Определение № 2287 от 30.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 293/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. О. Б., чрез назначения му особен представител адв. К. Б., срещу решение № 1199 от 21.10.2025 г. по в. гр. д. № 693/2025 г., по описа на Апелативен съд София, в частта, с която като частично е потвърдено и частично е отменено решение № 625 от 27.11.2024 г. по гр. д. № 342/2024 г. по описа на Окръжен съд Враца, касаторът е осъден на основание чл.45 ЗЗД да заплати солидарно с А. М. Н. на Г. В. Т. допълнително сумата от 35 000 лв. /разликата над присъдените 65 000 лв. до 100 000 лв./ - обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нанесен му от двамата ответници побой, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 01.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че същото е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Поддържа, че решението е постановено в противоречие с чл. 52 ЗЗД, както и със задължителните указания на т. II от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, като при определяне размера на обезщетението е отдадено изолирано значение на едни обстоятелства за сметка на други. Твърди, че въззивният съд не е съобразил и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези. Счита, че по този начин въззивният съд е достигнал до размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищеца вреди. Поддържа още, че въззивният съд е преповторил фактическите констатации на първата инстанция без да обоснове необходимостта от присъждане на обезщетение в по-висок размер от вече определения, като не е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал. Позовава се и на допуснати пороци в процедурата по връчване на съдебни книжа, които са му попречили да упражни процесуалните си права. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са формулирани следните въпроси: 1) Следва ли въззивният съд, при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, да изложи мотиви относно това кои релевантни обстоятелства не са били правилно отчетени или изобщо не са били взети предвид от първоинстанционния съд, за да обоснове присъждането на размер на обезщетението, различен от вече определения?. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практика на Върховния съд, а именно т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и на съдебната практика на ВКС – решение № 579 от 14.10.2025 г. по гр. д. № 4949/2024 г., IV г. о., решение № 3 от 28.01.2022 г. по т. д. № 121/2021 г., I т. о. и решение № 26 от 25.02.2020 г. по т. д. № 533/2019 г., II т. о.; и 2) Необходимо ли е при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД съдът да отчете в мотивите си общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, намерили израз в съдебната практика при сходни хипотези? Твърди се, че въпросът е решен от въззивния съд в противоречие с т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 579 от 14.10.2025 г. по гр. д. № 4949/2024 г., IV г. о, решение № 338 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о., решение № 271 от 30.01.2018 г. по гр. д. № 341/2017 г., IV г. о. и определение № 45 от 27.01.2021 г. по гр. д. № 2323/2020 г., III г. о. Ответникът – Г. В. Т., е депозирал отговор на касационна жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК чрез адв. Л. Б., в който се поддържа становище, че не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на доводите за неправилност на решението, изложени в касационната жалба. Счита, че въззивният съд е изложил подробно в мотивите си кои обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението са взети предвид, като подробно е описано всяко едно от тях. Претендира разноски. За да отмени частично решението на първоинстанционния съд в частта, с която исковете на ищеца по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са отхвърлени за разликата над 65 000 лв. до 100 000 лв., и да присъди допълнително сумата от 35 000 лв., въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не е съобразил всички обстоятелства по делото, имащи значение за размера на обезщетението. Отчел е, че в настоящия случай на ищеца са причинени повече от едно телесни увреждания, а именно контузия на двете очни ябълки с травматично увреждане на ретините и кръвоизливи на очните ябълки, които са довели до трайно отслабване на зрението на Т., както и кръвонасядане на двете очи, контузионни изменения на меките тъкани в челната област на главата и закрита черепно-мозъчна травма. Съобразил е обстоятелството, че въззивникът е бил подложен на общо седем оперативни интервенции за преодоляване на последиците от най-тежкото нанесено увреждане – отлепването на ретините на двете очи, които са му причинили множество физически болки, неудобства и затруднения в справянето му с ежедневни битови нужди. Взел е предвид и че за период от девет месеца ищецът не е могъл да вижда и да възприема заобикалящия го свят, да се придвижва, да води социален живот и да упражнява професията си. Отчел е и че независимо от проведените оперативни интервенции ищецът се е възстановил напълно единствено от мекотъканните си наранявания и черепно-мозъчната травма, но зрението му не подлежи на възстановяване, а напротив – занапред може или да остане в същото състояние, или да се влоши. Съобразил е и влиянието, което нанесените телесни повреди оказват върху личния и професионалния живот на Т., като е акцентирал върху обстоятелството, че ограниченията и причинените неудобства имат пожизнен характер. Като взе предвид решаващите изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия поставен от касатора въпрос, който макар и да обуславя изхода на делото, няма претендираното значение, тъй като при определяне на неимуществените вреди въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които според него първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като при определяне размера на неимуществените вреди е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на претендираното обезщетение. Вторият поставен въпрос няма характера на правен въпрос от значение за изхода по делото по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като изобщо не е разглеждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му правни изводи. С него касаторът по същество релевира оплакване за неправилност на съдебното решение, което предполага извършване на проверка по същество на правилността на въззивния съдебен акт, каквато не може да бъде осъществена в производството по селекция на касационните жалби. Следва да се отбележи и че посочената от касатора съдебна практика на ВКС е неотносима, доколкото не разглежда поставения процесуалноправен въпрос, а последният се позовава на мотиви на касационната инстанция, изложени във връзка с преценката за правилността на конкретен съдебен акт – предмет на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение. Видно от представения договор за правна защита и съдействие последното е в размер на 3 800 лева /с равностойност 1 942,91 евро/, платено изцяло в брой при подписване на договора, който служи като разписка за доказването им, в който смисъл са разясненията по т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно чл.47, ал.6 ГПК /в редакцията преди изм. ДВ, бр.17/2026 г./, на особения представител на ответника - адв. К. Б. / назначен от въззивния съд с разпореждане от 19.09.2025 г./, се дължи възнаграждение, което се определя от съда. В случая, при администриране на подадената касационна жалба, въззивният съд не е определил възнаграждение на назначения на ответника особен представител за процесуално представителство пред касационната инстанция, поради което това следва да бъде направено от касационния съд. Размерът на възнаграждението се определя с оглед фактическата и правна сложност на делото, като нормата на чл.47, ал.6 ГПК не се прилага в частта, в която е предвиден минимален праг, под който съдът не може да определя това възнаграждение, чрез препращане към минималните размери, установени в Наредба № 1/2004 г., издадена от ВАдвС, тъй като противоречи на правото на ЕС, съгласно задължителното тълкуване на чл.101, §1 ДЕС, дадено с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. В конкретния случай касационното производство се е развило в една фаза и не се отличава с висока фактическа и правна сложност и с оглед обема и съдържанието на положения от особения представител труд по осъществяване на защитата на един от ответниците в производството, следва да бъде определено възнаграждение в размер на 613,55 евро /1 200 лева/, платимо от бюджета на ВКС, тъй като ищецът е освободен от такси и разноски на основание чл.83, ал.1, т.4 ГПК, а касаторът –ответник следва да бъде осъден на основание чл.77 ГПК да възстанови съответната сума в полза на съда. Водим от горното, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение,