Определение № 50239 от 04.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1138/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. З. срещу решение № 34/20.01.2022 г. по т.д. № 702/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 2600038/12.11.2020 г. по т.д. № 218/2019 г. на Хасковски окръжен съд, с което е е признато за установено по иска с правно осн. чл.694 ТЗ на В. К. Ф. – едноличен търговец с фирма ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В. – едноличен търговец с фирма ЕТ „В. – А. В.“, по отношение на касатора и „БДМ-М“ ЕООД /в несъстоятелност/, при участие на синдика в производството по несъстоятелност на посоченото дружество по т.д. №1/2018г. по описа на ОС – Хасково, несъществуване на вземане на кредитора Д. И. З. към длъжника „БДМ-М“ ЕООД, включено в списъка на приетите вземания, произтичащо от запис на заповед от 15.04.2015 г. за сумата 300 000 лв., лихва върху главницата за периода 30.07.2018 г. – 09.07.2019 г. в размер на 28 750 лв., законна лихва върху главницата, считано от 09.07.2019 г., сумата 5235 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на молба за откриване на производство по несъстоятелност и процесуално представителство по т.д. №1/2018г. по описа на ОС - Хасково и 3765 лв. – адвокатско възнаграждение за предявяване на вземания от страна на кредитора и в частта на разносиките. Касаторът счита, че обжалваното въззивно решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Поддържа се становище за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответниците по касацията В. К. Ф. – едноличен търговец с фирма ЕТ „Д.-77-В. Ф.“ и А. А. В. – едноличен търговец с фирма ЕТ „В. – А. В.“ в писмения си отговор оспорват основателността на касационната жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Не е постъпил отговор от „БДМ-М“ ЕООД /н/ и от синдика. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в исковата молба едноличните търговци твърдят, че приетото в производството по несъстоятелност на „БДМ-М“ ЕООД вземане на Д. З., основано на записа на заповед от 13.04.2015 г. за сумата 300 000 лв. е несъществуващо, тъй като записът не съдържа всички реквизити и не отговаря на формалните изисквания за съставянето му. Също така липсвала каузална причина за издаване на записа на заповед и финансово обвързани договори, досежно ценната книга. Тя не е била осчетоводена нито през 2015 г., нито през 2016 г. и липсва в счетоводните баланси на дружеството в несъстоятелност. Наведени са били твърдения, че представянето й в производството почл.692 от ТЗ цели да намали размера на удоволетворяване на другите кредитори, както и че това е частен документ, койта няма достоверна дата по смисъла на чл.181 от ГПК. Неговото съдържание не е било възпроизведено в друг официален документ нито към датата на издаването му, нито към датата на предявяването му, нито по-късно – до образуването на т.д. № 1 от 2018г. на ХОС с подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, когато е представен. Застъпено е било становище, че в записа липсва посочен падеж, а изразът «при представяне» е различен от законовия термин «предявяване». Счита, че така не е ясно какво се има предвид с изявлението – «този запис на заповед ми би предявен на 12.12.2015г.» и било ли е изпълнено задължението за представяне на ценната книга. При изписване размера на задължението с думи, липсва посочване на валутата, в която то е дължимо – т.е. има неопределеност в съдържанието на документа. ПАС е намерил за неоснователно твърдението на ищите за липса на реквизити на записа на заповед. Посочил е, че се касае до документ, който съдържа реквизитите по чл.535 от ТЗ и материализира изявление за плащане на посочената сума от името на дружеството, поради което поемателят не е длъжен да сочи основанието за поетото задължение за плащане и да доказва възникване или съществуване на вземане по каузално правоотношение. Произнесъл се е по въпроса дали поетото задължение от бившия представляващ задължава дружеството. В тази връзка е обсъдил направеното в исковата млба оспорване на достоверната дата на документа. Изложил е съображения, че се касае до частен документ, в който се сочи дата на издаване 13.04.2015 г. и дата на предявяване за плащане 12.12.2015 г. Приел е за безспорно, че задължението по този запис не е било отразено в счетоводните регистри на дружеството – издател нито през 2015 г., нито през 2016 г., установено и от заключението на ССЕ. При проверката, извършена от вещото лице в дружеството на 13.04.2018г. в счетоводството не му е била представена оборотна ведомост за 2017 г. Констатирал е, че такава е била представена с молба от 25.06.2019 г. по т.д. №1/2018 г. – производството по несъстоятелност. Обсъдил е, че от тази оборотна ведомост е видно осчетоводяване на задължение в размер на 300 000 лв. към касатора през 2017 г. Едновременно с това е съобразил, че дружеството е подало декларация от 26.03.2018 г. на основание чл.38, ал.9 т.2 от ЗСч., че през 2017 г. не е извършвало дейност по см. на пар.1, т.30 от ДР на Зсч. Заключил е, че липсата на дейност предпоставя липса и на всякакви счетоводни отразявания за периода 01.01.2017 г. – 31.12.2017 г., поради което не е кредитирал отразяването в оборотната ведомост за 2017 г., представена за първи път с молба от 25.06.2019 г. по т.д. №1/2018 г. като доказателство за достоверност на датата на записа на заповед към произволен момент от 2017 г. ПАС е направил извод, че за първи път записът на заповед е билпредставен официално на 02.01.2018 г. – с исковата молба пред ХОС за откриване на производство по несъстоятелност. Въз основа на справка в търговския регистър по партидата на дружеството въззивната инстанция е установила, че от 18.10.2017 г. ответното дружество има управител, различен от посочилия за подписал като управител Г. Х.. Поради което е приел, че записът на заповед, който има достоверна дата не по-ранна от 02.01.2018г., издаден от бившия управител, не би могъл да задължи валидно дружеството-издател. Това изявление не е породило правни последици за това дружество. Записът на заповед от 13.04.2015 г., предявен за плащане на 12.12.2015 г. не материализира приетото в производството по несъстоятелност вземане на Д. З.. Според ПАС несъществуването на това вземане прави несъществуващи и вземането за лихва върху главницата за периода 30.07.2018 г. – 09.07.2019 г. в размер на 28 750 лв., законна лихва върху главницата, считано от 09.07.2019 г., вземането за 5235 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на молба за откриване на производство по несъстоятелност и процесуално представителство по т.д. № 1/2018 г. по описа на ХОС и това за 3765 лв. – адвокатско възнаграждение за предявяване на вземания от страна на кредитора. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът въвежда следните правни въпроси: 1/Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по възражение, касаещо редовността на записа на заповед, което не е заявено от ищеца в исковата молба, а се поддържа за първи път в отговора му на въззивната жалба?; 2/ Може ли въззивният съд да приеме за недоказани факти от решаващо значение по делото, които първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещи се от доказване, без да изготви нов доклад, съответно да даде указания достраните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?; 3/ Допустимо ли е поетото без менителнична представителна власт задължение по отношение на търговеца да бъде потвърдено от него, поемайки за себе си правните последици?; 4/ за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Касаторът се позовава на допълнително оснвание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противорещие на дадените разрешения от ПАС по първи въпрос – с решение № 670/27.12.2010 г. по гр.д № 1728/2009 г. на ВКС, решение № 131/14.07.2011 г. по гр.д № 1120/2010 г. на ВКС, решение № 222/18.07.2012 г. по гр.д № 1186/2011 г. на ВКС и мн. др.; по втори въпрос– ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 129/29.06.2015 г. по гр.д № 7040/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 788/27.04.2011 г. по гр.д № 120/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 172/23.02.2010 г. по гр.д № 386/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр.д № 304/2010 г. на ВКС, IV г.о.; по трети въпрос - решение № 171/01.12.2015 г. по т.д № 3028/2014 г. на ВКС, I т.о. и по четвърти въпрос – ППВС №1/1953 г., ТР № 1/2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 118/27.10.2016 г. по т.д № 3574/2014 г. на ВКС, II т.о. и др. От поставените правни въпроси първият се явява обуславящ произнасянето на въззивния съд, доколкото сред изброените от него твърдения по исковата молба не попада оспорване на правото на касатора поради неподписване на записа на заповед от вписания в ТР управител на дружеството – издател. Същевременно именно поради приетия от ПАС момент на издаване на ценната книга е направена съпоставка с вписванията в ТР към този момент и оттам извод за надлежния представляващ дружеството, който може да го задължи. От цитираната от касатора съдебна практика следва да се съобрази обективираната в решение № 222/18.07.2012 г. по гр.д № 1186/2011 г. на ВКС, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл.269 ГПК. В решение по гр.д.№ 3418 от 2013 г. на ВКС, I г.о. е посочено, че във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Единствената възможност жалбоподателят да внесе след изтичане на срока за обжалване допълнение към изложеното във въззивната жалба би била налице в отговор на заявени от ответника по жалбата в отговора му или в първото по делото заседание пред въззивната инстанция нови фактически или доказателствени искания в хипотезата на чл.266, ал.2 от ГПК /когато се касае за обстоятелства или доказателства, които ответникът по жалбата не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата инстанция или когато ответникът по жалбата твърди нововъзникнали след подаването на тази жалба обстоятелства или доказателства, които са от значение за делото/. Също така в решение № 118/27.10.2016 г. по т.д № 3574/2014 г. на ВКС, II т.о. е прието, че с оглед правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл.269, пр.2 от ГПК, въззивният съд не може да постанови решението си въз основа на невъведени от страните възражения, факти и обстоятелства, по които не са събирани доказателства и страните не са имали възможност да изградят защитната си позиция. За проверка съответствието на обжалваното решение с посочената практика на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва по въпроса: Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по твърдение, което не е заявено от ищеца в исковата молба, а се поддържа за първи път в отговора му на въззивната жалба? да се допусне касационно обжалване. Останалите въпроси се явяват обусловени от разрешението по първи въпрос, поради което че бъдат разгледани по съществото на касационната жалба. Предвид изложеното настоящият състав намира, че на касатора следва да се укаже да внесе държавна такса на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 1558,78 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение