, първоинстанционният съд е уважил предявения по настоящото производство иск за собственост по чл. 108 ЗС, като е признал ищците И. С. и К. С. за собственици при равни права на процесния имот и е осъдил ответника М. М. (сега касатор) да им отстъпи собствеността и предаде владението върху същия имот. Отхвърлил е с решението предявения иск по чл. 59 ЗЗД като неоснователен и е присъдил разноски съобразно изхода на спора. Така постановеното първоинстанционното решение в осъдителната му част за предаването на владението върху процесния имот е обжалвано от ответника М. М.. В жалбата пред въззивната инстанция са наведени оплаквания за липса на събрани доказателства за установяване при условията на пълно и главно доказване от ищците на осъществявано от него владение върху процесния имот и съответно за осъществяването му без правно основание. Решението на първоинстанционния съд в установителната част на иска по чл. 108 ЗС и в частта по иска по чл. 59 ЗЗД не е обжалвано и в тези му части същото е влязло в сила. С въззивното решение, предмет на касационното обжалване, ОС - Монтана е потвърдил решението на първоинстанционния съд в обжалваната осъдителна част по иска по чл. 108 ЗС. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищците със сила на пресъдено нещо са установили правото си на собственост върху процесния имот на наведеното от тях основание, а от събраните по делото доказателства и осъществяваната от ответника М. М. фактическа власт върху имота, но при липса на доказано от последния основание за упражняването й. Този извод е извел при обсъждане на събраните пред първоинстанционния съд гласни доказателствени средства, чрез разпита на свидетелите Д. Н. и Ц. Б., и възприемането за достоверни на показанията на св. Д. Н. относно упражняваната от ответника М. М. към момента на подаване на исковата молба фактическа власт върху процесния имот и неизгубване на осъществяваното от него държане върху същия. Тези показания, в които св. Д. Н. – съсед на процесния имот, е заявил, че ответникът М. М. е живеел в процесния имот преди около 8-10 години, а през последните 4-5 години е посещавал същия, без да живее в него, и при липсата на такова възприемане от другия свидетел, въззивният съд е кредитирал като преки и непротиворечиви, включително и с другите данни по делото. Въз основа на тази преценка и анализ на събраните доказателства решаващият съд е извел извод за осъществявана от ответника фактическа власт върху имота, а поради липса на ангажирани от последния доказателства и на извод за отсъствие на основание за упражняването й. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение не се извежда извод за допускането му до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да прецени относимите доказателства и да обсъди наведените от страните доводи и възражения, излагайки мотиви по тях, обоснован с наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос е свързан от касатора с допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните гласни доказателствени средства, които са противоречиви, а като последица с необоснованост на изведения от тях извод за установена от него фактическа власт върху имота към момента на предявяване на иска и постановяване на съдебните актове и с нарушаване на материалния закон. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Те са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен въпросът не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на преценка при допускане на решението до касационно обжалване. Въпреки изложеното следва да се посочи, че по процесуалноправния въпрос е дадено разрешение в практиката на ВКС, включително и в тази, посочена в изложението на касатора – решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. дело № 2430/2015 г. на ВКС, I т. о., и обжалваното въззивно решение не му противоречи. В така установената практика на ВКС и задължителните разрешения, дадени в т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи извод за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първоинстанционния съд, като съответно остави в сила или отмени – изцяло или отчасти, първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивния съд са ясни и формирани в резултат на собствената му дейност по оценка и анализ на относимите доказателства към спорния въпрос относно упражняваната от ответника М. М. (сега касатор) фактическа власт върху процесния имот и обсъждането им с процесуалните позиции на страните, изведени от наведените от тях доводи и възражения по този спорен по производството въпрос. Обсъдил е именно свидетелските показания за този релевантен факт и е възприел за достоверни показанията на св. Д. Н., който като съсед на процесния имот в селото е изложил в тях негови лични и непосредствени възприятия, след което е обосновал и крайните си фактически и правни изводи относно упражняваната от ответника М. М. върху имота фактическа власт, включително и към релевантния момент – предявяване на иска за собственост (в този смисъл и разрешенията, дадени в решение № 9 от 24.06.2013 г. по гр. дело № 301/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 181 от 7.10.2016 г. по гр. дело № 4988/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 1749 от 01.12.2000 г. по гр. дело № 805/2000 г. на ВКС, IV г. о., и др.). Следва да се отбележи, че предвиденото в чл. 12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда относно основателността на предявения иск, за които в случая дори и не са наведени конкретни съображения в изложението, привързани с тези по обосноваване на касационните основания в жалбата. Несъгласието на касатора с крайните решаващи изводи на въззивния съд от извършената от него въззивна проверка, очертана от наведените в жалбата оплаквания, при този осъществен анализ и оценка на относимите доказателства и преценката им с позицията на страните, изведена от наведените от същите доводи и възражения, съставляват доводи за неправилност на изводите на решаващия съд, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивното не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, които не се релевират от касатора. При този резултат право на разноски имат ответниците по касация, които обаче не са подали отговор на касационната жалба, респ. не са направили такова искане. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.