Определение № 1388 от 02.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2185/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба с вх. № 3425/07.04.2023 г., подадена от Б. С. Б.-С., чрез адвокат В. К., срещу решение № 73 от 24.02.2023 г. по гр. д. № 699/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с която е потвърдено определение № 260066 от 29.09.2022 г. по гр. д. № 634/2014 г. на Районен съд – Пазарджик, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Въззивният съд е съобразил мотивите на първоинстанционния съд, че от съделителката Б.-С. се претендират сторени разноски по изготвяне на ПУП, но същите са предмет на постигнатата между страните съдебна спогодба и не следва да се присъждат с решението му; разноските, заплатени от страните за изготвяне на експертизи, са направени съобразно правата им в съсобствеността и остават за всяка от тях така, както са направени; всички искове на Б.-С. за направени подобрения са отхвърлени, поради което тя дължи на съделителите М. разноски в размер на 2000 лв., а на съделителката К. - в размер на 700 лв. Окръжен съд – Пазарджик е приел, че присъдените на София К. разноски в размер на 700 лв. са правилно определени. Посочил е, че от представеното адвокатско пълномощно е видно, че заплатеното възнаграждение е за „II фаза по сметки“, т.е. за подобренията. Отделно от това, претенцията за 9600 лв. касае имот, който не е предмет на делбеното производство и няма основание да се приеме, че има отхвърлена част с постановеното в производството пред районния съд съдебно решение и че следва да се намаляват разноските съразмерно на тази отхвърлена част. Визирал е, че тези изводи са относими и по отношение на разноските на Л. С. Б.-М. и Т. Б. М.. За същите не се спори, че те са направили такива за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв. Възражения в частната жалба, каквито са изложени в първоначалното искане за изменение на решението, няма относно това, че не е разграничено това възнаграждение и не е налице основание за произнасяне от съда. За пълнота е изложил, че за сумата от 12 694 лв. на всяко едно от тези лица се дължи минимално адвокатско възнаграждение в размер на 910 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което няма основание да се приеме, че е налице основание за коригиране на присъдената сума, още повече, че по делото не е имало и възражение за прекомерност. Жалбоподателката счита атакуваното от нея определение за очевидно неправилно, тъй като противоречи на принципа, вложен в чл. 78 ГПК, че разноските се определят според изхода на делото, както и на този по чл. 81 ГПК. Твърди, че съдът е присъдил на ответниците пълния размер на разноските във връзка с претенциите по сметки, въпреки че тези за сумата от 9600 лв. е отделил за разглеждане в друго дело. Моли ВКС да намали разноските на Л. и Т. М. до сумата 1138.80 лв., а на С. К. – до 398.60 лв. Л. С. Б.-М. и Т. Б. М. считат жалбата за неоснователна. София С. К. е депозирала отговор, в който са изложени съображения за неоснователност и недопустимост на жалбата, като просрочена. Настоящият съдебен състав намира, че частната касационна жалба е постъпила в указания от Окръжен съд - Пазарджик срок за обжалване, срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК урежда, че по отношение на частните касационни жалби приложение намира чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационно обжалване е предпоставено от произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивния акт (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно постановките на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение/определение. Неформулирането на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Допълнително касаторът следва да аргументира наличието на някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, визирани в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност на определението на Окръжен съд - Пазарджик. При постановяването му съдът, въпреки че е установил, че за претенцията от 9600 лв. спорът по делото не е приключил, а е бил отделен в друго производство, в нарушение на разпоредбите на ГПК е приел, че това обстоятелство не рефлектира върху отговорността на страните за разноски. Същият не е съобразил, че не е налице хипотеза по чл. 78, ал. 2-4 ГПК по отношение на претенцията за сумата от 9600 лв. и ответниците по нея нямат право на разноски по делото. По основателността на частната касационна жалба: Жалбата е основателна. С определение, постановено в открито съдебно заседание от 26.06.2018 г. първоинстанционният съд изрично е приел за разглеждане претенция на Б. Б. С. в размер на 9600 лв., във връзка с твърдени от нея подобрения в две сгради МЖС в УПИ *-*. От това следва, че договорените и заплатени от ответниците адвокатски възнаграждения, свързани с предявените искания по чл. 346 ГПК, са съобразени и включват защитата им и срещу тази претенция. При постановяването на решението си по спора, Районен съд - Пазарджик е отделил материалите по претенцията в размер на 9600 лв. и ги е изпратил за образуване на ново дело. По този начин спорът в тази му част е останал висящ, поради което и относно този иск не е налице основание за присъждане на разноски в делбеното дело. Дължимите на Л. С. Б.-М., Т. Б. М. и София С. К. разноски следва да бъдат редуцирани, като на първите двама се дължат разноски в размер на 1138.80 лв., а на третата от посочените страни – 398.60 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,