Определение № 51 от 25.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 859/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 4302/9.ІІІ.2020 г., подадена от И. Д. Т. от София чрез нейните двама процесуални представители по пълномощие от САК против решение № 23 на Софийския апелативен съд, ГК, 2-р с-в, от 6.І.2020 г., постановено по гр. дело № 1126/2019 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 7819/12.ХІІ.2018 г. на СГС, ГК, с-в І-22, по гр. дело № 5482/2017 г.: за отхвърлянето на прекия осъдителен иск на настоящата касаторка срещу ответното застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ /ЕИК[ЕИК]/ с правно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ - във вр. § 22 от ПЗР на сега действащия Кадекс за застраховането (в сила от 1.І.2016 г.), чийто предмет е било осъждането на затрахователя да й заплати обезщетение в размер на сумата от 80 000 лв. (осемдесет хиляди лева) за неимуществени вреди, представляващи претърпените от нея болки и страдания в резултат от процесното ПТП, настъпило на 22.ІХ.2016 г. по вина на ватман, управлявал в [населено място], по маршрутна линия № 7, трамвайна мотриса Pesa-122Nasf с инв. № TR2304 и ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от 15.Х.2016 г. и до окончателното изплащане на търсеното застрахователно. обезщетение. Оплакванията на касаторката Т. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а също и: „в противоречие с утвърдената съдебна практика относно правомощията на въззивната инстанция и практиката относно обхвата на договорната отговорност на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ и приложението на чл. 257, ал. 1 КЗ /отм./“. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция за уважаване на прекия иск на Т. срещу ответното застрахователно д-во в пълния предявен по делото негов размер, алетернативно – за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателката й И. Д. Т. обосновава приложно поле на касационния контрол освен с неконкретизирано твърдение, че било „налице и основани е за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК“, още и с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора, въведен с прекия й иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният съд се е признесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в т. 1 от задължителните за съдилищата постановки на ТР № 1/9.ХІІ.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., така и в две, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на състави от двете отделения на неговата търговска колегия - Р. № 181/20.І.2014 г. на І-во т.о. по т. д. № 335/2012 г. на ІІ-ро т.о. и Р. № 15./1.VІ.2012 г. по т. д. № 297/2011 г. на І-во т.о., по следния правен въпрос: „При предявен пряк иск срещу застрахователя по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ по реда на чл. 223, ал. 1 КЗ /отм./, ако пострадалото при ПТП лице субективно е свързало отговорността за настъпванвето му с противоправно поведение на водача на съответното МПС, а не с техническите характеристики на превозното средство, които в хода на процеса са били установени като причина за вредоносното събитие, следва ли ищецът изрично да предяви самостоятелен иск по чл. 50 ЗЗД или въз основа на установената фактическа обстановка съдът е длъжен да приложи императивната норма на чл. 257, ал. 1 КЗ /отм./, респ. – на чл. 429, ал. 1 от сега действащия Кодекс за застраховането?“ Докато от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, се явявало произнасянето на САС с атакуваното решение по въпроса: „Ако по делото има безспорни данни, че в превозното средство /на столичния градски транспорт – бел. на ВКС /, в което е настъпило процесното ПТП, има видеонаблюдение и видеозаписът се съхранява 20 дни, но не е бил предоставен на полицейските органи при огледа, нито по досъдебното производство, както и когато е поискан по делото, не следва ли съдът да приеме, че водачът /т.е. ватманът/ укрива доказателства и възпрепятства разкриването на обективнвата истина и на основание чл. 161 ГПК да се градят изводи за твърдения механизъм на произшествието с оглед виновно противоправно поведение на този водач /ватман/?“ Ответното по касация софийско застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп” /ЕИК[ЕИК]/ не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на И. Д. Т. от София ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Въз основа на обсъдените в съвкупност писмени и гласни доказателства, събрани по делото, въззивната инстанция е приела от фактическа страна, че изложеният от И. Д. Т. в исковата й молба срещу застрахователя, както и в заявлението й до него, механизъм на настъпване на процесното ПТП в салона на движеща се в кривата на завой по линия № 7 трамвайна мотриса, „се изключва“ от данните, че вместо в седящо положение, тя е пътувала като правостояща, но без да е взела нужните мерки, за да предотврати дестабилизирането си и последвалото от това падане на пода на превозното средство при тръгването му от спирката преди кръстовището на булевардите „Ген. Скобелев“ и „Христо Ботев“ в [населено място]. Въз основа на тази своя констатация и заключението на техническата експертиза, че конкретната трамвайна мотриса е била оборудвана с електронен команден пулт, непозволяващ рязко потегляне, а такова в равноускорителен режим, САС е изградил решаващия си правен извод за липса на противоправно поведение у ватмана, а оттам – за липса на ключов елемент от фактическия състав на деликт: като единствена предпоставка за ангажиране - по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ /отм/ - на отговорността на ответното застрахователно акционерно дружгество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“. Същевременно въззивната инстанция е била категорична в преценката си, че не подлежи на разглеждане твърдението на ищцата, че вредите, които тя е претърпяла, се дължат на качествата на трамвайната мотриса /чл. 50 ЗЗД/, защото подобно твърдение съставлява изменение на фактическите основания на иска и не е направено по надлежния ред. Напротив, констатирано е било в тази връзка от състава на САС, че в производството пред първостепенния съд, с писмена молба на Т. /на л. 46/ изрично е било уточнено, че причина за ангажиране отговорността на ответника е: „застрахователно правоотношение, обезпечаващо вредоносни последици, настъпили поради противоправно рязко потегляне на трамвайната мотриса и навлизане в завой с несъобразена скорост“. При възприетата от въззивния съд фактическа обстановка по конкретното дело разпоредбата на чл. 257, ал. 1 КЗ /отм./ е неотносима към разрешаването на спора, защото застрахованите физически и юридически лица по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговарят, съгласно българското законодателство, не за вреди от притежаваните и/или използвани от тях превозни средства, а за вредите (били те имуществени или неимуществени), които тези притежатели и/или ползватели биха причинили на трети лица при управляване на съответното превозно средство, задвижвано от двигател с вътрешно горене или електрически. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от формулрираните в изложението на касаторката Т. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата й два правни въпроса няма естетвото на такъв, който да е обусловил изхода по конкретното дело. Напротив, и двата са с изцяло хипотетичен характер. От гледище на диспозитивното начало в процеса, прогласено в чл. 6 ГПК, предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Това изключва служебния почин на сезирания съд. Що се отнася до приложението на съдопроизводственото правило на чл. 161 ГПК относно последиците от възпрепятстване на доказването, това предпоставя определени доказателства да са били ангажирани от страната, носеща доказателствената тежест в процеса и същите да са били надлежно допуснати от решаващия съд. Съответно пречките за събирането им по делото следва да са създадени от насрещната страна по спора – в случая застрахователя ответник по прекия иск с правнно основание по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, а не от трето, неучастващо в исковото производстгво лице. В заключение, атакуваното от Т. въззивно решение не е и „очевидно неправилно“, тъй като то нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (до степен, при която законът да е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (САС да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение