Определение № 626 от 18.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2966/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД /като правоприемник на СИБАНК ЕАД/, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 72/24.07.2019 г. по в. т. д. № 144/2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 74/15.03.2019 г. по т. д. № 298/2018 г. по описа на Бургаския окръжен съд в частта за отхвърляне на предявения иск по чл.422 ГПК за да се приеме за установено, че лицата: Е. Д. Н., ЕГН [ЕГН], М. И. Н., ЕГН [ЕГН], Ю. С. А., ЕГН [ЕГН], ПРЕДЕЛАГРО ООД, ЕИК[ЕИК] и ПРЕДЕЛ ЕКСПОРТ ЕООД /в ликвидация/, ЕИК[ЕИК], дължат на банката солидарно сумата над уважения размер от 10 028.83 лв. до общо претендирания 33 571.58 лв., на основание договор за банков кредит “Малки и средни предприятия” от 13.03.2014 г. и анекс от 01.11.2016 г. В жалбата се съдържат доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се моли за неговата отмяна в обжалваната му част. Оспорват се решаващите изводи на съда, че получената от ОББ АД гаранционна сума от “Национален гаранционен фонд” ЕАД погасява дълга по договора за кредит до размера на платената част, че уговорката в противен смисъл между кредитора и длъжника в чл.8.8. от договора за кредит е нищожна, както и че договорът за портфейлна гаранция между банката и фонда представлява договор за поръчителство. Твърди се също, че съдът е извършил неправилно тълкуване на волята на страните по сключените договори, както и не е обсъдил всички доводи на касатора относно съдържанието на облигационната връзка с фонда. Искането за достъп до касация се основава на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Моли се да бъде допуснато касационно обжалване по следните въпроси: 1/ Следва ли при разглеждане на претенция по конкретно кредитно правоотношение, попадащо под портфейлна гаранция, предоставена от НАЦИОНАЛЕН ГАРАНЦИОНЕН ФОНД ЕАД въз основа на сключен с банката договор, правата и задълженията на страните задължително да се подвеждат под уредените от закона последици от сключване на договор за поръчителство или съдът трябва да изследва в пълнота уговорените от страните конкретни права и задължения, които са съществено различни от уредените в чл.138 и сл. ЗЗД и да постанови решението си въз основа на зачитане на договора и съобразно чл.9 и чл.20а ЗЗД; 2/ Следва ли при определяне на носителя на едно материално право – вземане съдът да се съобрази с уговореното в договорите от страните отлагателно условие за възникване на правото на първоначалния кредитор да се удовлетвори от представена от трето лице в реален залог парична сума, като до настъпване на това отлагателно условие съдът следва да определя като носител на правото на вземане неудовлетворения все още от предоставената дума първоначален кредитор, а едва след настъпване на отлагателното условие и удовлетворяването на първоначалния кредитор като титуляр на съответното вземане може да бъде определяно третото лице, което се суброгира по реда на чл.74 ЗЗД; 3/ Законосъобразно ли е договарящите страни свободно да посочват конкретни начини за погасяване на кредитно задължение с предоставена като гаранция/реален залог парична сума, вкл. да включат модалитети за момента на възникване на правото на кредитора да се удовлетвори от представена като гаранция/реален залог парична сума. Тезата на касатора е, че договорът за портфейлна гаранция не може автоматично да бъде подведен под нормите на чл.138 и сл. ЗЗД относно поръчителството и предвид липсата на нормативна уредба и константна съдебна практика във връзка с него, то разрешаването на поставените въпроси има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с доводите си представя следната съдебна практика: решение № 135 от 21.09.2017 г. по т.д.№ 565/2016 г. на I т.о. на ВКС и първоинстанционно решение от 22.03.2017 г. на СГС, I ГО, 3 състав по гр.д.№ 9838/2015 г., без данни за влизане в сила. Отделно от изложеното твърди, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като от една страна съдът приема, че кредитополучателят не е върнал дължимите към банката суми, както и че тя не е погасила задълженията по кредита с предоставената от НГФ ЕАД сума, а я държи като реално обезпечение, съгласно сключения договор с фонда, а от друга страна – че солидарните длъжници по договора за кредит не дължат връщането на исковата сума. Против подадената касационна жалба не са постъпили писмени отговори от насрещните страни. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите във връзка с чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е изложил следните съображения: Съгласно чл.6.5 от договора за кредит, за обезпечение на кредита служи портфейлна гаранция, издадена по силата на споразумение от 17.03.2011 г. между НГФ и СИБАНК ЕАД, поискана от кредитополучателя и потвърдена от фонда. Условията за гарантиране на кредита от НГФ са уредени в р.8, като съгласно чл.8.1 фондът обезпечава кредита частично в размер на 80 % от неиздължената редовна и просрочена главница към момента на подаване на искане към него за плащане на гаранцията. Гаранцията е породила действие от 28.02.2014 г., като има срок не повече от 10 години, считано от датата на сключване на договора за кредит. В чл.8.8 на договора е предвидено, че при неизпълнение на кредитополучателя и плащане от фонда в полза на банката за удовлетворяване на вземането на кредитополучателя, „дългът на кредитополучателя не се счита за намален с размера на платеното от НГФ. Кредитополучателят остава задължен за целия непогасен дълг, който банката събира принудително, за сметка на НГФ до размера на платената от него част от дълга и за своя сметка - за останалата част от дълга до окончателното му погасяване“. Безспорно е пред въззивната инстанция, че кредитът е просрочен, обявен е за предсрочно изискуем от 23.05.2017 г.; на 23.07.2017 г. банката е поискала от НГФ да извърши плащане на 24 219,88 лв. поради неизпълнение на договора за кредит и обявяването му за предсрочно изискуем. Сумата е преведена от фонда на 23.08.2018 г. - след предявяване на иска по чл.422 ГПК. Видно от заключението на вещото лице по ССЕ, депозирано на 06.12.2018 г., банката не е отразила извършеното плащане от НГФ по партидата на длъжниците. Според банката, това плащане не намалява задължението на кредитополучателя и солидарните длъжници, тъй като е налице клауза в договорното споразумение между банката и фонда за събиране на цялото задължение от кредитополучателите от банката, като платената част е за сметка на фонда, а останалата - за сметка на банката. Това е изрично вписано чл.8.8 на договора за кредит, като в целия р.8 на договора се урежда гарантирането на кредита от фонда. В текста на последната алинея е изрично вписано също, че НГФ може да събира своята част от вземането към кредитополучателя самостоятелно, за което банката му оказва съдействие. Според въззивния съдебен състав, такова договорно уговаряне на процесуално представителство не може да бъде осъществено, в подкрепа на което са изложени следните доводи: НГФ е част от групата на Българската банка за развитие и издава гаранции, допълващи обезпеченията, изисквани от търговските банки при отпускане на кредити за българския бизнес. В конкретния казус е налице дейност на фонда по издаване на гаранции за допълване на обезпечението по заеми на малки и средни предприятия, която се издава в резултат на сключено между СИБАНК ЕАД и НГФ ЕАД споразумение от 17.03.2011 г. Договорът за портфейлна гаранция по своя характер е договор за поръчителство, тъй като гарантът се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Г. има качеството на поръчител по чл.138 ЗЗД и отговорността му се определя съобразно нормите на ЗЗД, както и от конкретните клаузи на споразумението с банката. По силата на договор /цитиран в т.8.1 от договора за кредит като договор за услуга, сключен на 14.01.2013 г. между НГФ и СИБАНК ЕАД/, НГФ упълномощава банката да упражни правото й да събере вземане от трето за него лице – длъжник на банката, когато е извършил плащане в полза на банката вместо задълженото към нея лице. Той обаче не е носител на материалното право, нито има прехвърлено вземане. Предвид обезпечителния характер на портфейлната гаранция и отговорността на гаранта, клаузата по чл. 8.8 от договора, предвиждаща, че извършеното плащане от фонда не намалява размера на дълга към банката като кредитор, е преценена от съда като нищожна. С оглед естеството на уговорената потрфейлна гаранция, отговорността на фонда за задълженията по кредита, до размера на 80 % от главницата /чл. 8.1 от договора за кредит/, е солидарна – чл.138 и сл. ЗЗД. Съгласно чл.123 ал.1 пр.1 ЗЗД плащането от страна на един от солидарните длъжници освобождава всички съдлъжници, като уговорките за противното – постигнати между кредитора и един от солидарните длъжници, противоречи на закона и изключва основанието на уговореното обезпечение. Поради това, подобна клауза в договора за кредит, каквато е тази по чл. 8.8, предвиждаща, че кредитополучателят като длъжник не се освобождава от отговорност към кредитора за размера на платеното от друг солидарен длъжник – фонда, не следва да бъде зачетена. С платената от НГФ сума в размер на 24 219.88 лв. следва да бъде намален размерът на дълга с 80 % от задължението за главница, като уговорката за това изключва приложението на чл.76 ал. 2 ЗЗД. За така извършеното плащане за фонда е налице право да се суброгира на основание чл. 74 ЗЗД в правата на удовлетворения кредитор, от който момент нататък фондът, а не ищцовата банка, е носителят на материалното право да получи плащане за погасената част от задълженията по договора за кредит. Фактът, че за така платената част е сключено споразумение с възложен мандат за събиране, не поражда основание за процесуална субституция в полза на банката, която няма собствени права във връзка с възложения мандат, включително при уговорено упълномощаване. По аргумент от чл. 26 ал.1 и ал.2 ГПК банката не би могла да предяви от свое име правата на фонда. В този смисъл е решение № 28/14.07.2011г. на ВКС, I т.о. по т.д. № 331/2010 г. - „Съгласно чл.26 ГПК страните по гражданските дела са лицата, от чието име и срещу които се води делото, като процесуалната правоспособност е обусловена от правоспособността по материалното право – чл.27 ал.1 ГПК. Правото съдебно да се предявяват чужди права е допустимо само в изрично предвидените от закона случаи – чл.26 ал.2 ГПК, като в тази хипотеза по делото се призовава и лицето, чието право е предявено – чл.26 ал.4 ГПК... като законодателят не допуска възникването на процесуална субституция чрез суброгация по уговорка между страните.“ В заключение въззивният съд е приел, че извършеното в течение на производството плащане от страна на НГФ като гарант следва да се зачете съгласно чл.235 ал. 3 ГПК. Същият факт, обаче, предвид осъществяването му в течение на производството, няма за последица конституирането на фонда съгласно чл.26 ал.4 ГПК. Това е така, от една страна с оглед предявените по делото права, като принадлежащи само на банката, а от друга – поради недопустимост съгласно чл.218 и чл.219 ГПК на встъпването и привличането на фонда като трето лице със собствени права на този етап от производството, както и на заместването в хипотезата на чл.222 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по следните съображения: Въззивното решение не се преценява като очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. От съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. В атакуваното решение не са направени изводи, че банката не е осчетоводила плащането от страна на фонда като погасяване на задълженията на длъжниците по договора за кредит, по причина, че платената сума е задържана от нея като гаранция – реален залог, поради което липсва твърдяното противоречие в изложените от въззивния съд мотиви. Въззивното решение не противоречи и на практиката на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Като е приел, че договорът за портфейлна гаранция притежава характеристиките на договор за поръчителство и следва да се съобразяват нормите на чл.138 и сл. ЗЗД, както и клаузите на същия /има се предвид договора между банката и НГФ/, съдът е постановил решението си в пълно съответствие с решение № 135 от 21.09.2017 г. по т.д.№ 565/2016 г. на I т.о. на ВКС. В случая следва и да се посочи, че както споразумението, така и договорът за услуга между банката и фонда, не са били представени и приети като доказателства по делото, поради което е невъзможно клаузите им да бъдат съобразени с оглед изясняване естеството на правоотношението. Формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси не удовлетворяват и общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК за правен въпрос. Същите са неясно поставени и изцяло казуистични, поради което са относими към правилността на съдебното решение, с оглед залегналите в тях конкретни факти и съображения, считани от касатора за осъществени и основателни. Съгласно указанията, дадени в т.1 на ТР №1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правилността на въззивния акт е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Дори да се приеме, че въпросите могат да бъдат преформулирани и уточнени от страна на касационния съдебен състав, по въпроси № 2 и № 3 няма изрично произнасяне на въззивния съд, поради което те не са обусловили правораздавателната му воля и не могат да се приемат като значими за изхода от спора по конкретното дело. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, съответстващ на законовите критерии за достъп до касация по чл.280 ал.1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, без да е нужно извършване на преценка за допълнителните селективни предпоставки, на които касаторът се позовава. По въпрос № 1, както се посочи по-горе, вече е даден отговор с решението по т.д.№ 565/2016 г. на ВКС, I т.о., на което въззивното решение съответства. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение