Определение № 50551 от 18.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1986/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Гардън Бийч” ООД, [населено място], в ликвидация, срещу решение №45 от 16.05.2022г. по т. д. №36/2022г. по описа на Бургаски окръжен съд. С него е потвърдено решение №328 от 03.11.2021г. по т. д. №515/2019г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което предявените от „Гардън Бийч” ООД, [населено място], в ликвидация, против въззиваемия „Бългериън Билдинг Ентърпрайсиз“ ЕООД искове: за заплащане на сумата 231 439,23 лв., представляваща неизпълнената част от задължение за връщане на паричен заем, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното плащане; за заплащане на сумата 140 586,47 лв. – договорена годишна лихва от 7% за периода от 10.07.2010г. до 27.01.2019г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба до окончателното заплащане, както и сумата 16 329,33 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 28.01.2019г. до 04.10.2019г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на делото до окончателното заплащане, са отхвърлени като неоснователни. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на процесуалните и материалноправните законови правила, както и поради липса на мотиви. Касаторът прави оплаквания, че въззивният съд не е отстранил нередовностите на направения от първата инстанция доклад, както и не е констатирал процесуалните нарушения, допуснати при приемането на назначените по делото експертизи. Също поддържа, че във въззивното решение изцяло липсват мотиви относно приложимостта на чл.301 от ТЗ. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2 предл.3 от ГПК. Жалбоподателят поддържа,че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: 1.Дали следва да се приеме за установено осъществяването на презумпцията по чл.301 от ТЗ, в случай, че договор за заем е бил подписан от лице без представителна власт, но лицето с представителна власт е подписало като ръководител и като съставител годишните финансови отчети, в годината, в която този заем е бил рекласифициран като дългосрочен и присъства като отделен запис? Жалбоподателят поддържа, че този въпрос е решен от съда в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на презумпцията на чл.301 от ТЗ, обективирана в решение №171 от 01.12.2015г. по т.д. №3028/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №51 от 10.02.2012г. по гр.д. №962/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение №89 от 12.06.2013г. по т.д. №431/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение №9 от 09.01.2015г. по т.д.№848/2014г. на ВКС, определение №368 от 28.04.2016г. по т.д.№2272/2015г. на ВКС, ТК, І т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът „Бългериън Билдинг Ентърпрайсиз“ ЕООД, [населено място], оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предвид доказания по делото факт на предаване в периода през 2008г. и началото на 2009г., на суми в общ размер на 121 333 евро и изрично посоченото в платежните нареждания и прието без възражение основание за извършения превод – „фирмен заем“, между страните е възникнало заемно правоотношение с падеж на задължението за връщане на сумите, определяем в хипотезата на чл. 240, ал. 4 от ЗЗД – в едномесечен срок след отправена от заемодателя покана. Съгласието за поемане на задължение за връщане на сумите, като получени по договор за заем, съдът е приел за установено от това, че сумите по преводите са били осчетоводени и при двете страни, като при ищеца са посочени в сметка 498 – „Други дебитори“, а при „Бългериън Билдинг Ентърпрайсиз“ ЕООД, [населено място] – в сметка 499 „Други кредитори“. Изтъкнал е, че с оглед успешно проведеното оспорване на истинността на представения по делото писмен договор за заем от 10.07.2009г., не може да се приеме, че отношенията между страните се уреждат съгласно посочените в него уговорки. Счел е за неоснователно възражението на въззивника за мълчаливо потвърждаване на извършените без представителна власт действия по сключване на договора от 10.07.2009г. съгласно чл.301 от ТЗ. Приел е за недоказано, че дружеството - длъжник, чрез своя управител, е узнал за извършените без представителна власт действия в момент, предхождащ връчването на исковата молба. Приел, че това твърдение не се доказва от факта на осчетоводяването на сумата по сметка 499 „Други кредитори“ и подписването на ГФО за 2009г. и за 2016г. от управителя на дружеството, тъй като по делото няма данни процесният договор за заем от 10.07.2009г. да е послужил като първичен счетоводен документ. Посочил е, че извод за извършването на счетоводните записи въз основа