Определение № 895 от 26.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 524/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Ц. „ С. Б.” – [населено място] против решение №716 от 25.11.2014 г. по т.д. № 1178/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- [фирма] – [населено място], чрез пълномощника си- адв. И. П. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното, след проведено производство по чл. 285, ал. 1 ГПК, изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Цв. Б. е посочил, че следва да се има предвид решение №4/09г. на КС на РБ, с което е отпаднала думата „ съществен” в текста на чл.280, ал.1 ГПК, като едновременно с това е поддържал, че съдът се е произнесъл по „ съществен материалноправен въпрос” / непосочен/ в противоречие с практиката на ВКС. Поддържано е още, че решението противоречи на ТР ОСТК 1/10 досежно представителната власт на местните поделения на Б.. Развити са оплаквания за неправилност на акта, с оглед постановения резултат. Сочено е в тази връзка противоречие с решение №217/98г. на ВКС, ІІ г.о. Развити са съображения квалифицирани от касатора като такива по чл.281 ГПК.В заключение е посочено, че с оглед на уеднаквяване на практиката са постановени ТРОСТК №1`/13 и №2/10г. Други доводи не са развити. Доколкото липсата на правосубектност у ответника, както е твърдял касатора е основание за недопустимост на постановения съдебен акт, поради това, че правосубектността е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, доводът следва да бъде разгледан, тъй като самостоятелно може да формира основание за допускане на касационно обжалване. Направеното оплакване, обаче, не се установява. Ц. „ С. Б.” – [населено място] като местно поделение на Б. е юридическо лице, т.е. правосубектна, а същата е участвала в производството като страна – ответник по спора. Следователно, доводът е фактически и правно необоснован. А соченото ТР ОСТК № 2 /10г., доколкото е относимо е изцяло съобразено от съдилищата. Касаторът е поддържал твърдението си за недопустимост, разгледано по-подробно в подадената касационна жалба, мотивираща твърдението за липса на правосубектност на ответника с поддържаното, че страна по процесния договор било църковното настоятелство, а не юридическото лице. Тези доводи са без правно значение за допустимостта на акта. Този извод произтича от това, че страната смесва различни правни категории – като правосубектност, управление и представителство, а също така материалноправна легитимация с процесуалноправна. Както вече беше посочено, съобразно чл.140, ал.2 Устава на Б., Ц. е местно поделение на Б. и като такова е юридическо лице т.е. в процеса е участвала правосубектна страна- обстоятелство, което не се оспорва и от касатора. Тя се управлява съобразно ал.4 на текста от църковно настоятелство, а се представлява от енорийския свещеник – председател на църковното настоятелство – в случая протойерей И. К.. Следователно, постановения съдебен акт е допустим с оглед правосубектността на страните. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Той не е формулирал по поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Страната е развила разбирането си за наличие на основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК- изведено единствено от сочено противоречие с решение№217/98г. на ІІг.о. на ВКС, изцяло свързано с ирелевантни за производството по чл.288 ГПК доводи, като е разгледала своите оплаквания за неправилност на изводите на съда, които могат да бъдат предмет на разглеждане само ако бъде допуснато касационно обжалване, но са неотносими към основанието, което страната счита за налично. Освен това, не е посочено и конкретно противоречие с цитирания акт на ВКС, третиращ различна фактическа обстановка- с решението е отречена възможността за предварителен договор да се счита молба, подадена до административен орган с искане за сключване на такъв договор и предявеният иск по чл.19, ал.3 ЗЗД е отхвърлен по тази причина. Цитираните от касатора тълкувателни решения, приложени към делото са сочени единствено като пример за уеднаквяване на практиката, което е ирелевантно спрямо конкретния спор и конкретното допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Липсват други доводи за относимост на тези решения, спрямо които и при отклонение от тази практика евентуално да бъде изведен правен въпрос, като няма релевирана връзка с конкретния правен спор. И останалите оплаквания са развити именно като такива и не обосноват извод за валидно въведено допълнително основание, тъй като изцяло са свързани с разбирането на касатора за неправилност на изводите на съда. Тези доводи се квалифицират по чл.281 ГПК/ така ги е квалифицирал и касатора/ и се разглеждат само ако бъде допуснато касационно обжалване. С оглед на така приложеното изложение по чл.284, ал.1, т.3 ГПК не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Пловдивски апелативен съд. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение