Определение № 60385 от 11.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2243/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 617 от 26.03.2021 г. по в. гр. д. № 2848/2020 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 260132 от 24.08.2020 г. по гр. д. № 6527/2019 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Я. Д. Л. срещу община Варна отрицателен установителен иск, че общината не е собственик на реална част с площ от 350 кв. м. от ПИ с идентификатор ....по КККР на [населено място], при граници на реалната част: ПИ с идентификатори ....; ..., ....и останалата част от ПИ с идентификатор ....

Въззивният съд е приел, че бащата на ищеца Д. Л. К. е бил ползвател на хавра с площ 0,8 дка в землището на [населено място], местност „Б.“, предоставена с решение № 14-260-5/14.04.1982 г. на ИК на ОНС Варна, въз основа на ПМС № 11/02.03.1982 г. С нотариален акт № ....г. Д. К. е бил признат за собственик на основание §4а, ал.1 ПЗР на ЗСПЗЗ на 600/817 ид. части от земеделска земя, съставляваща имот пл. № ....по проекта за вилна зона на местност „Б.-север“, кметство Г., община Варна. С нотариален акт № ... г. Д. К. и съпругата му С. К. дарили на ищеца Я. Д. Л. описаните 600/817 ид. части от имот пл. № .....

Прието е, че имотът, получен от родителите на ищеца за ползване въз основа на ПМС 11/1982 г., е бил част от по-голям имот с площ от 19 448 кв. м. според аерофотоснимки от 1942 г., бивша собственост на И. С. Т..

Със заповед № РД-12-7706-313/19.10.2012 г. на областния управител на област Варна е одобрен на основание § 4, ал.6 ПЗР на ЗСПЗЗ планът на новообразуваните имоти на местност „Б.-север“, землището на Г., община Варна. От регистъра към този план се установява, че процесният ПИ с идентификатор ....е записан на името на община Варна за 1/2 ид. част и на И. С. Т. за останалата 1/2 ид. част.

На 22.06.2015 г. на основание чл.59, ал.1 ЗОС, чл.2, ал.1, т.7 ЗОС и чл.2, ал.1, т.2 ЗОС, вр. § 7, ал.1, т.4 ПЗР ЗМСМА е съставен акт за частна общинска собственост на процесния ПИ с идентификатор ..... Видно от протокол № 299/05.07.2017 г. за разглеждане на административни преписки по влязъл в сила ПНИ, имот № ....е с площ от 613 кв. м., имот № ....е с площ от 566 кв. м., като наследниците на И. С. Т. не разполагат с решение за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ.

На основание заповед № Г-ПР-66/17.03.2015 г., допълнена със заповед № Г-ПР 213/04.12.2017 г. на кмета на район „Аспарухово“, община Варна, Я. Д. Л. придобива правото на собственост при условията на § 4а, ал.1 и § 4з, ал.2 ПЗР на ЗСПЗЗ на новообразуван имот № ...с площ от 613 кв. м.

От приетите по делото експертизи се установява, че имот № ...включва части от следните имоти: имот № ...., записан на името на Я. Д. Л.; имот № ...., записан на Д. Ж. и Ж. М. и имот № ...., записан на името на В. У.. Имотът е попълнен в плана през 1989 и 1996 г., но на място не е трасиран и ограден. За имота няма открити решения за възстановяване на собственост по ЗСПЗЗ. До 1991 г. имотът е попадал в зона за земеделско ползване.

Съдът е обсъдил и свидетелските показания за имота, който ищецът владее, както и начина на ограждането му.

От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като между страните е налице спор за собственост на имота. Въведеното от ищеца твърдение, че е придобил спорната част по давност, се оспорва от ответника с издадения акт за частна общинска собственост.

Искът е неоснователен, тъй като общината е станала собственик на спорния имот на основание чл.25, вр. чл.19 ЗСПЗЗ. Имотът попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, т.е. земя, която е била стопанисвана и обработвана от ТКЗС, което означава, че тя е била кооперирана. С актовете, изброени в § 63 ПЗР на ЗСПЗЗ, включително ПМС № 11/1982 г., са били предоставени за ползване само земи, които са били обобществени – земи на ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях организации, както и такива от ДГФ. Към датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ процесният имот е имал характер на земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ и е подлежал на възстановяване по реда и условията на ЗСПЗЗ. По делото не са събрани доказателства имотът да е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, както и да е бил възстановен. Затова той не принадлежи на физическо или юридическо лице. За община Варна е била налице хипотезата на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ за придобиване на правото на собственост на имота. Неоснователно е въведеното от ищеца конкуриращо придобивно основание – давност, тъй като е налице спиране на придобивната давност върху частни общински имоти с разпоредбата на §1, ал.1 ЗД на ЗС, последна редакция, ДВ, бр.18/2020 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от Я. Д. Л..