на този договор не може да се обоснове само с оглед с осчетоводяването на задължения в общ размер от 121 333 евро в периода 2016г. – 2017г. По тези съображения съдът е приел, че падежът на задължението за връщане на сумата от общо 121 333 евро, преведена с основание „фирмен заем“, с четирите платежни нареждания, се определя в хипотезата на чл. 240, ал.3 от ЗЗД – в едномесечен срок от връчването на покана от страна на заемодателя. С оглед на това е приел за основателно възражението за погасяване по давност на задължението за връщане на получените суми с изтичането на общия петгодишен срок на погасителна давност по чл.110 от ЗЗД, считано от момента на извършване на всеки от преводите. Предвид обстоятелството, че договорът за заем от 10.07.2009г. е бил сключен без съгласието на надлежен представител на дружеството, съдът е стигнал до извода, че за „Бългериън Билдинг Ентърпрайсиз“ ЕООД, [населено място], не са възникнали задължения за заплащане на лихва в размер на 7 % върху заетата сума за срока по договора, считано от 10.07.2010г. до 26.01.2019г. и за неустойка след настъпване на падежа по договора – считано от 27.01.2019г. Поради това е отхвърлил предявените искове по чл.240 ал.1, чл.240 ал.2 и чл.92 от ЗЗД като неоснователни. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Съобразяването на предпоставките за приложението на презумпцията по чл.301 от ТЗ е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена практика на ВКС. Във всеки отделен случай решаващият съд преценява фактите в тяхната съвкупност и последователност на осъществяване, за да направи своя извод дали определено действие на лицето, представляващо търговеца, съставлява противопоставяне на действия, извършени от негово име без представителна власт. В конкретния случай преценката на съда, че не са налице предпоставки за приложението на презумпцията се дължат на факта, че съдът е приел за установено постигането на съгласие за сключване на договор за заем в размер на 121 333 евро и фактическото предаване на сумите в периода м. ноември 2008г. – м. януари 2009г. Същевременно е взел предвид и данните от заключението на съдебно –счетоводната експертиза, че счетоводните записвания не са основани на първични счетоводни документи, както и факта, че в ГФО и в справките за задълженията и вземанията, представени от „Бългериън Билдинг Ентърпрайсиз“ ЕООД за периода се съдържа само обща синтезирана информация, а също и че липсват данни на какво основание е променена срочността на задълженията при „Бългериън Билдинг Ентърпрайсиз“ през 2016г. от краткосрочни в дългосрочни и че при същото дружество липсват осчетоводени каквито и да е разходи за лихви, които да свържат осчетоводения дълг с уговорките в договора от 10.07.2009г. При тези данни съдът е изразил становище, че не може да се направи категоричен извод, че отразяването на задължение в размер на 121 333 евро в счетоводството /сметка 499 „Други кредитори“/ на „Бългериън Билдинг Ентърпрайсиз“ ЕООД макар да доказва сключването на заем, доказва и узнаването на сключването на писмения договор от 10.07.2009г., подписан от лице без представителна власт, с който се уговарят условия на вече сключения чрез предаването на сумите договор за заем, а именно срок за връщане на сумата, възнаградителна лихва и неустойка за забава. По този начин въззивният съд не се е отклонил от практиката, обективирана в посочените от касатора решение №51 от 10.02.2012г. по гр.д. №962/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение №89 от 12.06.2013г. по т.д. №431/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в която се застъпва, че приложението на презумпцията по чл.301 от ТЗ предполага да се направи несъмнен извод, че търговецът е узнал, но не е оспорил извършените от негово име без представителна власт действия. Решение №171 от 01.12.2015г. по т.д. №3028/2014г. на ВКС, ТК, І т.о., касае хипотеза на потвърждаване по реда на чл.301 от ТЗ на каузална сделка и неговото значение за поетото без представителна власт обезпечаващо сделката менителнично задължение, съответно това решение не е приложимо към настоящия спор. Цитираните от касатора определения по чл.288 от ГПК не съставляват практика на ВКС по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Очевидната неправилност подлежи на обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая отсъства каквато и да е обосновка на заявеното основание, като е въведено единствено формално твърдение чрез цитиране на разпоредбата на чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и ал.2, предл.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 9500 лева. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд