Определение № 420 от 21.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3512/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. Й., чрез пълномощника му адв. С. Т. против решение № 992/24.02.2020 г. по в.гр.д. № 3754/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 2687/12.04.2019 г. по гр.д. № 1402/2016 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете на касатора срещу В. Д. И. и И. Д. И., за прогласяване нищожността поради привидност на основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД на договор за покупко-продажба на недвижим имот – дворно урегулирано място с площ от 794 кв.м., заедно с построената в него масивна вилна сграда, находящо се в [населено място], обл. С., обективиран в нот.акт № 157, том XII, дело № 3056/21.12.1993 г. и за прогласяване нищожността поради привидност на основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД на договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 22 в [населено място], [улица] площ 83,84 кв.м., заедно с мазе от 18,54 куб.м., таван от 14,71 куб. м. и 0,640% ид.части от общите части на сградата и от мястото, върху което е построена, обективиран в нот.акт № 152, том LLLXIII, дело № 33260/24.12.1993 г. и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че същото е недопустимо, тъй като е постановено в нарушение на диспозитивното начало и в нарушение на нормата на чл.232 ГПК – съдът е приел, че в първото по делото заседание, ищецът е оттеглил иска си по чл.17, ал.1 ЗЗД за разкриване на привидната сделка, но същевременно е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по същия иск и по този начин се е произнесъл в нарушение на трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 186 от 16.02.2016 г. по т.д. № 2958/2014 г., определение № 62 от 17.01.2014 г. по ч. гр.д. № 7849/2013 г. и определение № 508 от 25.07.2013 г. по ч. гр.д. № 4695/2013 г. по приложението на чл.232 ГПК. На следващо място се твърди, че въззивният съд не е съобразил, че фактическият сътвав на нормата на чл.17, ал.1 ЗЗД включва наличието на привидно и на прикрито съглашение, поради което искането за установяване на относителна симулация съдържа два иска – един за установяване на нищожността на привидната сделка и друг за установяване наличието и действителността на прикритата сделка и по този начин се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр.д. № 1934/2017 г. на IV г.о. и решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр.д. № 791/2011 г., според която практика, исковете за обявяване на привидността по чл.26, ал.2 и за разкриване на симулацията по чл.17, ал.1 ЗЗД имат различен предмет-единият нищожността на явната сделка, а другият – обвързващата сила на прикритото съглашение. Поддържа се и допуснато от съда нарушение на нормата на чл.214, ал.1 ГПК, доколкото в мотивите на решението е прието, че оттеглянето на иска по чл.17, ал.1 ЗЗД и съответното изменение на петитума, представлява недопустимо изменение и на основанието, и на петитума, който извод е в противоречие със съдебната практика на ВКС по приложението на чл.116 ГПК /отм./ и чл.214 ГПК. На последно място се твърди, че отказвайки се да се произнесе по предявените допустими искове с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, съдът е допуснал нарушение и на нормата на чл.2 ГПК, а въззивното решение е постановено в противоречие със задължителна и каузална практика на ВС и ВКС, посочена в жалбата. С оглед изложените доводи, касаторът иска обжалваното решение да бъде обезсилено, а делото да бъде върнато на нов състав за произнасяне по същество по предявения иск за установяване нищожност на правни сделки поради тяхната привидност. В изложението се поставят процесуалноправниправни въпроси, за които се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВС и на каузална практика на ВКС, посочена и приложена към жалбата, т.е. иска се допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросите са следните: 1/Допустимо ли е съдът да откаже да зачете изявление за оттегляне на иск, направено в първото по делото съдебно заседание; 2/ Допустимо ли е въззивния съд да върне делото на първоинстанционния съд с указания да се произнесе по същество по иск, който ищецът е оттеглил, и с който съдът е десезиран; 3/ Дали искането за разкриване на относителна симулация представлява един иск или се състои от два иска; 4/ Дали оттеглянето на един иск съставлява недопустимо изменение на основанието и петитума на друг иск и 5/ Допустимо ли е съдът да откаже да разгледа по същество допустими искове /в случая за обявяване на нищожност на привидни сделки/ и да обвърже произнасянето по тези искове с разглеждането на други оттеглени /в случая искове за установяване на прикритите сделки/; Насрещните страни по жалбата В. Д. И. и И. Д. И., чрез адв. М. Р. излагат становище, че не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, както и че обжалваното решение не е недопустимо, а е неправилно. За да обезсили решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, въззивният съд е приел, че при изложените в исковата молба фактически твърдения, ищецът е сезирал съда с искове за признаване за установено в отношенията между страните, че процесните договори за покупко-продажба на недвижими имоти са симулативни сделки, които прикриват дарения; че в първото по делото заседание, ищецът е направил изявления, че оттегля исковете в частта, с която се иска разкриване на прикритите сделки и че поддържа исковете за прогласяване нищожността на договорите като абсолютно симулативни, по повод на които изявления с определение от 04.04.2017 г. съдът е прекратил производството по исковете с правно основание чл.17, ал.1 ЗЗД и е допуснал изменение в петитума на исковата молба. Според въззивният съд предявените от ищеца искове са с правно основание чл.17, ал.1 ЗЗД, тъй като твърденията са, че атакуваните договори за продажба /явните сделки/ са нищожни като симулативни, които в действителност прикриват договори да дарения на недвижими имоти /прикрити сделки/, като и че обективираното в молба от 21.02017 г. искане не съставлява искане за изменение на петитума на предявените искове, а искане за промяна на предмета на делото – преминаване от иск за относителна симулация към иск за абсолютна симулация. Прието е, че доколкото двата иска се различават както по фактически основания, така и по отправеното до съда искане за защита, постановеното от първата инстанция решение при допусната промяна в предмета на делото в нарушение на разпоредбата на чл.214, ал.1 ГПК е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а делото върнато на първоинстанцинния съд за произнасяне по предявения иск с правно основание чл.17, ал.1 ЗЗД. Касационният съд намира, че следва служебно да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност последното да е недопустимо. За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на по 427,45 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.