Определение № 5144 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 355/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 914 от 05.08.2024г. постановено по гр.д. № 6/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5130 от 10.10.2023г. по гр.д. № 6713/2022г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по отношение на ответниците С. Я. Б. и А. Й. Л., че ищците Я. Й. Я. и Р. Я. П. са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], район „В.“, Д., с площ от 2 771кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, който имот съгласно Решение № 2345 от 10.08.1998г. на Поземлена комисия Д., влязло в сила на 31.10.2005г., представлява ливада от 2 793кв. м., находяща се в землището на Д., местността „Г.“, имот № *, кад. лист 719 от кадастрален план изработен 1950г. при граници: И. Л., М. П. и Братя С. и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за продажба на недвижим имот № 78, том I., peг. № 5453, дело № 601 от 05.05.2022 г. на нотариус И. Н., рег. № * на Нотариалната камара, вписан в Служба по вписванията - София, акт № 176, том LLXXVI, дело № 23626 от 05.05.2022г. Касационната жалба е подадена от ответниците А. Й. Л. и С. Я. Б., чрез пълномощника им адв. П. М.. Твърди се недопустимост на решението поради родова неподсъдност на спора. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по два процесуални правни въпроса. Ответниците по касационната жалба Я. Й. Я. и Р. Я. П., чрез пълномощниците си адв. И. и адв. М. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. По предявения установителен иск за собственост ищците Я. Й. Я. и Р. Я. П. основават правото си на собственост на наследство и реституция по ЗСПЗЗ. Твърдят, че имотът е бил собственост на Я. Д. Л./С., ЕГН [ЕГН], починал на 14.04.1994г. Същият е подал заявление за възстановяване на собствеността и ПК-Д. с решение № 2345 от 10.08.1998г., влязло в сила на 31.10.2005г. е възстановила собствеността върху процесния имот в съществуващи /възстановими/ стари реални граници. Наследници на Я. Д. Л. са ищците по делото. Р. П. е негова дъщеря, а Я. Я. е негов внук - син на сина му Й. Я. Д., починал 2015г. През 2022г. наследниците били уведомени от СГКК-София, че наред със записания собственик Я. Д. Л./С. е вписан като собственик и лицето А. Й. Л.. При извършената проверка ищците установили, че с нотариален акт от № 78, том L, рег. № 5453, дело № 601 от 05.05.2022г. на Нотариус И. Н. ответницата С. Я. Б. е продала имота на своята дъщеря - ответницата А. Й. Л., като се е легитимирала със същото решение № 2345 от 10.08.1998г. на ПК-Д. и с удостоверение за наследници на Я. Д. Л. с ЕГН [ЕГН], което лице е починало на 06.04.1998г. и е различно от наследодателя на ищците. Твърдението на ищците е, че те владеят имота. Ответниците С. Я. Б. и А. Й. Л. са оспорили иска с твърдение, че имотът е придобит по наследство от бащата на първата ответница - Я. Д. Л., ЕГН [ЕГН], който е носил фамилно име „С.“ до 1950г., както и по давност чрез повече от 20 години владение. За да разреши спора въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и е споделил правните му изводи. Приел е, че ищците са наследници на Я. Д. Л./С. с ЕГН [ЕГН], починал на 15.04.1994г. Наследодателят приживе е подал заявление за възстановяване правото на собственост като е представил Спогодителен протокол от 06.11.1938г., в който на страница 2, в раздел V са описани имотите, които получава в свой дял, сред които в т. 10 на раздел V е процесния имот, представляващ ливада в м. „Г.“ с площ от около три декара, при съседи И. Л., М. П. и братя С.; представена е и записка за вписване на Спогодителния протокол. Имотът в м. „Г.“ е деклариран през 1957г. от Я. Д. Л., като в декларацията, освен съпругата си, той е посочил низходящите Й. Я. /син/ и Р. Я. /дъщеря/. С решение на ПК „Д.“ № 2345 от 10.08.1998г. е възстановено право на собственост на наследниците на Я. Д. Л./С. върху процесния имот. Решението е получено на 13.08.1998г. от Й. Д. - баща на ищеца Я. Й. Я.. Представено е и удостоверение за идентичност на имена, според което лицето Я. Д. Л. с ЕГН [ЕГН], е идентично и познато с имената Я. Д. Л./С. и Я. Д. Л./С.. Установено е, че ответницата С. Я. Б. преди сключване на граждански брак е носила фамилното име Л.. Нейният наследодател Я. Д. Л., с ЕГН [ЕГН], е починал на 06.04.1998г. С нотариален акт от 05.05.2022г. С. Я. Б. е продала на втората ответница А. Й. Л. процесния имот. При сключване на договора правото на собственост на прехвърлителката е установено с решение на ПК-Д. № 2345 от 10.08.1998г. и удостоверение за наследници на Я. Д. Л. с ЕГН [ЕГН]. Приетата техническа експертиза е установила, че спорният имот е идентичен с имота, описан в нотариалния акт на ответниците и скицата, представена при съставянето му, както и с описания под № 10 имот в Спогодителен протокол от 1938г., а именно ливада в местността „Г.“ с площ около 3 дка, при съседи И. Л., братя С. и М. П.. По делото са събрани гласни доказателства във връзка с възражението на ответниците за придобивна давност. При тези фактически обстоятелства въззивната инстанция е направила извод за основателност на предявения установителен иск. Изводът произтича от доказаната принадлежност на правото на собственост върху процесния имот на наследодателя на ищците преди колективизацията, декларирането му преди внасянето в ТКЗС, подаденото заявление по реда на ЗСПЗЗ за възстановяването на правото на собственост и постановеното решение от Поземлената комисия за възстановяване правото на собственост върху имота на наследниците на Я. Д. Л./С. с ЕГН [ЕГН]. Възражението на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност е намерено за неоснователно. Посочено е, че те не са установили своята материалноправна легитимация на собственици на твърдяното от тях придобивно основание, а снабдяването им с препис от решението на поземлената комисия и скица на имота, при отсъствието дори на роднинска връзка с ищците „не може“ да се определи като мистериозно. Накрая съдът е заключил, че нотариалният акт, с който първата ответница е „продала“ имота на втората ответница - нейна дъщеря подлежи на отмяна на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК. По предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че такива не са налице спрямо постановеното потвърждаване на уважаването на иска, извършено от първата инстанция. Налице е основание за достъп до касационен контрол по отношение на постановената отмяна по чл. 537, ал.2 ГПК на нотариалния акт за покупко-продажба. Съображенията са следните: Поддържаните твърдения за недопустимост на решението поради родова неподсъдност на спора не обуславят допускане на касационно обжалване. Според касаторите цената на иска неправилно е определена в размер на 131 345лв. съгласно представеното удостоверение за данъчна оценка, без да се вземе предвид, че към датата на предявяване на иска е била валидна и данъчна оценка с размер 1031,50лв. По делото с исковата молба е представено удостоверение за данъчна оценка на имота на името на ищците и въз основа на нея е определена цената на иска и родовата подсъдност на окръжен съд (в случая Софийски градски съд). По делото е налице и удостоверение за данъчна оценка от същата година 2022г., издадена на името на ответницата С. Б., представено пред нотариуса при сключване на договора за продажба от 05.05.2022г. Първоинстанционният съд не е уважил наведеното възражение за родова неподсъдност поради това, че цената на иска се определя според данъчната оценка към момента на завеждане на иска, а такава е отразена в удостоверението на ищците. С оглед на това не може да се приеме, че родовата подсъдност е определена неправилно, а и според чл. 270, ал.4 ГПК решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено поради това, че искът е бил подсъден на районен съд. Поддържа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд по въпросите: 1/ задължен ли е съдът изрично да се аргументира по отношение предубедеността и заинтересоваността на свидетел, който е в роднинска връзка със страна в процеса или е достатъчно само да посочи, че кредитира неговите показания в контекста на останалите доказателства по делото; с оглед данните за прехвърляне на процесния имот в рамките на висящия съдебен процес от дата 15.03.2024г. /справка за отдалечен достъп до АВ, приложена по касационната жалба/ се поставя въпросът: когато свидетелят в първоинстанционното производство впоследствие придобие вещното право, предмет на спора, неговите показания следва ли да се кредитират; 2/ дали по делото, имащо за предмет признаване право на собственост върху поземлен имот по наследство и давност, съдът е длъжен да изложи самостоятелни мотиви относно придобиването на имота по давност или е достатъчно да обоснове извода си, че липсва придобивна давност по отношение на ответника, единствено въз основа на приетото, че имотът е собственост по наследство на ищеца; дали при конкуренция на първичен и оригинерен способ за придобиване на право на собственост, съдът трябва да изложи отделни мотиви за доказването на всеки един от тези способи за придобиване на собствеността. Първият въпрос е поставен във връзка с оплаквания, че неправилно са кредитирани показанията на свидетелите, както и липсата на аргументация по въпроса за предубеденост и заинтересоваността на свидетел, който е в роднинска връзка със страна в процеса, т.е. въпросът е свързан с приложението на чл. 172 ГПК. Тук следва да се посочи, че въззивното решение не съдържа конкретно обсъждане на свидетелските показания, а само извод, че се кредитират показанията на свидетелите на ищците, а не тези на ответниците. Обсъждане е извършено от първоинстанциониня съд, към чиито мотиви е препратил въззивния. Във въззивната жалба липсва конкретно оплакване по повод свидетелските показания, изразено е само недоволство от това, че съдът е приел за недостоверни показанията на свидетелите на ответниците. Видно, че като свидетели на ищците са разпитани: Н. Я., която е заявила, че ищцата Р. е втора братовчедка на майка й, както и И. В., син на Р. П.. Те и двамата са изнесли непротиворечиви данни, че имотът е бил именно на наследодателя на ищците и че след реституцията е бил във владение на ищците, макар и неограден, необработван и обрасъл с бурени и храсти към момента. Свидетелите на ответниците, които не са в роднински връзки, са твърдели, че имотът на ответниците, но също са потвърдили, че той е неподдържан, обрасъл, неограден. Първоинстанционният съд, вземайки предвид тезата на ответницата Б., че е ползвала имота повече от 20 години за семейни празници на открито, пикници с внуците, предоставяла го на трети лица да организират празници, е приел, че описаното от свидетелите състояние на имота не позволява такова ползване. Преценявайки и писмените доказателства за предприети от ищците действия по опазване на имота - изваждане на трасировачен карнет и трасиране, подаване на жалба за изхвърляне на отпадъци в имота, е счел, че давностно владение от страна на ответниците не е доказано. В тежест на ответниците е да докажат фактическия състав на давността, а според съда показанията на техните свидетели са неубедителни и насрещното доказване на ищците съвсем ги разколебава. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. Налице са мотиви на първата инстанция по събраните свидетелски показания и препращане на въззивния съд към тях. По този начин съдилищата са изпълнили задълженията си, произтичащи от закона и не са се отклонили от посочената практика на Върховния касационен съд. Твърдението на касаторите, че в хода на делото Р. П. е прехвърлила имота на свидетеля И. В., поради което показанията му не могат да се кредитират, касае факти, които се сочат за първи път в касационната жалба и не могат да бъдат обсъждани. Вторият въпрос също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. В случая ищците твърдят, че са собственици по наследство и земеделска реституция в полза на наследодателя, а ответниците твърдят, че са собственици по давност. За да уважи иска съдът е приел, че ищците са доказали своето право на собственост, а ответниците не са доказали възражението си за придобиване по давност. Вярно е, че конкретните мотиви по неоснователността на възражението за давност се съдържат в първоинстанционното решение, но както бе посочено, извършено е препращане към тях по реда на чл. 272 ГПК. Така че, съображения по претендираните от страните придобивни основания са изложени. Във въззивната жалба основната група оплаквания касаят доказаността на правото на ищците; по отношение придобивното основание на ответниците е посочено само, че необосновано не е прието за доказано владението им. При това положение липсва съмнение за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, което да се е отразило на правилността на акта, с който е потвърдено уважаването на установителния иск за собственост. Следва да се допусне касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението в частта, с която е постановена последицата по чл. 537, ал.2 ГПК - отмяна на нотариалния акт за продажба, сключен между двете ответници. Съгласно Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК нотариалните актове, удостоверяващи сделки с вещни права, не подлежат на отмяна на посоченото основание. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.