Определение № 1338 от 22.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4929/2014 г.

Производството е по чл.288 вр.чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „В и К”-О.- Д., представлявано от управителя К. Н. и процесуален представител адв.В. Т. срещу решение № 203/ 07.05.2014 г. по гр.д. № 258/ 2014 г. на Хасковския окръжен съд. Ответникът по касационната жалба Д. Б. Д. в писмен отговор, подаден чрез пълномощника му адв.Н. Г. я оспорва.Не претендира разноски. ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че касационната жалба е подадена в законовия срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, поради което е допустима. С обжалваното решение е потвърдено решение № 43/06.02.2014 г. по гр.д.№ 1761/ 2013 г. на районен съд-Д..С него са уважени предявените от ищеца- ответник по касационната жалба в настоящото производство искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ, като е признато за незаконно уволнението му на основание чл.71 КТ поради изтичане срока на изпитване и е отменена заповед №0043 на управителя, с която е извършено, възстановен е на заеманата преди уволнението длъжност „инкасатор” и му е присъдено на основание чл.225 ал.1 КТ обезщетение в размер на 2 097 лв. за времето от 16.10.2013 г. до 23.01.2014 г. през което е останал без работа поради незаконното уволнение,ведно със законната лихва от 28.11.2013 г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски.За да постанови този резултат въззивният съд е приел,че ищецът е заемал длъжността „инкасатор” по безсрочен трудов договор.С допълнително споразумение от 15.05.2013 г. е бил преместен на длъжност „инкасатор дългови задължения”,считано от 01.06.2013 г., а впоследствие с ново допълнително споразумение от 07.10.2013 г. е преназначен отново на длъжност „инкасатор”,като договорът е със срок до 07.11.2013 г.Трудовото му правоотношение е прекратено на основание чл.71 ал.1 КТ, с изтичане срока на изпитване, уговорен в полза на работодателя.Въззивният съд е намерил, че между страните в действителност не е сключван договор за изпитване съгласно чл.70 ал.1 КТ, както е посочил работодателят в обжалваната заповед и че безсрочният трудов договор не е трансформиран в срочен.За целта е било необходимо изрично волеизявление на работника в писмена форма, подадено преди подписване на споразумението.Посочил е, че нормата на чл.67 ал.3 КТ е императивна и не е достатъчно само подписването на споразумението. Поради това е счел,че исковете са основателни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Извежда следния материалноправен въпрос: -при подписано допълнително споразумение между работника и работодателя за нова длъжност,което превръща безсрочния трудов договор в срочен,следва ли да има изрично писмено искане на работника или е достатъчно подписването на самото допълнително споразумение. Въпросът е релевантен, но касаторът не е изложил никакви аргументи, с които да обоснове поддържаното допълнително основание. То не е въведено и обосновано с оглед разясненията в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК- т. 4. Касаторът не е изложил доводи на несъгласие със създадена съдебна практика по поставения въпрос с оглед нейната неправилност; необходимост от изменението й поради настъпили конкретни причини, като законодателни промени или изменения на обществените условия ;нито твърди липса на съдебна практика. Следва да се посочи, че по въпроса е създадена безпротиворечива задължителна съдебна практика с решение № 545 / 13.01.2012 г. по гр. д. № 1512/2009 г., IV г. о., решение № 284 / 7.10.2011 г. по гр. д. № 1154/2010 г., III г. о., решение № 259 от 9.10.2014 г. по гр. д. № 776/2014 г., IV г. о. и др.,постановени по реда на чл. 290 ГПК. Според разрешенията в тях прилагането на ограничението за превръщането на безсрочния в срочен трудов договор за определено време, изисква наличието на следните предпоставки: писмено изразено волеизявление на работника или служителя, отправено до работодателя, което трябва ясно и безусловно да изразява волята му за превръщане на безсрочния в срочен трудов договор за определено време; волеизявлението на работника и служителя трябва да предхожда по време сключването на споразумението по чл. 119 КТ; същото трябва да е различно от споразумението между страните по чл. 119 КТ, като то трябва да бъде отделно направено, а не да се извлича от подписаното между работника и служителя споразумение по чл. 119 КТ. С това изискване законодателят цели да подчертае, че инициативата за превръщане на безсрочния в срочен трудов договор е на работника или служителя и той го желае доброволно. При трансформиране на трудов договор за неопределено време в трудов договор за определен срок следва да се съблюдават ограничителните норми на чл. 68, ал. 2 и ал. 3 КТ относно възможността за сключване на срочен трудов договор за определен срок. Касаторът не е издирил тази практика и не е обосновал защо и как тя трябва да бъде променена. Недоказването на допълнително основание ще има за последица недопускането на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.