Определение № 3090 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 454/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищцата С. К. Г.-М., приподписана от адв. Н. М., срещу решение № 1157 от 04. 10. 2022 г. по в. гр. д. № 329/2022 г. на ОС – Варна, ГО, потвърждаващо решение № 1819 от 25. 11. 2021 г. по гр. д. № 3990/2021 г. на РС – Варна, с което е отхвърлен предявеният от С. К. Г. – М. срещу Д. Т. Г. и М. Б. Г., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, отрицателен установителен иск за собственост, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], обл. Варна: УПИ *** – им. ***, в кв. ***по регулационния план на [населено място], с площ от 820 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ 120 кв.м. и стопанска постройка. Твърди се неправилност на решението поради необоснованост на изводите на въззивния съд, поради постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички събрани по делото доказателства и поради противоречието му с материалния закон - чл. 26 ЗЗД, чл. 79 ЗС. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на същото, изразяваща се в допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение (неизвършване на служебна проверка за валидност на договора за покупко-продажба, на който се позовават ответниците по иска, каквито са указанията на ТР № 1 от 27. 04. 2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС) и в допуснато нарушение на материалния закон – на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД (с твърдения, че не е съобразена нищожността, поради липса на предмет, на договора за покупко-продажба, от който ответниците черпят права) и на чл. 116 б.“а“ ЗЗД и чл. 79 ЗС. Подаден е отговор на касационната жалба от ответниците М. Б. Г. и Д. Т. Г., чрез адв. Р. Ч., с който е изразено становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и правилност на същото. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценката за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Делото има за предмет предявен от С. К. Г. – М. срещу Д. Т. Г. и М. Б. Г. отрицателен установителен иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответниците не са собственици на описаните по-горе имот и сгради. Правният интерес от иска е обоснован с твърдението на ищцата, че тя е собственик на процесния имот, като е придобила същия по наследство и давност. Твърди, че баща й К. Г. е владял имота от 1991 г. (владението е установено на основание неформален договор за продажба, сключен с праводателката на ответниците П. Ц. М., която прехвърлила имота на бащата на ищеца, тъй като имала нужда от средства за закупуване на лекарства за болния си син С. К. М.) до 2002 г., към който момент е бил придобил собствеността по давност и е предал владението на дъщеря си – ищцата С. К. Г.-М.. Твърди, че впоследствие, през 2004 г., ответниците купили същия имот от П. Ц. М., но към продажбата последната не е била собственик на имота и не е могла да им прехвърли собствеността. Ответниците са оспорили иска като неоснователен, с твърдения, че са собственици на имота на основание действителен договор за покупко-продажба, сключен с П. Ц. М. с н.а. № 124/2004 г. Към сключване на договора имотът е бил собственост на прехвърлителката П. М., която го е била придобила на основание давност, наследяване на съпруга си К. Г. М. и на сина си С. К. М.. Оспорват като недоказани и неоснователни доводите на ищцата, че към 2002 г. собствеността върху имота е била придобита на оригинерно основание от бащата на ищцата К. Г. и са купили от несобственик. За да достигне до извод за неоснователност на иска, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. № 43/1979 г. К. Г. М. е бил признат за собственик по давност и наследство на процесния имот и сгради. Същият е бил записан като собственик на имота и в разписния лист към регулационния план. К. Г. М. е починал на 21. 04. 1989 г. и е оставил за наследници съпругата си П. Ц. М. и сина си С. К. М. – починал на 10. 06. 2004 г. и оставил за единствен наследник майка си П. Ц. М.. Последната починала на 25. 05. 2018 г. и оставила за наследници племенници. С н.а. № 130/30. 08. 1990 г. П. Ц. М. и синът й С. К. М. са продали на И. Ж. И. и Ц. Г. Д. 500/1140 ид.ч. от процесния имот, който към онзи момент е съставлявал УПИ ***-им.***, в кв. ***по РП на [населено място], с площ от 1140 кв.м., без постройките в него. С н.а. № 73/1991 г. И. Ж. И. и Ц. Г. Д. са учредили на Г. А. С. право на строеж върху 1/2 ид.ч. от придобитите от тях 500/1140 кв.м. По силата на договор за доброволна делба рег. № 95, том V, рег. № 78520 от 8. 12. 2004 г., сключен между П. Ц. М., Ц. Г. Д. и И. Ж. И., П. Ц. М. е придобила в дял и изключителна собственост процесния УПИ ***, в кв. ***по плана на [населено място] (част от съсобствения УПИ ***.). С н.а. № 124/2004 г. П. Ц. М. продава УПИ ***, в кв. ***по плана на [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда и стопанска постройка, на ответницата Д. Т. Г., към който момент последната е била в граждански брак с ответника М. Б. Г.. Прехвърлителката си запазила правото да ползва имота пожизнено и безвъзмездно. С влязло в сила решение по гр. д. № 1237/2010 г. по описа на ВРС е отхвърлен предявеният от П. Ц. М. против Д. Т. Г. и М. Б. Г. иск за признаване за установено, че договорът за покупко-продажба, сключен с н.а. № 124/2004 г., е унищожаем на основание чл. 27 ЗЗД, сключен при измама,тъй като ищцата била въведена в заблуждение от приобретателите, че сключва договор за прехвърляне на имота срещу задължение за гледане и издръжка, а не договор за продажба. С влязло в сила решение по гр. д. № 736/2020 г. по описа на ВРС са отхвърлени предявените от Р. С. С. (една от наследниците по закон на П. Ц. М., като нейна племенница) против Д. Т. Г. и М. Б. Г. искове с правни основания чл. 26, ал. 2, пр. 2, чл. 26, ал. 2, пр. 4, чл. 26, ал. 1, пр. 2, чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД – за прогласяване нищожността на договора за покупко-продажба, сключен с н.а. № 124/2004 г., като сключен при липса на съгласие, поради привидност на същия, поради сключването му в противоречие с морала и при неспазване на предвидената в закона форма. Въз основа на показанията на свидетелите на ищцата е прието за установено, че преди 20-30 години К. Г. споделил пред свидетелите, че купил имот от П. и С., а платената от него продажна цена била необходима за лечението на С., както и че бил съгласен в имота и къщата да останат да живеят П. и С.. К. помагал на П. и С. да поддържат имота, като се грижил за дърветата и асмата. По-късно П. казала на свидетелите, че направила голяма глупост, като продала имота на ответниците Г.. Въз основа на показанията на свидетелите на ответниците е прието за установено, че до смъртта на П. М. през 2018 г. процесният имот и сгради били ползвани и стопанисвани от нея. Ищцата С. К. Г.-М. не е посещавала имота. До продажбата на имота на ответниците с н.а. № 124/2004 г. П. М. се считала за собственик на имота, а след това е продължила да ползва същия до смъртта си, като носител на вещно право на ползване. Съдът е приел, че приживе, в разпита си по реда на чл. 176 ГПК по гр. д. № 1237/2010 г., П. М. заявила, че искала да прехвърли имота на ответниците Г., но не с договор за покупко-продажба, а с договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка. При тези данни въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният имот е собственост на ответниците Д. Т. Г. и М. Б. Г., които са го придобили на основание действителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен с н.а. № 124/2004 г., през време на брака им, между П. Ц. М. и Д. Т. Г.. За неоснователно е прието твърдението на ищцата, че договорът за продажба, сключен с н.а. № 124/2004 г., не е породил прехвърлително действие, тъй като прехвърлителката П. М. не е била собственик на процесния имот поради придобиването му към 2004 г. от ищцата С. К. Г.-М. на основание придобивна давност и наследяване на баща си К. Г. Г.. За недоказано е прието твърдението, че К. Г. Г. е владял процесния имот от 1991 г. до 2002 г., че през 2002 г. е предал владението на ищцата, както и че ищца е владяла имота от 2002 г. до 15. 12. 2004 г. (продажбата на имота от П. М. на Д. Г. с н.а. № 164/2004 г.). Прието е, че тези твърдения не съответстват на събраните по делото писмени и гласни доказателства, установяващи, че П. М. се е считала за собственик на имота към 15. 12. 2004 г. и е искала да се разпореди със същия в полза на ответниците, макар и не с договор за продажба, а срещу задължение за гледане и издръжка, че към 15. 12. 2004 г. само тя й синът й, а след смъртта на сина й, настъпила на 10. 06. 2004 г., само тя е владяла имота и към 15. 12. 2004 г. е била негов собственик. Не се установява П. М. да е считала бащата на ищцата за собственик по силата на неформална продажба, да е владяла за него, да е имала намерение да прехвърли имота с нотариален акт на К. Г., а след смъртта му (2003 г.) – на дъщеря му С. Г.-М.. Този довод се опровергава и от извършените разпоредителни сделки от П. М. и сина й и само от М. в периода 1990 г. – 2004 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта. Неоснователно е оплакването за допуснато тежко процесуално нарушение, изразяващо се в непрогласяване нищожността, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД – липса на предмет, на договора за покупко-продажба, сключен с н.а. № 164/2004 г., който порок личал от текста на договора. Предметът на договора е обектът на облигационното правоотношение, съответно предмет на договора за покупко-продажба на недвижим имот е вещта (имота). Процесният договор за покупко-продажба не е с невъзможен предмет, тъй като не се касае за вещ, която към сключване на договора е извадена от гражданския оборот или е погинала. Неоснователно е и оплакването за очевидна неправилност поради противоречие изводите на съда за наличие на основанието по чл. 116, б.“а“ ЗЗД за прекъсване владението на ищцата. Въззивният съд е приел, че не е доказано нито ищцата, нито баща й да са упражнявали владение върху процесния имот и сгради и въобще не е обсъждано приложението на чл. 116, б.“а“ ЗЗД. Следва да се посочи, че тежестта на посочените пороци, дори и да съществуват, не достатъчна, за да обоснове извод за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение. С оглед изхода на делото жалбоподателката С. К. Г.-М. ще следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците Д. Т. Г. и М. Б. Г. сумата 300 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,