Жалбоподателят оспорва извода на съда, че процесният имот е бил включен в ТКЗС. Имотът не е подлежал на възстановяване или придобиване по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Остатъчният фонд се формирал след приключване на процедурата по възстановяване на собствеността върху земеделските земи на всички правоимащи и в него влизали само земите, които подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, но не и останалите незаявени в законните срокове. Не било доказано, че имотът е бил част от кооперативно земеползване или е бил одържавен или отнет по друг начин. Не било доказано придобивното основание по чл.2, ал.1, т.7 ЗОС.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Могат ли да бъдат придобити от общината имоти, за които не е установено да са били част от кооперативното земеползване или одържавени или отнети по друг начин и поради това, че такива земи не подлежат на възстановяване, респ. за тях не се прилага разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и дали те могат да бъдат включени във фонда по чл.19, вр. чл.25 ЗСПЗЗ;

2. Могат ли да бъдат придобити по давност имоти, за които е бил съставен акт за общинска собственост, макар да не е установено за тях кооперативно земеползване;

3. Позоваването в акта за общинска собственост на общо нормативно основание за трансформиране на земята в общинска представлява ли годно придобивно основание.

4. Може ли един земеделски имот да се счита обобществен и включен в ТКЗС само поради факта, че всички земеделски земи са били включени в баланса на ТКЗС, след като липсват доказателства за включването му в ТКЗС.

По първите три въпроса въззивното решение влизало в противоречие с решение № 109 от 25.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 356/2016 г., I г. о., решение № 249 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о., решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., I г. о. и решение № 271 от 30.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 477/2012 г., II г. о., а четвъртият въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът в производството община Варна оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество от ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол, независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС. По настоящото дело е категорично установено, че процесният имот попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и е част от по-голям имот на бивш собственик, идентифициран чрез аерофотоснимки от 1942 г. Установено е също, че имотът не е бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ. Оттук е и закономерният извод на съда, че имотът попада в приложното поле на чл.19 ЗСПЗЗ и е станал общинска собственост на това основание.

Посочената практика на ВКС е постановена при съвършено различна фактическа обстановка, затова и резултатът по делата е различен. Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

Общото в първите три решения на ВКС, посочени от жалбоподателя, е че в тях се разглеждат спорове за земеделски земи, които никога не са били отнемани реално от техните собственици или от лицата с права по предварителен договор от 1964 и по частен писмен договор от 1970 г. Съдът е разрешил тези спорове, зачитайки правата на собствениците или на лицата с писмените договори, като е приел, че в тези случаи общината не придобива права по чл.19 ЗСПЗЗ. В настоящия случай такъв спор между собственика на земеделската земя или лице с писмен договор върху нея от една страна и общината от друга, не се разглежда. Разглежда се спор между лице, което е завладяло имот по чл.19 ЗСПЗЗ, и общината. Затова съдът е дал друго разрешение на този спор, отчитайки както разпоредбата на чл.19 ЗСПЗЗ, така и §1, ал.1 ДР на ЗС, с последното изменение, ДВ бр. 18/2020 г.

В решение № 109 от 25.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 356/2016 г., I г. о., се разглежда хипотеза, при която имот, находящ се в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, никога не е бил реално отнеман от лицето, което го е придобило с частен писмен договор от 1970 г., затова съдът е зачел правата на това лице и изтеклата в негова полза придобивна давност. В настоящия случай на придобивна давност се позовава лице, което не притежава никакви права върху спорния имот – синът на ползвателя на съседен имот, който не е имал правото да го изкупи, затова съдът е отказал да зачете придобивната давност на това лице. Сходна хипотеза е разгледана в решение № 249 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 621/2010 г., I г. о. Там земя, която има селищен характер, формално е извън границите на населеното място, но никога не е отнемана фактически или юридически от собствениците, затова съдът е приел, че тя не е подлежала на реституция по ЗСПЗЗ и не влиза във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. В решение № 15 от 19.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4705/2015 г., I г. о., при спор с държавата, отново са зачетени правата на лице, което е купило спорния имот с предварителен договор от 1964 г. Не е зачетено общото придобивно основание по § 42 ПЗР на ЗИД ЗОС. В настоящия случай е ясно, че спорният имот е имал собственик – И. С. Т., който обаче не е упражнявал реално правата си и земята е била предмет на предоставяне на ползване по ПМС № 11/1982 г. Ясно е също, че земята не е била заявена за възстановяване от наследниците на собствеността. Това налага и прилагането на чл.19 ЗСПЗЗ.

В решение № 271 от 30.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 477/2012 г., II г. о., се поставя акцент върху невъзможността да се приложи чл.5, ал.2 ЗВСОНИ в хипотеза, при която земеделската земя не е заявена за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. По това дело общината изрично е заявила, че имотът не попада в земите по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ. Тя не е доказала обаче конкретно придобивно основание за себе си, затова съдът не е признал правото ѝ на собственост. Отново е налице различие във фактите, което определя и различния резултат, в сравнение с изхода на настоящото дело.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по четвъртия въпрос. Този въпрос не е свързан с данните по делото. Няма колебание в практиката на ВКС, че земи, които се намират в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, принципно или подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, или са предмет на изкупуване по § 4а и § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, или влизат във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Въззивното решение е съобразено с тази практика на ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,