Определение № 60620 от 12.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 746/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 261012/05.11.2020 г. по гр.д № 11321/2019 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 99413/22.04.2019 г. по гр.д. № 87490/2017 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, е осъдил Столична община да заплати на Л. Д. П. на основание чл. 49 ЗЗД сумата 5 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ухапване от безстопанствено куче, ведно със законните лихви от 14.08.2017 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 340 лв. – разноски по делото.

Решението се обжалва от Столична община с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен):

1. По предявен иск по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на общината за вреди от безстопанствени кучета, коя от страните носи тежестта да докаже, че кучето е безстопанствено, и какво по характер следва да е доказването? и

2. Когато общината е предприела мерки по ЗЗЖ, за да предотврати нападенията на граждани от агресивни безстопанствени кучета, но въпреки тях увреденото лице е нападнато и ухапано от такова куче, има ли основание да се ангажира отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД с мотиви за непълно и неточно изпълнение и/ или за неефективни мерки?

Касаторът счита, че въпросите обуславят обжалваното решение (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол), а допълнителната обосновава с доводи, че въззивният съд е решил първия в противоречие с конкретни решения на Софийски районен и на Софийски градски съд, а втория – в противоречие с практиката на ВКС в решения, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК (с решение № 488/07.02.2012 г. по гр.д № 899/2010 г., решение № 368/18.11.2015 г. по гр.д. № 2945/2015 г. и решение № 308/03.01.2018 г. по гр.д. № 1068/2017 г., все на IV ГО). Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касационните оплаквания са, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 49 ЗЗД и при съществено процесуално нарушение по чл. 154 ГПК. Претендира разноските по делото.

Ответникът по касационната жалба Л. Д. П. възразява, че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Претендира разноските и пред настоящата инстанция.

Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет – обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска 10 000 лв.; подадена е от процесуално легитимирана страна – касатор е осъденият ответник; спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображения:

За да приеме искът за доказан по основание, въззивният съд е приел за осъществени материалноправните предпоставки (условия, правопораждащи юридически факти) от състава по чл. 49 ЗЗД. В резултат от несправяне със законово вменените на ответника нормативни задължения да реши проблема с безстопанствените кучета на територията на Столична община на 14.08.2017 г., около 8.00 ч. ищецът Л. Д. П. на 14.08.2017 г. е нападнат и нахапан от такова куче, а общината е длъжна да обезщети понесените болки и страдания.

Изводът, че кучето е безстопанствено, въззивният съд е мотивирал с две групи съображения. Първо, фактът е отрицателен. Ответникът го е оспорил, но не е провел насрещно доказване за онези положителни факти, които го опровергават, – че кучето има собственик/ стопанин. Второ, разпитаният пред първата инстанция свидетел М., колега на ищеца, е дал показания да е очевидец на инцидента от 14.08.2017 г. На тази дата, около 8.00 ч., на път към работното място ищецът е нападнат и нахапан от едно от най-агресивните кучета от глутница безстопанствени кучета, обитаващи района на местоработата на територията на общината.

За да заключи, че работници и служители, натоварени с тази дейност, не са изпълнили нормативното задължение на Столична община да вземе под надзор безстопанствените кучета чрез залавянето им, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането срещу бяс, както и чрез настаняването им в изградени и стопанисвани приюти (мерките по ЗЗЖ), въззивният съд е обосновал с това, че изготвянето на представената Програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на Столична община, сама по себе си, не освобождава ответника от гаранционно-обезпечителната отговорност. Това е така, защото Общината не е доказала, че залегналите в програмата мерки са ефективни и достатъчни, та да не допускат агресивни безстопанствени кучета свободно да обитават територията на общината и да предотвратяват възможността да нападат гражданите. Второ, ответникът не е доказал, че Общинската програма е приложена пълно и точно. Добавил е, че многобройните случаи на нападения от безстопанствени кучета на територията на Столична община (общоизвестен факт) са индиция, че взетите мерки не са недостатъчно ефективни и/или лицата в състава на Общината, натоварени с тази дейност, ги прилагат неточно.

За останалите предпоставки в състава на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, а и за определеното обезщетение в размера от 5 000 лв. (чл. 52 ЗЗД) въззивният съд е препратил към фактическите и правни изводи в първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК).

При тези мотиви на въззивния съд първият повдигнат въпрос не обуславя решението. За да приеме, че кучето е безстопанствено, въззивният съд е изложил две групи мотиви. Той е квалифицирал релевантния факт като отрицателен, поставил е в тежест на ответника да докаже положителните факти, които го опровергават (че кучето има собственик) и е санкционирал ответника с неблагоприятните последици на доказателствената тежест. Във втората група, същият факт е приет за доказан от събраните гласни доказателства. И двете групи съображения в обжалваното решение са равностойни. Процесуалноправният въпрос обуславя само първата група (в приложението на чл. 154 ГПК), а изложеното изключва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Вторият повдигнат въпрос (материалноправният) обуславя въззивното решение. Цитираните решения на ВКС установяват трайната практика по тези искове за ангажиране отговорността на общината за вреди от безстопанствени кучета. Приема се, че тя е гаранционно-обезпечителната по чл. 49 ЗЗД, т.е. за чуждо поведение (действия и бездействия), а възложителят отговаря така, както и делинквентът. Ако делинквентът е положил дължимата грижа и е предприел предписаните от закона действия, обезщетение не дължи нито той, нито възложителят на работата, дори когато предприетото не води до очаквания резултат. Въззивният съд е приел, че дължимата грижа е положена, когато общинската програма съответства на изискванията на ЗЗЖ (тогава мерките са ефективни) и когато служителите и работниците на общината, натоварени с тази дейност, ги изпълняват (тогава са изпълнени точно). Намерил е, че в случая това съответствие и/ или точно изпълнение ответникът не е доказал. Дали тези изводи съответстват на събраните доказателства, в настоящото производство не може да се провери, но изложеното налага извод, че въззивният съд е решил материалноправният въпрос в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд.

Касаторът обосновава основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК с довода, че е очевидно неправилно решението по иска по чл. 49 ЗЗД за отговорност на общината за вреди от безстопанствени кучата, когато ответникът е оспорил твърдението, че кучето е безстопанствено, ищецът не е доказал релевантния факт, но въпреки това искът по чл. 49 ЗЗД е уважен. Както вече се обясни, изводът, че кучето е безстопанствено, въззивният съд е базирал и на събраните гласни доказателства за обстоятелствата по инцидента от 14.08.2017 г., а не само с мотиви, че фактът е отрицателен, а ответникът не е доказал положителните, които го опровергават. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, сторени пред Върховния касационен съд от ответника по касация (от ищеца). Те се изразяват в уговореното и платено адвокатско възнаграждение.

При тези мотиви, съдът