Определение № 2526 от 23.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5047/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на М. Л. Ж. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 918 от 20.07.2023 г. по гр.д.№ 1224/ 2023 г., с което е потвърдено решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 9022/ 2020 г. и по този начин са отхвърлени изцяло предявените от жалбоподателя против Министерство на правосъдието на Република България /МП/ искове, квалифицирани по чл.49 ЗЗД вр.чл.441 ал.1 ГПК и чл.86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от противоправни действия на държавен съдебен изпълнител /ДСИ/ при Варненски районен съд по изп.д.№ 20183110406100/ 2018 г., изразяващи се в налагане на запор на вземания по личната партида на ищеца, открита в затвора Варна, съставляващи несеквестируем доход, ведно със законната лихва върху сумата считано от подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата от 34 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от проведеното изпълнение върху сумата, представляваща получено дарение с пощенски запис налична по личната партида на ищеца открита в затвора в [населено място], ведно със законната лихва върху сумата считано от подаване на молбата в съда до окончателното й изплащане. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника – Д. И. М. – държавен съдебен изпълнител /ДСИ/, извършил налагането на запора по изп.дело № 20183110406100/ 2018 г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят, чрез назначен по реда на ЗПП представител, поддържа, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, касационният съд уточнява в следния смисъл: процесуалноправен въпрос длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди приетите по делото доказателства, а не да формулира правните си изводи само от съждения за съдържанието на правната норма; и материалноправен въпрос представляват ли несеквестируем доход средствата по личната партида/сметка на лишените от свобода, предназначени за психическото и физическото им оцеляване, без оглед техния произход и размер. Според касатора процесуалноправният въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а материалноправният има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна МП оспорва жалбата с доводи по същество, а по отношение на искането за допускане на касационно обжалване излага единствено твърдения, че в изложението на касатора няма надлежно формулирани правни въпроси, евентуално – че те не обуславят решаващите мотиви на съда по същество. Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд установил, че ищецът, който изтърпявал наказание лишаване от свобода, бил длъжник по изп.д.№ 20183110406100/ 2018 г., образувано за принудително събиране на вземане на взискателя МП за сумата 400 лева. На 05.07.2018г. ДСИ е разпоредил налагане на запор на вземане на длъжника от личната му партида в затвора Варна. Запорното съобщение е получено от началника на затвора Варна, както и от самия ищец на 17.08.2018 г. На 13.09.2018 г. с платежно нареждане началникът на затвора Варна е превел по сметка на ДСИ сумата 34 лева с посочено основание – „плащане по изп.дело № 20183110406100, М. Л. Ж.“. Ищецът подал жалба срещу действията на съдебния изпълнител, състоящи се в налагане на запор на вземанията по личната му партида в затвора, по която било образувано в.гр.д.№ 2547/ 2018 г. на Варненски окръжен съд. С влязло в сила определение жалбата била оставена без разглеждане поради липса на правен интерес. При тези фактически установявания от правна страна съдът приел за неоснователни твърденията на ищеца, че действията на ДСИ били незаконосъобразни. Ищецът бил лице с наложено наказание лишаване от свобода – доживотен затвор, което изтърпявал в затвора Варна. Осъдените на такова наказание, съгласно чл.213 и чл.214 ППЗИНЗС, се настанявали в обособени зони с повишена сигурност и следвало да бъдат изолирани от останалите лишени от свобода. Полагането на труд било възможно само в помещението, в което са настанени или в специално оборудвани работни места при наличие на подходяща работа. Ищецът не твърдял, че полага труд, а и друго не се установявало от материалите по делото. Паричните средства по личната му партида в затвора били от източник, различен от възнаграждение за труд и/или пенсия. Ищецът твърдял, че сумата от 34 лева, налична към датата на запора, съставлявала предоставени от сестра му средства и това се установявало от свидетелските показания. При този установен произход на средствата по личната партида на ищеца налагането на запор на вземанията по нея не нарушавало забраната на чл.446 ГПК, доколкото средствата не попадали в категорията за несеквестируем доход. Вземанията, на които законът признавал качеството несеквестируемост, били лимитативно посочени в чл.446 ГПК - възнаграждение за труд, пенсия, издръжка и социални помощи. Запорираната сума нямала такъв характер и на общо основание можело да бъде удържана в пълния й размер за погасяване на задължението, което имал лишеният от свобода. За неоснователни били счетени доводите, че сумата от 34 лева е несеквестируема, доколкото със същата лишеният от свобода си е набавял храна и вещи от първа необходимост. Базовите екзистенциални нужди на лишените от свобода, в това число на ищеца, били гарантирани по закон /чл.84 ЗИНЗС/. Дали и доколко обемът на предоставяната от държавата издръжка на тези лица била достатъчна за покриване на битовите им нужди, било въпрос на държавна политика и нямало отношение към въпросите, предмет на обсъждане по делото. С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираният материалноправен въпрос обуславя обжалваното решение, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по разрешаването на които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни и противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, а по разрешаването на въпроса няма противоречива практика. Цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение за кредиторите му, които имат право да се удовлетворят от него /чл.133 ЗЗД/. Доколкото процесуалният закон урежда някакви ограничения за кредиторите, той изхожда от принципа длъжникът да не бъде третиран антихуманно тогава, когато не е в състояние да изпълни доброволно свое имуществено задължение и когато по искане на негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще. Тези гаранции по отношение на лишените от свобода са ангажимент на държавата. Несеквестируемостта, като изключение от правилото по чл.133 ЗЗД, е уредена с разпоредби, които не могат да се прилагат по аналогия. Същото е прието в обжалваното решение, поради по което по материалноправния въпрос не е налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Що се касае до процесуалноправния въпрос, той не отговаря на изискването по чл.280 ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационния контрол. Жалбоподателят е формулирал като питане твърдението си, че въззивният съд при постановяване на решението си не е обсъдил приетите по делото доказателства, а е направил правните си изводи само от съждения за съдържанието на правната норма. Касае се за довод за извършено процесуално нарушение, който в производството по чл.288 ГПК не може да бъде разглеждан. Затова не е налице основание за допускане на касационния контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд