Определение № 4378 от 29.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4639/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. М. П. чрез пълномощника й адвокат Г. М. против решение № 172 от 29.04.2024 г., постановено по гр. д. № 65 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Хасково, с което е потвърдено решение № 491 от 25.07.2023 г. по гр. д. № 779/2022 г. на Районен съд - Хасково за уважаване на предявения от Н. Д. Д. против И. М. П. положителен установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор ***с адрес: [населено място], местността „К.“, с площ от 1143 кв. м. с посочени трайно предназначение на територията, начин на трайно ползване и граници. Н. Д. Д. е подала чрез пълномощника си адвокат М. Г. отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване, като претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че на 30.06.1939 г. е сключен писмен договор между С. Т. К. и Г. Г. Т., по силата на който последният закупува нива от 2 декара, находяща се в местността „К.“, Хасковско землище, при граници: Д. Т., В. Т., Д. К. и С. К., за сумата от 2000 лв. От представената записка от 17.05.1944 г. се установява, че така описания договор за покупко-продажба е вписан от нотариус при Хасковския съд. Със съдебно решение от 07.11.1939 г., постановено по гр. д. № 368/1939 г., влязло в законна сила на 14.12.1939 г., Хасковски околийски съдия е отхвърлил предявения иск от С. К. против Г. Г. Т. иск за отстъпване собствеността и владението на една нива от 2 дка, находяща се в местността „К.“, Хасковско землище, при граници: Д. Т., В. Т., Д. К. и С. К.. С нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство, съставен от нотариус № 079 на 28.01.1999 г., Д. Г. Д., Р. С. Т., Г. Г. Т. и Т. Г. Т. са признати за собственици по наследство, оставено им от Г. Г. Т., на нива от 2 дка, находяща се в местността „К.“, Хасковско землище, съставляваща имот пл. № * по плана за земеразделяне, при граници: изток – път, север – имоти пл. № * и *, запад – имот пл. № * и собствено място, юг – имоти пл.№ *, и *. С нотариален акт от 13.07.2001 г. на нотариус с рег. № 078 я е поправена допусната фактическа грешка в нотариалния акт от 28.01.1999 г. на нотариус № 079, като при описание на границите на имот пл. № * вместо „и собствено място“ да се чете „и имоти с планоснимачни номера * и *“. Със съдебна спогодба по делбено гр. д. № 2948/2006 г. в дял на Д. Г. Д. е поставен имот с проектен идентификатор ***, с площ от 1144 кв. м., находящ се в м. “К.“, Хасковско землище, като този имот е 1/2 ид. ч. от допуснатия до делба имот с решение по допускане на делбата № 558/10.10.2007 г., описан като нива от 2000 кв. м., м. “К.“, Хасковско землище, пл. № * по плана за земеразделяне, а по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18- 63/05.10.2006 г., представляващ имот с идентификатор ***, а в общ дял на останалите съделители Р. С. Т., Г. Г. Т. и Т. Г. Т. се поставя имот с проектен идентификатор ***, с площ от 1145 кв. м., находящ се в м. “К.“, Хасковско землище, представляващ другата 1/2 ид.ч. от допуснатия до делба недвижим имот. Д. Г. Д. е дарила имот, находящ се в [населено място], местност „К.“, с идентификатор ***, с площ от 1144кв. м. (стар идентификатор ****) на дъщеря си Н. Д. Д. с нотариален акт от 16.10.2009 г. № 1166, том ІV, рег. № 6781, дело № 675/2009 г. на нотариус № 081. На 22.01.2010 г. на Н. Д. Д. е издадено разрешение за строеж на ограда на поземлен имот ***. Със заповед № 627/06.04.2020 г. на Кмета на Община Хасково на основание § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28а, ал. 1 ППЗСПЗЗ във връзка с § 4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти за ж. р. “К.“, землище на [населено място], одобрен със заповед № ДС-28-2/26.06.2019 г. на Областния управител на Област Хасково, решение по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ № 36-51/01.04.1998 г. на ОСЗГ по заявление № 51180 по чл. 11 ЗСПЗЗ и скица № 4211/27.02.2000 г. е наредено да бъде възстановено правото на собственост при условията на § 4б, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ на наследници на В. Т. Т., И. И. Т. и Т. Д. върху недвижим имот, представляващ новообразуван имот в строителни граници, определени с околовръстен полигон, одобрен с решение № 67/29.02.2000 г. на ОбС-Хасково с идентификатор ***, ж. р. “К.“, землище на [населено място], с площ 1143 кв. м. В заповедта е посочено, че ограничения на собствеността няма. Въз основа показанията на свидетелите Д. Г. Д. (майка на ищцата), В. И. П., М. В. К. и Н. М. М. въззивният съд е установил, че ищцата се намира в процесния имот, който преди това е бил собственост на семейството й и се е обработвал от нейния чичо (брат на майка й) и баба й; семейството никога не е напускало имота, който си разделили майката на ищцата и брат й. Свидетелката Д. прехвърлила нейната половина на дъщеря си (ищцата по делото), а съпругата на брат й обработвала известно време тяхната половина и след това я продала. По отношение на Т. св. Д. твърди, че имали голям имот от дерето нататък. От имота на Т. се слизало по една пътека, след това имало дере, черен път и нивата на Т. била там от другия край на дерето. Свидетелката твърди, че техния имот и на Т. били от двете страни на дерето, нямали обща граница имотите им. Съдът е обсъдил и експертното заключение, че не може с точност да се установи дали процесния имот *** попада в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ или в територия по чл. 18г ППЗСПЗЗ на съществуващите стари реални граници (поради оцветяване на териториите с много близки цветове). Нива от 10.251 дка, възстановена с решение № 36101 от 8.11.1999 г. по заявление № 51180 от 6.09.1991 г. попада в земеделска земя извън териториите по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Процесният имот е сред имотите, които са възстановени по заявление № 51180 от 6.09.1991 г. в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, като заявените имоти са идентифицирани чрез анкета от М. В. Т.. Същият е идентичен с част от имот пл. № * по кадастралния план, одобрен през 1988 г. и по предназначение е земеделска земя, а от 2000 г. с решение на Общински съвет - Хасково е включен в околовръстния полигон на земи по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и съответно в строителните граници. Имотът попада в представения от Община Хасково списък на имотите, предоставени за ползване и в списък на имотите невнесени в ТКЗС и ДЗС. Идентичен е с част от нивата от 2 дка, закупена с договор от 30.06.1939 г. При така възприетите факти, въззивният съд е направил извод, че процесният имот е придобит от дядото на ищцата Г. Г. Т., закупил през 1939 г. нивата от 2 дка с договор, вписан по надлежния ред. Липсват данни този земеделски имот да е предоставен за ползване по съответния ред или по друг начин да е отнемано владението върху същия от Г. Т. или неговите наследници, които през 1999 г. са се снабдили с констативен нотариален акт за придобитите по наследство права, извършили са делба и понастоящем като собственик се легитимира ищцата Н. Д., която е заградила имота след като същия е станал урбанизиран. Осъществено е придобивно основание преди образуването на ТКЗС и след образуването земята е запазила реалните си граници, като владението и ползването не са нарушавани, поради което и същата не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. Ответницата не се легитимира като собственик въз основа на заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Липсват категорични данни, че възстановения с тази заповед имот е идентичен със земеделската земя, възстановена на наследниците на Т., И. и В.. От липсата на идентичност между имота, описан в нотариалния акт на ищцата и земеделската земя, заявена за възстановяване следва, че не е налице законово основание за възстановяване на собствеността върху поземлен имот с идентификатор ***. Липсват и доказателства, че този имот изобщо е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и че е бил даден за ползване на лица, от чието ползване да се черпят права. Допълнително съдът е приел, че е основателно и наведеното от ищцата евентуално придобивно основание – придобивна давност, основано на добросъвестно владение от 2009 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК И. М. П. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) възниква ли държавна собственост по силата на закона (чл. 12, ал. 2 ЗСГ) върху земеделски имот, за който липсват данни да е предоставян за ползване или по друг начин да е било отнето владението от собственика; 2) издадената заповед по реда на § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28, ал. 1 ППЗСПЗЗ завършва ли административната процедура по възстановяване на собствеността с ПНИ и легитимира ли като собственик лицето в полза на което е издадена; 3) трябва ли да има идентичност между цитирания в заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28, ал. 1 ППЗСПЗЗ недвижим имот и земеделската земя върху която с решението на ОСЗ се признава право на собственост при условията на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ; 4) длъжен ли е съдът да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи; 5) допустимо ли е в периода до завършване на реституционната процедура със заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28, ал. 1 ППЗСПЗЗ по отношение на лицето, което има подлежащи на възстановяване права върху недвижим имот, да бъде противопоставено придобиване на спорния имот въз основа на осъществявано в този период давностно владение. Касационният съдебен състав констатира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос е свързан с тезата на касаторката, че процесният имот като земеделска земя е станал държавна собственост по силата на чл. 12 ЗСГ (отм.), поради което собствеността върху него може да се легитимира само с решение за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ. Дори и да се приеме, че такъв довод е бил наведен пред инстанциите по същество (в отговора на исковата молба не е твърдяно, че имотът е бил държавна собственост), изводът на въззивния съд, че имотът не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ е в съответствие с практиката на ВКС. Касаторката се позовава на тълкуването по т. 8 на ППВС № 8/1979 г. от 6.03.1980 г., че земеделските имоти, попадащи в обхвата на чл. 12 ЗСГ стават държавна собственост по силата на закона, както и по решение № 484 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 1005/2009 г., І г. о. на ВКС, касаещо правото на възстановяване на собствеността по чл. 10, ал. 2 ЗСПЗЗ на имоти, одържавени по чл. 12 ЗСГ (решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр. д. № 396/2009 г., І г. о. е неотносимо, доколкото тълкува нормата на чл. 10, ал. 13, изр. 2 ЗСПЗЗ). Въззивното решение не е постановено в противоречие с тази практика, доколкото по делото няма данни имотът да е бил отнет на основание чл. 12 ЗСГ от праводател на ищцата или на ответницата, а след като имотът не е бил деклариран и не е бил отнет реално е приложимо тълкуването по решение № 380 от 4.08.2010 г. по гр. д. 110/2009 г., І г. о. на ВКС, според което по реда на чл. 10, ал. 2 ЗСПЗЗ се възстановяват само реално отнетите по чл. 12 ЗСГ земеделски земи, за които е било платено парично обезщетение. Останалите имоти, които не са били отнемани от собственика, въпреки забраната на чл. 12 ЗСГ за притежаването им, не следва задължително да бъдат възстановявани по реда на ЗСПЗЗ, тъй като с отмяната на ЗСГ забраната отпада. Да се приеме противното означава да се придаде отчуждително действие на ЗСПЗЗ в случаите, при които имотите по чл. 12 ЗСГ не са били реално отнети, собствениците им са продължили да ги владеят и считат за свои и затова не са подали заявление за възстановяването им. При липса на основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, който е относим и към решаващия извод на въззивния съд, че процесният имот е придобит преди образуване на ТКЗС и след образуване на ТКЗС е запазено владението му от собственика и неговите наследници в реални граници, без да е реално отнеман, поради което не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ, то допускането на касационно обжалване по останалите въпроси не би рефлектирало върху изхода на спора. Вторият и третият въпрос касаят реституционната процедура, от която се ползва ответницата, като дори и да се даде поддържания от нея отговор, това не би променило извода, че е доказано, че имотът не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ, поради което и административния реституционен акт не може да легитимира собствеността. Четвъртият въпрос е обоснован с необсъждане довода, че имотът е станал държавна собственост на основание чл. 12 ЗСГ. Такова твърдение не е било наведено в отговора на исковата молба, поради което по делото не са събирани доказателства дали собственика на имота се е занимавал със селскостопанска дейност и дали му е заплатено обезщетение, поради което и съдът, необсъждайки този довод не се е отклонил от тълкуването в практиката на ВКС по поставения въпрос. Петият въпрос е насочен към допълнителните съображения на съда относно наведеното от ищцата евентуално придобивно основание, но доколкото не се е сбъднало вътрешното процесуално условие за разглеждане на това основание, се явява неотносим. С оглед изхода на настоящото производство И. М. П. следва да възстанови на Н. Д. Д. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 1500 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат М. Г.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение