Определение № 541 от 12.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 592/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 5500 от 16.01.2020 г. от Висш съдебен съвет, [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. Д. Г., срещу въззивно решение № 8512 от 12.12.2019 г., постановено по в.гр.д. № 11267/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ“Б“ състав, с което частично е отменено по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ решение № 124714 от 27.05.2019 г., постановено по гр.д. № 10079/2019 г. на Софийски районен съд, 141 състав, като в останалата му част първоинстанционното решение е потвърдено и са уважени предявените искове от В. И. М. срещу касатора, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за признаване на уволнението за незаконно; чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 23 301, 60 лева - обезщетение за принудителна безработица, ведно със законните последици. Касаторът моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси от процесуално и материално естество, с твърдението, че са значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са: 1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да изследва и обсъди всички възражения и доводи на страните, както и да анализира всички събрани по делото доказателства; 2. При спор относно законосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение, в което работникът или служителят не е въвел в преклузивните срокове по ГПК доводи за злоупотреба с права от страна на работодателя, не е правил искания в тази връзка и не е ангажирал доказателства, установяващи злоупотреба, длъжен ли е съдът служебно да изследва въпроса за недобросъвестност и злоупотреба с работодателски права и с това да мотивира незаконосъобразност на уволнението на това основание; 3. Изисква ли основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 10, изр. 1 КТ, в редакцията с измененията, обн. в ДВ, бр. 54/2015 г., в сила от 17.07.2015 г., служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст след сключване на трудовия договор; 4. Допустимо и законосъобразно ли е прекратяване на трудовото правоотношение на работника или служителя на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, ако към момента на възникване на трудовото правоотношение, работникът или служителят е придобил, но не е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст или отразява ли се на законността на уволнението с правно основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ обстоятелството, че правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е придобито преди сключване на договора, не е било упражнено преди неговото прекратяване на посоченото законово основание; 5. Следва ли да се приеме, че прекратяването на трудовото правоотношение на работника или служителя по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ е незаконно, ако съдът служебно изследва предпоставките по чл. 8 КТ, мотивирайки недобросъвестност и злоупотреба от страна на работодателя, без работникът или служителят да е въвел такива доводи в преклузивните срокове по ГПК; 6. Когато работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, в резултат на което трудовото му правоотношение вече е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, допустимо ли е след сключване на нов трудов договор/независимо кой е новият му работодател/, при условие, че правото на пенсия не е било упражнено към датата на сключването и/или прекратяването на договора, трудовото му правоотношение да бъде прекратено на същото основание с мотива: „поради придобито от Вас право на пенсия за осигурителен стаж и възраст“, изписано в предизвестието, съответно в заповедта за прекратяване на трудовия договор. Позовава се на задължителна и установена практика на ВКС, с твърдението, че приетото от въззивния съд по поставените правни въпроси й противоречи, която прилага към изложението, както следва: Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, както и решение № 239 от 21.05.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 799/2011 г., решение № 248 от 23.04.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 254/2009 г., решение № 232 от 13.06.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 871/2010 г., решение № 192 от 14.06.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 680/2012 г., решение № 220 от 16.01.2019 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 313/2018 г., решение № 145 от 18.02.2010 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 565/2009 г., решение № 351 от 20.12.2011 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 229/2011 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Постановените определения на ВКС по чл. 288 ГПК не съставляват установена съдебна практика. Релевира и касационното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по жалбата В. И. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. З. от АК – София е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 КТ, поради което е потвърдил първоинстанционното решение по тези искове като е уважил предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за сумата от 23 301, 60 лева - обезщетение за принудителна безработица. Съдът е приел от фактическа страна, че със заповед №В.-3445 от 26.03.2018 г. на главния секретар на В. е прекратено трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 328, ал.1, т.10 КТ от длъжността директор на Дирекция „Информационни технологии и съдебна статистика“ във В.. На същата дата 26.03.2018 г. е сключен трудов договор с ищеца по чл.68, ал.1, т.4 КТ за същата длъжност до заемане на длъжността въз основа на конкурс. С процесната заповед №В.-15665 от 20.12.2018 г. на главния секретар на В. ищецът е уволнен отново на основание чл.328 ал.1 т.10 КТ. За да отмени уволнението, съдът е приел, че основанието по чл.328, ал.1, т.10 КТ изисква придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст да настъпи по време на действие на трудовото правоотношение, а не преди него. Този извод следва от израза в нормата за „придобиване“ на правото на пенсия, а не „при вече придобито“ право на пенсия. В тази връзка е приел, че изрично в сегашния чл.328, ал.1, т.10б КТ е визирано „придобито“ и „упражнено“ от служителя право на пенсия, т.е. при наличие на трудов договор с пенсионер, а разпоредбата на чл.328, ал.1, т.10а КТ има предвид упражнено право на пенсия за по-ранно пенсиониране по чл.68 КСО. Т.е., ако се приеме възможност за повторно уволнение по чл.328, ал.1, т.10 КТ, то би се създала възможност за злоупотреба с право и за недобросъвестност на работодателя, каквато безспорно не е идеята на законодателя при приемането на тези законови тестове. Съдът се е позовал на установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - решение № 379 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 300/2011 г., ІІІ г.о. на ВКС, решение №838 от 17.12.2010 г. по гр.д.№1739/09 г., IV г.о., решение №884 от 26.07.2010 г. по гр.д.№381/2009 г., IV г.о. и решение №275 от 14.10.2013 г. по гр.д. №23/2013 г., ІV г.о., съгласно която придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст като юридически факт трябва да е настъпило след сключване на трудовия договор, тъй като да се приеме обратното би означавало да се допусне злоупотреба с право от страна на работодателя и да се нарушат основни принципи на КТ като защита на работниците и законоустановеност на основанията за уволнение. Ако, както в процесният случай, работодателят знае, че служителят вече е придобил право на пенсия /и дори го е уволнил вече на това основание/, той винаги ще може едностранно да прекрати трудовото правоотношение. Самият служител е поставен в положение на несигурност като знае, че във всеки момент трудовото му правоотношение може да бъде едностранно прекратено. Приел е, че особено абсурдна е тази възможност за уволнение на ръководни служители, което би дало възможност на работодателя да оказва натиск спрямо тях под предлог, че към всеки произволен момент може да ги уволни. В тази връзка въззивният съд е направил разграничение между основанията за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328 ал.1, т.10 КТ и тези по чл.328, ал.1, т.10а КТ, чл.328, ал.1, т.10б КТ и чл.328, ал.1, т.10в КТ, които макар и свързани с придобиване и упражняване право на пенсия, съществено се различават. Докато по чл.328, ал.1, т.10 КТ е необходимо лицето само да е придобило, но не и да е упражнило право на пенсия, то по чл.328, ал.1, т.10а КТ, чл.328, ал.1, т.10б КТ и чл.328, ал.1, т.10в КТ се имат предвид различни хипотези, в които лицето е упражнило право на пенсия и тази пенсия му е отпусната. Придобиването на право на пенсия е уредено в чл. 68 и сл. КСО, а упражняването на право на пенсия е уредено в чл. 94 КСО, като пенсионното производство може да започне само по заявление на лицето, а не и служебно. Ако заявлението е подадено след изтичане на 2-месечния срок от придобиване на правото на пенсия, пенсиите и добавките към тях се отпускат от датата на подаването им, т.е. само по себе си придобитото право на пенсия не е равнозначно на упражнено право на пенсия и от „придобитото право“ не възниква публично вземане срещу държавата/органите на пенсионното осигуряване/. Съдът е приел, че КТ трябва да се тълкува не самостоятелно, а като се имат предвид и нормите на КСО. От редакциите на чл.328 ал.1, т.10а КТ, чл.328, ал.1, т.10б КТ и чл.328, ал.1, т.10в КТ не може да се направи извод, че по чл.328, ал.1, т.10 КТ е без значение кога лицето е придобило право на пенсия – преди или след сключване на трудовия договор. Това е така, защото в случаите по чл.328, ал.1, т.10а КТ, чл.328, ал.1, т.10б КТ и чл.328, ал.1, т.10в КТ лицето вече е упражнило право на пенсия и има заместващ доход. В случаите по чл.328, ал.1, т.10 КТ лицето работи и няма заместващ доход от пенсия. Чрез подписване на трудов договор с такъв служител работодателят приема, че го назначава без дискриминация и като равен на останалите си служители, респ. че може да го уволни на всички други допустими основания по КТ, но е и на известното му вече, а в случая и веднъж упражнено основание по чл.328, ал.1, т.10 КТ. В тази връзка съдът е приел, че след като веднъж трудовото правоотношение с ищеца е било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, след което с него е сключен трудов договор на основание чл. 68, ал. 1, т. 4 КТ за същата длъжност до заемане на длъжността въз основа на конкурс, то е странен фактът, че вместо да проведе конкурс за длъжността и да прекрати трудовото правоотношение с ищеца на това основание, ответникът е предприел повторно уволнение по чл.328, ал.1, т.10 КТ, което се явява незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Уважени са и предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ за възстановяване на служителя на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, за период от шест месеца. Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е рeшен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основания за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Освен заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторът поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като постановеното решение е очевидно неправилно като се е позовал на това, че съдът без да обсъди и анализира всички изложени доводи и приложени доказателства е приложил неправилно закона и е постановил незаконосъобразно решение. Във формулираните от касатора правни въпроса от процесуално и материално естество в приложеното изложение, посочени по-горе, се съдържа оченъчно становище относно законосъобразността на постановените от въззивната инстанция изводи по съществото на спора, но те не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В случая касаторът се домогва да получи различно правно разрешение относно законосъобразността на приложеното уволнително основание по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ като чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда затова, че то е незаконосъобразно. Независимо от това следва да се посочи, че първия формулиран от касатора процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос поначало е от значение за изхода на спора, но в случая той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната и установена съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с решенията, посочени от касатора. В конкретния случай с обжалваното решение въззивният съд е съобразил установената практика, че е длъжен в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Правните изводи на съда/включително тези относно преюдициалните за спора въпроси/, съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В конкретния случай решението на въззивния съд е съобразено с тази установена съдебна практика на ВКС, като въз основа на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съдът е приел, че повторното прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ е незаконосъобразно, тъй като това основание изисква придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст да настъпи по време на действие на трудовото правоотношение, а не преди него, какъвто е настоящият случай, като е направил разграничение между различните основания за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ и чл.328 ал.1, т.10а КТ, чл.328, ал.1, т.10б КТ и чл.328, ал.1, т.10в КТ и е приел, че ако се приеме обратното би означавало да се допусне злоупотреба с право от страна на работодателя и да се нарушат основни принципи на КТ като защита на работниците и законоустановеност на основанията за уволнение, т.е. съдът е достигнал до този извод, че при неправилно приложение на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, би се стигнало до злоупотреба с право от страна на работодателя, без да е необходимо такова искане да е въведено от работника с исковата молба или да е направен такъв довод в преклузивните срокове по ГПК. В тази връзка формулираните от касатора втори и пети въпрос, свързани с приложението на чл. 8 КТ, са поставени некоректно, тъй като съдът не се е произнесъл служебно по приложението на този законов текст, а е достигнал до този извод при неправилно приложение на уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, поради което по тях не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Същото се отнася и до поставените трети и четвърти правни въпроси, отговори на които се съдържат в законовите разпоредби на чл. чл.328 ал.1, т.10а КТ, чл.328, ал.1, т.10б КТ и чл.328, ал.1, т.10в КТ, като във въззивното решение е направено тяхното разграничение и съотношение с разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, като изрично е посочено, че тези разпоредби на КТ трябва да се тълкуват не самостоятелно, а като се имат предвид и нормите на КСО. Предвид изложеното, въззивният съд като е уважил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, е съобразил установената практика на ВКС по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, която не се нуждае от промяна, поради което по поставените правни въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешаването им да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол по тях на това основание. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната и установена съдебна практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При този изход на делото, на ответника по касация за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 350 лв., съгласно представения списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 03.02.2020 г. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,