Определение № 3889 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. К. А., със съдебен адрес – [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адвокат И. З., против решение № 282 от 02.11.2022 г. по гр.д. № 382/2022 год. на Окръжен съд - Сливен, с което са отменени решение № 758 от 15.12.2021 г. и решение № 459 от 13.06.2022 г. за поправка за очевидна фактическа грешка по гр.д. № 2000/2021 г. на Районен съд – Сливен, и са отхвърлени като неоснователни исковете, предявени от жалбоподателката срещу Министерство на правосъдието с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, вследствие на осъществена спрямо нея дискриминация.

Ответникът по касационната жалба Министерство на правосъдието, ГД „Изпълнение на наказанията“ – град Стара Загора, чрез юрисконсулт С. Т. - С., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество - жалбата е неоснователна. Не се претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, прецени следното:

Въззивният съд е приел, че са предявени обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр, които са основани на твърденията за проявена спрямо ищцата дискриминация по чл. 14, ал. 1, вр. чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, тъй като е третирана по-неблагоприятно /неравно заплащане за възнаграждение и др./ на основата на лично и обществено положение, спрямо нейните колеги, които заемали длъжност при ответника, чиято цел, отговорности и задължения били идентични с тази на ищцата. За неоснователно е прието възражението на ответника за недопустимост на исковете поради липса на конкретно установено нарушение от Комисията за защита от дискриминацията или в рамките на производство по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. Предявяването на осъдителния иск по т. 3, не е обусловено от предявяването на установителния иск по т. 1. Законът за защита от дискриминация въвежда абсолютна забрана за пряка или непряка дискриминация, като с нормата на чл. 4, ал. 1 се очертава кръгът на защитените признаци. С оглед въведените твърдения за получени по-ниски основно и допълнителни трудови възнаграждения в сравнение с друга група служители, съдът е приел, че в случая ищцата се позовава на хипотезата на пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. За да е налице нарушение на изискването за равенство в заплащането по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр, ищцата следва да проведе доказване, въз основа на което да може да се предположи, че е жертва на дискриминация – неблагоприятно третиране, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд, сравнение с други служителите в сходно положение, при наличие на пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и причината за него, изразяваща се в нейното „лично и обществено положение“. От представените по делото длъжностни характеристики е установено, че ищцата, заемаща длъжност старши експерт „Човешки ресурси“, е получила по-ниско основно и допълнителни възнаграждения, по-ниско еднократно заплащане на пари за храна и представително облекло, както и по-малко допълнителен платен годишен отпуск в сравнение с нейни колеги на сходна длъжност „инспектор VI степен – човешки ресурси“. Съдът е приел, че разминаването в заплащането, дори да е неблагоприятно третиране, не се основава на някой от изброените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр признаци, вкл. не е установено наличието на признака „обществено положение“, тъй като не е установен именно обективен, универсален, съществен белег за личностното положение на ищцата в обществото. За заемането на длъжността на ищцата е обявен конкурс, като възнаграждението, изискванията за заемане на длъжността и привилегиите са изначално определени, поради което не е установена причинно-следствена връзка между общественото положение на ищцата и характеристиките на заеманата от нея длъжност. В заключение е прието, че от доказателствената съвкупност не може да бъде направено предположение за осъществена дискриминация, не само поради липсата на причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и защитен признак, но и поради неустановеност на защитените признаци „лично и обществено положение“, нито който и да е друг защитен признак.

Касаторката е изложила доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси, по отношение на които счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. т. 3 ГПК:

1. „Представлява ли конкретно заеманата от ищцата длъжност /старши експерт „Човешки ресурси“/ проявление на дискриминационния признак „обществено положение“ по смисъла на чл. 4,, ал. 1 ЗЗДискр, когато същата е единствената причина за неблагоприятното ѝ третиране от работодателя, изразено в неравно заплащане на еднакъв или сравним труд спрямо друга група лица, заемащи при работодателя друга длъжност /инспектори „Човешки ресурси“/, но извършващи с ищцата еднакъв или равностоен труд?“.

2. „Ако решаващият съд приеме, че не е осъществен съставът на дискриминация, изразена в неблагоприятно третиране на ищцата, поради несъставомерност на заеманата от нея длъжност като част от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр, длъжен ли е същият пряко да приложи относимите към случая разпоредби от международното законодателства и законодателството на ЕС, които дават по-широка правна защита на дискриминацията в областта на равенството при заплащането на еднакъв или равностоен труд като чл. 7, б. „а“ МПИСКП, чл. 6, т. 3 ДЕС и чл. 14 ЕКЗПЧОС?“.

3. „В последния случай на какво правно основание и по кой ред следва да бъде разгледан предявеният иск за вреди – като такъв по чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр или по реда за разглеждане на общата деликтна отговорност по чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД?“.

Поддържа се още, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочени са определение № 457/08.06.2020 г. по гр.д. № 1179/2020 г., IV г.о. на ВКС, решение № 495/20.05.2003 г. по гр.д. № 384/2002 г. на ВКС, решение № 119/14.02.2019 г. по гр.д. № 4104/2017 г., III г.о., ВКС, решение № 30/07.05.2019 г. по гр.д. № 2125/2018 г., III г.о. и др.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 282 от 02.11.2022 г. по в.гр.д. № 382/2022 г. на Окръжен съд – Сливен, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първият въпрос не може да обуслови допускането на касационно обжалване. В обжалваното решение е направен извод, че характеристиките на заеманата от ищцата длъжност са били изначално определени в конкурса, и доброволното изявление на ищцата за заемането ѝ, не обуславят наличието на причинно-следствена връзка между неблагоприятното третиране и защитения признак „обществено положение“ или който и да е друг от признаците, посочено в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. С последната се забранява императивно всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, като при всички случаи санкционираният от закона вредоносен резултат се изразява в поставянето на отделни лица или категория лица в по-неблагоприятно положение от други при сравними сходни белези. ЗЗДискр цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение въз основа на признаците, изброени в чл. 4, ал. 1 от закона или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. По определението на чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр пряка дискриминация съставлява всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. С разпоредбата се забранява прякото или непряко ограничаване на законните права или интереси на лицата на основание изброените критерии. В този смисъл, не е достатъчно да се установи по-неблагоприятно третиране на определени лица, а е необходимо да се докаже още, че тази дискриминация е извършена поради някой от признаците, очертани в чл. 4 ЗЗДискр. В случая сравнимите субекти заемат различна длъжност, определена съобразно законово предвидената възможност в чл.19 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. Поставеният въпрос съдържа твърдения, отнасящи се до правилността на въззивното решение, поради което те не са годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК.

Вторият и третият въпрос са неотносими към решаващите изводи на съда при постановяването на обжалваното решение. Въпросът за задължението на съда за приложение на международно законодателство и законодателството на ЕС в материята за защита срещу дискриминацията не е повдиган до момента в производството и следователно не е разглеждан от съда. Както и самата жалбоподателка е посочила в изложението, третият въпрос за реда на разглеждане на предявения иск за вреди, също не е част от предмета на въззивното производство. Доколкото и двата въпроса не покриват общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са от значение за изхода на конкретното дело, въз основа на тях не следва да се допуска касационно обжалване и не следва да се преценява за наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Мотивиран от изложеното, състав на Трето гражданско отделение