Определение № 129 от 13.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 789/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Е. К. ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица] против въззивно решение № 337 от 15.10.2024 г. по гр.д.№ 501/2024 г. на Окръжен съд-Пазарджик, с което след частична отмяна на решение № 280 от 13.05.2024 г. по гр.д.№ 960/2023 г. на РС-Пещера е уважен предявеният от К. Н. Щ. ЕГН [ЕГН], като е признато за установено по отношение на касатора А. Е. К., че тя е собственик на 227/485 ид.ч от дворно място, представляващо УПИ ***, в квартал ***по плана на [населено място], с площ 485 кв.м. и е отхвърлен предявеният от касатора А. Е. К. иск по чл. 108 ЗС за част от около 227 кв.м от УПИ ***, в квартал ***по плана на [населено място], целия с площ 475 кв.м. Решението е потвърдено в останалата част, с която е отхвърлен иска за разликата от 227/485 ид.ч. до 1/2 ид.ч. по установителния иск на Щ. и е уважен предявения от нея иск за постройките, намиращи се в западната част: стопанска постройка с площ от 13 кв.м; масивен гараж с площ от 18 кв.м. двуетажна смесена сграда със застроена площ от 25 кв.м. /около 20 кв.м. според заключението на вещото лице/ В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост и за неправилност поради противоречие с чл. 59 ЗТСУ /отм/, защото не може да се придобива по давност реална част от парцел, че не е могла да присъедини процесната реална част, „замаскирана“ като идеална част към съседния свой парцел, защото не се касае за придаваемо по регулация место и няма присъединяване на владение. Твърди се противоречие с чл. 181, ал.3 ЗТСУ, защото не е доказано дали е налице изключението. Счита, че извода за установено давностно владение, основано на декларация от 1955 г., дадена по отменен нормативен акт противоречи на закона. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди недопустимост на решението, защото е нарушено диспозитивното начало и съдът се е произнесъл по недопустим иск. Наведено е основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие с Решение № 3 от 20.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 724/2011 г., II г. о. и Решение № 1227 от 10.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3469/2007 г., IV г. о. относно възможността да се придобива идеална част от недвижим имот чрез владение на съответната реална част. Счита, че ако се приеме, че касаторката е присъединила към владението на своя съседен парцел владението на процесната част, то решението е в противоречие с Решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр.д.№ 5728/2015 г. на ВКС, І гр.о. На основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по въпроса: Допустимо ли е да се приема за начало на давностно владение декларация от 06.11.1955 г., издадена въз основа на Наредба 16480, обн. ДВ бр.280/1942 при действието на Царския закон за благоустройство на населените места, отменен с приемането на ЗПИНМ, в сила от 03.01.1950 г. предвид чл. 79 от същия, с който са отменени всички актове по приложението на отменения закон? Ответницата по касация К. Н. Щ. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като предявеният иск е допустим, защото е за идеална част от парцел, придобита преди влизане в сила на ЗТСУ от баща й е съобразено е със съдебната практика по чл. 181, ал.3 ЗТСУ /отм/, а е доказано и изключението, предвидено в този текст с приетата СТЕ – реално владяната част от баща й не отговаря по площ на изискванията за самостоятелен парцел по чл. 54 ЗТСУ /отм/. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено: К. Н. Щ. е предявила положителен установителен иск да се признае за установено по отношение на А. Е. К., че тя е собственик по наследство и давностно владение на 1/2 идеална част от имот, представляващ УПИ *** в кв. ***, а по сега действащия план на [населено място] представляващ УПИ ***, в кв. ***по плана на [населено място], с административен адрес [населено място], [община], обл. Пазарджик, ул. *** № ***. Твърдяла е, че наследодетят й е заплатил на собственик на 1/2 ид.ч. от имота през 1955 г. 1/2 ид.ч. от парцел, който той е завладял заедно с другия съсобственик при разпределено ползване за него в западната част, а след смъртта на баща си тя е продължила да владее същата част, като и двамата са изграждали сгради в западната част на парцела. Затова е поискала да се признае за установено, че тя е собственик на основание давност и наследство от баща си на 1/2 ид.ч. от процесния УПИ. Ответникът А. Е. К. е оспорил предявеният иск основно с правни възражения, които излага и в касационната жалба. Предявил е насрещен иск по чл. 108 ЗС срещу К. Н. Щ. за реална част от около 227 кв.