Определение № 3466 от 01.07.2025 г. на ВКС по д. № 4662/2024 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационнната жалба на М. Б., чрез адв. Ил. З., срещу въззивното решение на Апелативен съд В./ АС/ по гр.д. №150/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от К. Т. срещу касатора искове за заплащане на сумата от 257 000 лв., получена от ответницата без основание, по чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД и на сумата от 115 000 евро, получена от ответницата на отпаднало основание, по чл.55, ал.1,пр.3 ЗЗД. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.2 ГПК. Намира, че по правният въпрос: 1.Допустимо ли е решение, с което се уважава иск с пр. осн. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, основано на твърдение за прекратяване на действието на договор за поръчка със смъртта на възложителя, поради намерено за основателно възражение за унищожаемост на завещание, направено след смъртта на наследодателя – възложител, без унищожаемостта на завещанието да е била предявена с отделен иск? – въззивното решение противоречи на опр. по гр.д. №6281/14 г. на ВКС, второ г.о., като това прави вероятна и недопустимостта на обжалваното решение / чл.280, ал.1,т.1 и ал.2 ГПК/.. Правните въпроси: 2. Допустимо ли е приемане за разглеждане на възражение за унищожаемост на завещание в производство, развиващо се без участие на останалите облагодетелствани от завещанието субекти?; 3.Допустимо ли е в производството по иск с пр. осн. чл.55, ал.1,пр.3 ЗЗД да се приема за разглеждане възражение за унищожаемост на договор за дарение, която не е предявена с отделен иск в настоящото или друго производство?; 4. Допустимо ли е с аргумент за унищожаемост на дарението, да се приема, че дарената с него сума подлежи на връщане поради отпаднало основание, представляващо договор за поръчка? – обосновават вероятна недопустимост на въззивното решение по чл.280, ал.2 ГПК. Касаторът намира, че в противоречие с практиката на ВКС са решени и правните въпроси: 5.За задължението на съда, установено в нормата на чл.236, ал.2 ГПК да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните доказателства, относими към предмета на спора и да формира изводи по тях, които да мотивира. / по този въпрос въззивното решение противоречи на ТР №1/13 г. ОСГТК, р. по гр.д. №4744/08 г. на първо г.о., р. по гр.д. №805/11 г. на второ т.о.; соченото определение не е практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/.; 6. Следва ли съдът да се съобрази с доказателствената сила на мотивите към решение, по което е формирана СПН, обоснована в мотивите с извод за неоснователност на възраженията за унищожаемост/ на завещание/, направени в друго производство между същите страни или може да ги разгледа отново, като ги приема за основателни?/ по този въпрос въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №2736/17 г. на четвърто г.о. на ВКС/; 7.Следва ли съдът да съобразява, съответно да се мотивира за съответствието на заключението на медицинските експертизи с общоприетите и публично известни медицински стандарти за диагностика, както и с нормативните изисквания за диагностициране, а също и за съответствието на задачата на медицинската експертиза с лекарската специалност на вещото лице, в изпълнение на задължението на съда да извърши проверка на заключението на допуснатата и изслушана по делото експертиза с оглед неговата обоснованост, достоверност и документираност, както и да прецени същото с оглед на всички събрани по делото доказателства и за доказателствената сила на заключенията на вещите лица относно здравословното и психическо състояние на лицето в производствата по чл.31 ЗЗД? / намира, че по този въпрос въззивното решение противоречи на р. по гр.д. №3773/21 г. на четвърто г.о. на ВКС и на ТР №1/13 г. ОСГТК, т.3/; 8. Преклудирани ли са направените във връзка с оспорване на заключението на съдебна експертиза и имащи за цел нейното опровергаване искания за гласни доказателства в заседанието, в което се изслушва заключението? / касаторът поставя този въпрос в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК като сочи, че на осн.чл.200, ал.3 и чл.131, ал.3 ГПК преклузията не е приложима в случая/. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Във връзка с поставените от касатора въпроси, по иска с пр. осн. чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че ответницата по иска/ сега касатор/ като пълномощник на Я. Б. / поч. на 22.03.22 г. и оставил за единствен законен наследник ищцата/ е извършила преводи от неговата по своята сметка на суми от общо 257 670 лв. Ответницата се е позовала на саморъчното завещание на Я. Б. от 18.10.21 г. като основание за получаване на сумата. Ищцата е оспорила завещанието с твърдения, че към съставянето му завещателят не е бил способен да завещава – възражение за унищожаемост по чл.43, ал.1,б.“а“ ЗН. Във връзка с възражението въззивният съд е приел въз основа на единичната и тройна СМЕ/ изготвени след запознаване и с материалите по делото за поставяне на завещателя под запрещение/, че завещателят е страдал от деменция и това му състояние е могло да повлияе върху способността му да осъзнава свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си към момента на съставяне на завещанието. Предписаните му лекарства са за овладяване на състоянието на обърканост, възбуда и дезориентация. Според въззивния съд към момента на съставяне на завещанието, с което Я. Б. е завещал на ответницата цялото си имущество и всички парични средства, той е бил неспособен да действа разумно и затова възражението за унищожаемост на завещанието е основателно. Сумата от 257 670 лв. е получена и се държи от ответницата без основание и следва да бъде върната на ищцата на осн. чл.55, ал.1,пр.1 ЗЗД. По иска с пр. осн. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД въззивният съд е приел, че ищцата като пълномощник на Я. Б. и Й. Б. е продала два техни съсобствени недвижими имота и сумите от продажбите са постъпили по сметката й. Възникналото облигационно правоотношение е по неформален договор за поръчка с предмет разпореждане с двата имота, като припадащата се на Я. Б. част от продажната цена е 115 000 евро. На осн. чл.287 ЗЗД облигационното правоотношение по договора за поръчка е прекратено със смъртта на Я. Б., а полученото по договора подлежи на връщане. Ответницата е оспорила иска с твърдение, че сумата от 115 000 евро е получена от нея въз основа на договори за дарение с дарител Я. Б. от 9.11.21 г. и 17.11.21 г. На това ищцата е противопоставила твърдения, че към момента на сключване на договорите за дарение Я. Б. не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си и е възразила за унищожаемост на договорите. Въззивният съд въз основа на доказателствата по делото / сред които и образуваното на 21.08.21 г. и прекратено поради смъртта на ответника дело за поставяне на Я. Б. под запрещение/ е приел, че към момента на сключване на договорите за дарение наследодателят на ищцата е страдал от деменция и не е бил способен да действа разумно. Затова е приел възражението на ищцата за унищожаване на договорите за дарение за основателно и е осъдил ответницата да върне на ищцата сумата от 115 000 евро на осн. чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. При така приетото от въззивния съд първият от правните въпроси не обосновава нито общото, нито допълнителното основание за допускане на обжалването: въззивният съд не е уважил иска по чл.55, ал.1,пр.3 ЗЗД, поради уважено възражение за унищожаемост на завещанието, а поради уваженото възражение за унищожаване на договорите за дарение, сключени между наследодателя на ищцата и ответницата. Посоченото от касатора определение е по чл.288 ГПК и не е практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не е налице основание за допускане на обжалването и по трите въпроса /2-4/ обосноваващи вероятна недопустимост на обжалваното решение. В практиката на ВКС – ТР №33/1.11.73 г. е посочено: Възражението обаче като средство за правна защита и за принудително осъществяване на субективните права, когато е упражнено във висящ процес, макар и да има еднакъв ефект, както основното средство за правна защита - искът, е субординирано спрямо него. То е такова от втори ред. Затова и по начало принудителното осъществяване на субективните материални права посредством него е допустимо ограничително - в случаите, които са изрично посочени от закона, като напр. чл. 32, ал. 3 ЗЗД, чл. 44, ал. 3 ЗНасл ., чл. 221, ал. 2 ГПК и др. В случая при предявяването му във висящ процес, възражението за унищожаване на завещанието и на договорите за дарение е подчинено на иска и е уважено между страните по делото. Това разбиране е утвърдено и в по-новата практика на ВКС – напр. р. по гр.д. №421/09 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №2633/19 г. на четвърто г.о., в които е прието: Защита срещу недействителна сделка - нищожна или унищожаема може да бъде осъществена не само чрез иск, а и чрез възражение. Няма спор в постоянната съдебната практика, както и в теорията, че нищожността или унищожаемостта на даден договор може да бъде релевирана и чрез възражение; Когато срещу предявен положителен установителен ( чл. 124, ал. 1, пр. 2 от ГПК ) или осъдителен ( чл. 108 от ЗС ) иск за правото на собственост, основан на наследяване по закон, ответникът се брани с възражение, основано на завещание, последният предявява свои твърдяни насрещни права на наследник ( чл. 16, ал. 1 от ЗН ) или на заветник ( чл. 16, ал. 2 от ЗН ), които изключват (изцяло или частично) твърдяните наследствени права по закон на ищеца. В съдебната практика никога не е имало съмнение, а и от разпоредбата на чл. 143, ал. 3 от ГПК следва, че ищецът на свой ред може (допустимо е) да направи правоизключващо възражение (реплика) по чл. 42 от ЗН за нищожност на завещателното разпореждане или правоунищожаващо възражение (реплика) по чл. 43 и чл. 44, ал. 3 от ЗН. Последното има правопроменящ (потестативен) характер, тъй като, ако е основателно, се унищожава с обратна сила завещателното разпореждане, направено в полза на ответника, респ. – заличават се с обратна сила правата на последния, произтичащи от завещанието, които се противопоставят на наследствените права по закон на ищеца. Четвъртият въпрос засяга не допустимостта на иска, а основателността му, която се преценява след разглеждане на спора по същество, а не в производството по чл.288 ГПК. Въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС и по поставените процесуални въпроси: относимите към спора доводи и възражения на страните са разгледани в тяхната логична поредност след преценка на събраните и приобщени доказателства, от които зависи правилното произнасяне по исковете/ ТР №1/13 г. ОСГТК, р. по гр.д. №4744/08 г. на първо г.о. и по т.д. №805/11 г. на второ т.о. на ВКС/. Не се установява противоречие с посочената практика на ВКС и по въпроса за силата на мотивите. В цитираното р. по гр.д. №2736/17 г. на четвърто г.о., с позоваване на т.18 от ТР №1/4.01.2001 г. е прието, че мотивите не се ползват със СПН. Въпросът за силата на пресъдено нещо на разрешените с мотивите възражения/ в случая за унищожаване на завещанието и договорите за дарение/ също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №461/12 г. на второ г.о., в което е посочено: Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение в своя предметен обхват включва разрешеното спорно материално право, представляващо предметът на делото. В разпоредбата на чл. 298, ал. 1 ГПК са очертани обективните предели на силата на пресъдено нещо - решението влиза в сила само за същото искане и на същото основание, а в ал. 4 са посочени изключенията от този принцип - разрешените искания и възражения за право на задържане и прихващане, каквото изключение не е налице в настоящия случай. Следователно разрешените преюдициални правоотношения, обуславящи решаването на спора в една или друга степен, не могат да се обхванат от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, тъй като те не са били предмет на делото, по тях не е търсена, нито дадена съответната защита от съда. В този смисъл са разясненията в т. 18 на ТР № 1/2001 г. на ВКС относно необжалваемостта на мотивите на решението. Не се установява противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС – р. по гр.д. №3773/21 г. на четвърто г.о., и по седмия въпрос. В случая въззивният съд се е позовал на СМЕ, като е приел, че те дават пълни и ясни отговори на въпросите, за които са допуснати, по начин, че да не се налага извличането на отговора или на липсваща част от него чрез тълкуването на посоченото от вещото лице или чрез правенето на предположение в каква насока и какъв точно е даденият от същото отговор на въпроса. Преценил е отговорите на вещите лица за обосновани при доказателствата по делото и мотивираността им. Заключенията на двете експертизи по делото – единична и тройна, както е отбелязал и първоинстанционният съд, напълно кореспондират помежду си и са изградени въз основа на всички събрани по делото доказателства, вкл. на тези по приобщеното дело за поставяне приживе на Я. Б. под запрещение. Последният въпрос също не обосновава осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на обжалването – по делото са разпитани своевременно поискани свидетели на ищеца и на ответника. С определение по делото от 26.09.23 г. първоинстанционният съд мотивирано е отхвърлил като преклудирано искането на ответника за разпит на двама свидетели, лекари, освидетелствали Я. Б. като жив. Приел е, че страната е могла да поиска разпита им своевременно и не се сочат нови факти и обстоятелства, които да предпоставят допускане на доказателствата. Тези изводи са споделени и от въззивния съд, който е приел, че не следва да допусне поискания с въззивната жалба свидетел на ответника – въззивник, поради преклудиране на искането за разпита му пред първоинстанционния съд. Приетото от въззивния съд съответства на практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №3868/23 г. на четвърто г.о., в което е посочено: Съдът следи дали посочените доказателствени средства са допустими. Когато за релевантния факт страната разполага с повече доказателства, тя е длъжна своевременно да ги посочи. Първостепенният съд може да допусне само някои от тях, а определението му по чл. 146, ал. 3 ГПК изразява преценката, че допускането на всички не е необходимо. Своята преценка той е длъжен да преразгледа и промени, когато релевантният факт остава недоказан въпреки събраните доказателства. Тогава възниква и неговото задължение да допусне другите доказателствени средства, но не и когато страната своевременно е посочила само някои от тях. Настъпилата преклузия по чл. 147 ГПК изключва задължението на въззивния съд по чл. 266, ал. 3 ГПК. В р. по т.д. №2461/22 г. на първо т.о. пък е прието, че освен своевременно, доказателственото искане трябва да е допустимо, необходимо и относимо - свързано със своевременно въведени от ответника относими към предмета на спора обстоятелства ( чл. 146, ал. 4 от ГПК, вр. чл. 377 от ГПК ). Тези изисквания относно дейността на въззивния съд са израз на служебното начало в процеса и задълженията на съда да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните ( чл. 7 от ГПК ). Или поставеният въпрос е застъпен в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват, поради което ВКС на РБ, трето г.о.