м. от УПИ ***, в кв. ***по плана на [населено място], целия с площ 475 кв.м., при граници на реалната част: УПИ ***, УПИ ***, улица и ограда, и да я осъди да му предаде владението върху същата реална част, като се е позовал на придобивно основание покупко-продажба, оформена с нот. акт№ 47/26.07.2023г., т. 2, peг. № 2380, нот.дело № 205/2023г. на вотариус Г.К.. Установено е, че К. Щ. е наследник на Н. Д. Щ., починал 1980 г. На 6.11.1955г. е заверена нотариално декларация от П. Щ. С., че като собственик на 1/2 идеална част е съгласен Н. Щ. да строи жилище и други стопански постройки в имот *** в кв.***по плана на [населено място], че имота му е изплатен и „Н. Щ. става пълноправен собственик на посочения имот.“. Имот ***е заснет по регулационния план, одобрен 1938 г. и за него е бил отреден парцел *** от кв. ***, който е идентичен с процесния парцел *** от кв. ***по действащия регулационен план, одобрен 1992 г., целия с площ 485 кв.м. Имота има лице към две улици, съответно от 28,93 м.л. и от 18,94 м.л., като е разделен на две части с материализирана на терена метална решетъчна ограда, закрепена в едната си част с дължина от 6,80 м.л. на метални колове, а в другата си част с дължина от 3,50м.л. закрепена на дървени колове, забити в земята. Тази ограда разделя имота на две части, като западна част е с площ от 227м.кв. и се използва от К. Щ.. В нея са построени двуетажна смесена стопанска сграда със с площ 13 кв.м., паянтова стопанска сграда с площ от 20 кв.м. и едноетажна масивна сграда-гараж с площ 18 кв.м. Представен е протокол за даване на строителна линия на Н. Щ. за строителство на плевня от 1957 година в парцел *** в кв.***по плана на [населено място]. Западната част от 227 кв.м. не отговаря на изискванията за самостоятелен парцел по площ, освен ако по преценка на административния орган по целесъобразност не се прецени, че е възможно разделяне. Източна част от имота е с площ от 258 м.кв. и в нея са построени двуетажна полумасивна жилищна сграда с площ 45 м.кв. и едноетажна масивна пристройка с площ 19 м.кв., която се ползва сега от А. К.. В разписната книга по отменения план имота е записан на н-ци Н. Щ., но без документ за собственост, на името на Е. К. - с посочен нотариален акт от 1986 г. и на две други лица – без документи. С н.а. № 53, т.1/1986 г. М. К., А. Д., П. К., А. К. и Н. Д. са продали на Е. К. парцел *** в кв.***по плана на [населено място] от 475 кв.м., ведно с построена в него жилищна сграда, като са се легитимирали с н.а. № 39 т. І/1986г., с който са им признати права по наследство и придобивна давност върху имота, предмет на сделката и построена в него жилище. Постройките в западната част не са посочени в нот. акт. С н. а. № 47 т. 2 нот.д. № 205/2023г. на Нотариус К., Е. К. и Е. К. продават на А. К. дворно място УПИ *** в кв.***по плана на [населено място], ведно с двуетажна жилищна сграда на 45 кв.м., като са включени и трите постройки в западната част. Св. С. /на 80 годишна възраст, без родство със страните, съседка/ и св.А. – съседка, с непосредствени впечатления установяват, че западната част от дворното място, оградено от останалата част се ползва от К. Щ. и в него има обор, сайвант и гараж. В двора имало дървета, обработвал се от К. Щ., а преди нея – от майка и и баща й. Тази част била присъединена към съседен имот, който също бил на Щ. и не била отграничена по никакъв начин от него. Къщата, обора и сайванта били построени от бащата на К. Щ., а гаража построила тя. Не е имало никакви спорове относно установения начин на ползване на имота. Оградата, която разделял тази част от имота от другата – на сина на Е. била поставена от Е. К.. Споровете възникнали отскоро, но докато бащата на А. К. владеел имота спорове нямало. РС е приел, че от доказателствата не може да се направи извод, че върху реално обособената и оградена западна част от имота е упражнявано давностно владение от ищеца К. Щ., към което по силата на наследствено правоприемство от 03.05.1980 г. че същата е присъединила и владението, упражнявано от нейния праводател Н. Щ.. Според РС, началото на това давностно владение датирало от момента на обособяването на реалната част посредством ограждането й. Затова е отхвърлил първоначалния установителен иск и е уважил иска по чл. 108 ЗС за западната реална част. Въззивният съд е приел, че макар оградата между двете части на имота да е изградена от бащата на ответника, тя е материализирала реално упражняваната фактическа власт от ищцата, респективно от баща й. Декларацията от 1955 г. доказва намерението на бащата на ищцата да свои платената част и възприемането на това от декларатора. Посочил, че е без значение обстоятелството, че в декларацията от 1955 г. е цитирана т.41 от Наредба 16480, обнародвана в ДВ 280/1942 г., която е издадена на осн. Закона за благоустройство на населените места, отменен 01.01.1950 г. от ЗПИНМ, тъй като за позоваването на ищцата по давност, изтекла в полза на нейния наследодател е от значение изявлението на декларатора, а не основанието, посочено в декларацията. Приел е, че намерението на бащата Щ. за своене на имота е демонстрирал през 1957 г. предприемайки действия по снабдяване със строителен билет и застрояването на сграда в имота. Към 1973 г., когато влиза в сила ЗТСУ /отм/ бащата вече е придобил по давност 1/2 ид.ч. Поради невъзможност реално владяната част да бъде обособена като самостоятелен парцел поради по-малка площ от необходимото по чл. 54 ЗТСУ, на основание чл. 181, ал.3 ЗТСУ е приел, че е придобита съответната идеална част. След смъртта на баща си ищцата е установила владение върху тази част и я е ползвала заедно със своя съседен имот, като между двата нямало граница, застроила го с гараж. Между праводателите на страните и между ищцата и праводателите на ответника не е имало никакви спорове. Въз основа на тези изводи и на основание чл. 181, ал.3 ЗТСУ /отм/, въззивният съд е приел, че ищцата е придобила съответната идеална част 227/485 ид.ч., което е по-малко от претендираната от нея 1/2 ид.ч. Не е прието, че е придобита западната реална част, а това не е и притендирано от ищцата. Приел е, че е налице хипотезата на чл. 181, ал.3 ЗТСУ /отм/, въпреки, че източната оградена част от процесния УПИ отговаря на изискванията за самостоятелен парцел по ЗТСУ и сега за УПИ по ЗУТ по площ и лице към улица, тъй като разделянето на п.*** е било възможно само при известни отклонения и въз основа на преценка по целесъобразност. Посочил е, че ищцата притежава съседния имот, но това не е бил решаващ извод. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Неоснователно се подържа като основание за допускане до касация недопустимост на решението поради недопустимост на предявения иск. Установителният иск за собственост е предявен за идеална част, придобита при владение на реална част, като владението е започнало от 1955 г. и е изтекло до влизане в сила на ЗТСУ. Не кореспондира на съдържанието на исковата молба твърдението на касатора, че се претендира придобиване по давност на реална част. С решението съдът се е произнесъл относно правото на собственост върху идеална част – по-малка от претедираната, поради което е невярно и твърдението, че съдът е признал право на собственост на реална част за различно право от поисканото. Тъй като ищецът е купил и идеалната част, която наследодателят на ищцата е завладял и придобил по давност, както и постройките, които баща й и тя са построили и владели, е налице правен спор относно правото на собственост и за ищцата е налице правен интерес да предяви положителен установителен иск за собственост. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретния спор. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Според касатора, решението е постановено в противоречие с приеманото в съдебната практика на ВКС, че владението на реална част не може да има за последица придобиването на съответната идеална част. Тази теза не е прецизна, защото не е съобразена с действието на закона във времето, което има значение за конкретния казус. Според приетото в посоченото от касатора Решение № 3 от 20.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 724/2011 г., II г. о. при действието на ЗТСУ (отм.), в сила от 1.06.1973 г., не е допустимо придобиването както на реално определени, така и на идеални части от дворищно-регулационни парцели чрез давностно владение на части от такива парцели предвид действието на чл. 59 от този закон в първоначалната му редакция. С въззивното решение обаче съдът е приел, че давността е изтекла в полза на наследодателя на ищцата преди влизане в сила на ЗТСУ, т.е. чл. 59 ЗТСУ е неприложим, респективно обжалваното решение не е постановено в противоречие с този текст и това решение. Относимо към спора е второто цитирано решение - Решение № 1227 от 10.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3469/2007 г., IV г. о., което разяснява приложението на разпоредбата на чл. 181, ал. 3 от ЗТСУ (отм.), според която владението върху реална част от парцела се е считало за владение на идеална част, равняваща се на частта от реално владяното място от целия парцел, като е посочено, че това правило е изключение от общата забрана по чл. 59 от ЗТСУ (отм.) за придобиване по давност на реални части от парцели и неговото действие е било ограничено само до изтеклата до влизането в сила на ЗТСУ давност, какъвто е настоящия случай. Резултатът от приложението на чл. 181, ал. 3 от ЗТСУ (отм.) води до придобиване на идеална част от регулационно определена единица, стига владението върху реалната част да е установено за необходимия срок, но не води до придобиване на реална част. Въззивният съд не е приел, че ищцата е придобила реална, а идеална част от процесния парцел, съответстваща на владяната реална част от наследодателя й, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с второто цитирано решение, т.е. не е налице противоречие със съдебната практика. Правилото на чл. 181, ал.3 ЗТСУ /отм/ е приложимо без оглед на това кой владее и чия собственост е съседния парцел за разлика от разпоредбата на чл. 200, ал.2 ЗУТ. В Решение № 1227 от 10.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3469/2007 г., I г. о. е даден отговор на въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, отнасящо се до приложението на чл. 200 ЗУТ – „въпроса възможно ли е в хипотезата на чл.200 ЗУТ да се придобие по давност реална част от УПИ в границите на селищно образувание без за тази реална част да са налице изискванията на чл.19 ЗУТ“ и „следва ли реалната част да се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ, за да се приеме, че не е необходимо да бъдат спазени изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ или е достатъчно фактическото й присъединяване по силата на упражнено давностно владение“. Това решение е неприложимо, тъй като давността е изтекла при действието на ЗПИНМ и е приложимо специалното правило на чл. 181, ал.3 ЗТСУ /отм/. Към момента на влизане в сила на ЗУТ на 31.03.2001 г. собствеността върху процесната идеална част вече е била придобита. Не се касае за придобиване на реална част от съседно УПИ при действието на ЗУТ. Редакциите на чл. 181 ЗТСУ /отм/ и чл. 200 ЗУТ са различни, както и предпоставките за прилагане на всеки от двата текста, поради което е недопустимо прилагане по аналогия. Затова цитираното трето решение е неприложимо. Следователно не е доказано противоречие със съдебната практика и основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: Допустимо ли е да се приема за начало на давностно владение декларация от 06.11.1955 г., издадена въз основа на Наредба 16480, обн. ДВ бр.280/1942 при действието на Царския закон за благоустройство на населените места, отменен с приемането на ЗПИНМ, в сила от 03.01.1950 г. предвид чл. 79 от същия, с който са отменени всички актове по приложението на отменения закон. Така формулиран въпроса е конкретен, фактически, но и е неопределящ за изхода от спора, тъй като владение може да се установи и без писмен документ, и без законово основание. Изявлението в декларацията установява, че на бившия собственик му е известно и с негово съгласие бащата на ищцата установява владение на 1/2 ид.ч. от имота и, че такова владение е реално установено от датата на изявлението, което е с нотариална заверка на подписа. Без значение е на какво основание е дадена тази декларация. Дори изобщо нормативен акт да не предвижда съставянето и заверяването на подобна декларация, тя е писмено доказателство за направеното изявление в нея от подписалият я декларатор, чийто подпис е нотариално заверен. В този смисъл отговорът на поставения конкретен въпрос е неотносим към спора и не формира основанието за допускане до касация по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност Такава е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба за правилно приложение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения или несъответствие на фактическите изводи на събраните доказателства. Очевидно неправилно е решението когато съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма. Касаторът сочи като такава чл. 59 ЗТСУ /отм/, но съдът вече изложи съображения за неприложимостта на тази норма. Очевидна неправилност е налице и когато са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор, при зачитане равенството на страните. Съдът не констатира такива нарушения. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и т.3, и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят деловодни разноски в доказаният с договора за правна помощ размер 1500 лв., която сума е посочено, че е изплатена в брой. Тъй като определението се постановява след 01.01.2006 г., касаторът следва да бъде осъден да плати тази сума в евро, т.е. в размер на 766.94 евро Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение