Определение № 2564 от 18.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4780/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Р. Х., представляван от адв. Д. А., срещу въззивно решение № 257 от 28.07.2022 г. по в. гр. д. № 72/2022 г. по описа на Окръжен съд Хасково, с което е обезсилено решение № 260339/08.07.2021 г. по гр. д. № 141/2020 г. на Районен съд Хасково, в частта, с която С. М. Б. е осъден да заплати на жалбоподателя на основание чл. 74, ал. 1 ЗС, сумата от 13 000 лв., представляваща разходите за направените подобрения в процесния имот през 2019 г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от С. М. Б. срещу Е. Р. Х., К. П. П. и Ц. Х. К.- П. искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 537, ал. 2 ГПК.

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като са изведени следните въпроси: 1. „длъжен ли е въззивния съд, при констатиране на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест, задължително да даде указания на страните за възможността да предприемат тези процесуални действия, които поради грешно разпределение на доказателствената тежест или непълнота на дадените в доклада указания не са събрани в първата инстанция“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 60101 от 14.10.2021 г. по гр. д. № 655/2021 г., І г. о. на ВКС и ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС; 2. „дали от въззивния съд е допуснато нарушение на правилата за тежестта на доказване и дали извода на съда, че тежестта на доказване е на ответника съобразно изложената по-надолу в изложението практика на ВКС“; 3. „за доказателствената сила на констативния нотариален акт относно правото на собственост, по който въззивното решение противоречи на практиката на ВКС“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 335 от 23.04.2009 г. по гр. д. № 841/2008 г. на ІV г. о. на ВКС и решение № 176 от 24.10.2013 г. по гр. д. № 550/2012 г., ІІ г. о. на ВКС;

4. дали от въззивния съд е допуснато нарушение на правилата за тежестта на доказване и дали извода на съда, че тежестта на доказване е на въззивника е в противоречие с практиката на ВКС: решение № 176 от 24.10.2013 г. по гр. д. № 550/2012 г., ІІ г. о. на ВКС; 5. „чия е доказателствената тежест за доказване правото на собственост по предявен положителен установителен иск за собственост /или ревандикационен иск/ в случаите, в които ищецът се легитимира с нищожно решение на поземлената комисия (нищожен административен акта) или с решение на Окръжния съд по ЗСПЗЗ, в производството по което ответникът не е участвал и което не го обвързва, а ответникът – с нотариален акт за право на собственост по обстоятелствена проверка?“, за който се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касация; 6. „за съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържанието на съдебното решение и съдържанието на мотивите съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК и в съответствие с чл.12 и чл.235 ГПК?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г.о. на ВКС и решение № 241 от 17.10.2012 г. по гр. д. № 850/2011 г., ІІ г.о. на ВКС;

7. „за задълженията на съда да обсъди всички твърдения, възражения и оплаквания на въззивника във въззивната жалба, и всички факти и обстоятелства от значение за делото, и да изложил мотиви по тях в случай, че не ги приема“, за който се сочи противоречие с решение № 129/05.03.1986 г. по гр. д. № 682/1985 г., I г. о., ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 1/10.11.1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС; 8. „за съответствието на решението на въззивния съд с императивните разпоредби на материалния и процесуалния закон и служебните задължения на въззивната инстанция по приложението на императивните разпоредби на материалния и процесуалния закон при постановяване на въззивното решение“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 415/25.01.2012 г. по гр. д. № 1332/2010 г., І г. о. на ВКС; 9. „длъжен ли е въззивният съд да се произнесе със собствени мотиви в решението с което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение по всички оплаквания във въззивната жалба?“, за който се сочи, че е налице противоречие с решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на І г. о. на ВКС и задължителната съдебна практика- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС;

10. „при релевирани във въззивната жалба оплаквания за неточен и непълен доклад на делото във връзка с тежестта на доказване, въззивната инстанция има ли задължение да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК?“, който бил разрешен в противоречие с разрешението дадено в решение № 102/25.07.2011 г. по т. д. № 672/2010 г., ІІ т. о. на ВКС; 11. „за задълженията на въззивната инстанция по чл. 260, 266 вр. чл. 146 ГПК и допуснатите процесуални нарушения при допускане и събиране на доказателствата, довели до решаване на делото при неизяснена фактическа обстановка?“, за който се сочи противоречие с решение № 40/13.05.2011 г. по т. д. № 384/2010 г., І т. о. на ВКС, решение № 20/09.03.2011 г. по т. д. № 311/2010 г., ІІ т. о. на ВКС и решение № 284/21.07.2010 г. по гр. д. № 378/2009 г., ІV г. о. на ВКС; 12. „основал ли е въззивния съд решението си на установените по делото обстоятелства?“, по който се сочи противоречие с решение № 358/18.06.2010 г. по гр. д. № 1183/2009 г., ІІІ г. о. на ВКС;

13. „въпроса за правомощията на съда за осъществяване на косвен съдебен контрол върху решението на поземлената комисия, с оглед указанията в ТР № 2/14.05.1991 г. по гр. д. № 2/1991 г., ОСГК на ВС и ТР № 6/10.05.2006 г. по т. д. № 6/2005 г., ОСГК на ВКС“, за който се твърди противоречие с решение № 482/21.01.2011 г. по гр. д. № 26/2010 г., ІІ г. о. на ВКС; 14. „чия е доказателствената тежест за доказване правото на собственост по предявен положителен установителен иск за собственост /или ревандикационен иск/ в случаите, в които ищецът се легитимира с нищожно решение на поземлената комисия (нищожен административен акта) или с решение на Окръжния съд по ЗСПЗЗ по жалба на ищеца против одобрен план за земеразделяне, в производството по което ответникът не е участвал и което не го обвързва, а ответникът- с нотариален акт за право на собственост по обстоятелствена проверка?“, за който се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касация.

15. „съдебно решение на Окръжен съд постановено по жалба на ищеца против одобрен план за земеразделяне създава ли право на собственост и каква е неговата доказателстввена сила и тежест по дело по предявен ревандикационен иск/иск за собственост против трето лице, което владее имота въз основа на нотариален акт по давностно владение?“, за който се твърди, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 16. „за задълженията на съда по чл.17 ГПК съобразно конкретните данни по делото и възраженията на ответника, направени с отговора на исковата молба, в хода на делото и във въззивната жалба“, за който се твърди, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

17. „след като в преписката по заявлението в ОСЗГ-Хасково не съществува оригинално решение на ПК-Хасково от 05.07.2000 г., надлежно подписано от всички членове, които е посочено, че са го постановили, а преписи от документи се издават само въз основа на оригинала каква е доказателствената стойност на т. нар. „препис от решение на ПК“, за който в комисията не съществува подписан оригинал и противопоставимо ли е то на ответника“, за който се твърди, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

18. „по въпроса, че нищожността на решението на ПК по никакъв начин не засяга признатите права с влязлото в сила на 08.06.2000 г. съдебно решение на ОС-Хасково въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл. 298 ГПК“, по който се сочи противоречие с решение № 630/14.12.2009 г. по гр. д. № 608/2009 г., ІІ г. о. на ВКС, решение № 179/26.01.2016 г. по гр. д. № 2207/2015 г., І г. о. на ВКС, решение № 239/30.12.2015 г. по гр. д. № 6619/2014 г., І г. о. на ВКС, решение № 896/08.02.2011 г. по гр. д. № 1146/2009 г., І г. о. на ВКС;

19. „дали решението на поземлената комисия е валиден административен акт и дали има валидно решение на ПК, ако то не е подписано от председател и секретар“, по който се твърди, че е налице противоречие с решение № 179/21.06.2013 г. по гр. д. № 857/2012 г., І г. о. на ВКС;

20. „представлява ли решение № 345/02.05.2000 г. на Окръжен съд-Хасково, постановено по гр. д. № 1717/1999 г. по чл. 25, ал. 6 ЗСПЗЗ по жалба против одобрения коригиран план за земеразделяне за землището титул за собственост и доказва ли само по себе си правото на собственост на ищеца след като решението на поземлената комисия е нищожно и то е дало основание да се обжалва плана? Какви са задълженията на съда в този случай произтичащи от правилата и от тежестта на доказване? Длъжен ли е съдът да мотивира конкретно извода си, че от друга страна дори да се изключи от доказателствения материал оспореното решение на ПК-Хасково от 05.07.2000 г., това по никакъв начин не засяга признатите права с влязлото в сила на 08.06.2000 г. съдебно решение на ОС-Хасково и да посочи кои са тези права. Какви права създава това съдебно решение и какъв е неговия легитимиращ ефект? Липсата на мотиви по тези въпроси основание ли е за отмяна на въззивното решение?“ за който се твърди, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК;

21. „по въпроса дали при заявено възражение за признаване на право на задържане на имота до заплащане на определена стойност за извършени от ответника подобрения съдът разглежда същото само като искане за признаване на право на задържане или се произнася и по включеното в него искане за осъждане на ответника за сумата, за която се претендира право на задържане така, както е процедирал първоинстанционния съд, включва ли се искането за осъждане на ищеца в направеното възражение за признаване на право на задържане, може ли това право да се предявява отделно или се предявява кумулативно с възражението за осъждане на ищеца за подобрения, както и за задължението на съда в този случай ако съдът приема, че възражението не е достатъчно ясно, както и за това какви са задълженията на съда в този случай при изготвяне на доклада и даване на указания съобразно служебното начало в процеса? Длъжен ли е въззивния съд да изиска уточнение на възражението от ответника-дали е само претенция за право на задържане или и за заплащане на сумата, за която се иска признаване на право на задържане, предвид на това, че претенцията за право на задържане винаги се предявява кумулативно с вземането за подобренията или разноските, освен ако това вземане не е установено в отделен процес, или пристъпва направо към прекратяване на производството както е процедирал въззивния съд без да изисква уточнения от ищеца?, за които се смята, че са разрешени в противоречие с ТР № 111/11.11.1962 г., ОСГК на ВС, както и че е налице основанието за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.;

22. „правомощията на съда при констатиране на недобросъвестно владение при установените по делото данни за извършени подобрения и тяхната стойност, да се произнесе по претенцията на друго правно основание чл. 74, ал. 1 ЗС, въпреки дадената от ищеца правна квалификация на иска по чл. 72, ал. 1 ЗС“. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

В законоустановения срок е постъпил отговор от насрещната страна С. М. Б., представляван от адв. М. Г., в който се навеждат доводи за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на подадената касационна жалба.

За да постанови обжалвания акт въззивният съд приел възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка и изложените от него мотиви, като препратил на основание чл. 272 ГПК към същите.

Предмет на предявения ревандикационен иск е поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в землището на [населено място], местността „Д. т.“, с площ 2 875 кв. м. Установено е, че на 04.11.2019 г. ответникът Е. Р. Х. се снабдил с нотариален акт за право на собственост върху процесния недвижим имот, признато по обстоятелствена проверка. Установено е още, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 22.11.2019 г. Е. Р. Х. продал на К. П. П. същия имот за сумата от 3 500 лв.

За да приеме, че недвижимият имот, предмет на спора, бил собственост на ищеца С. М. Б. съдът съобразил следното:

С решение от 02.05.2000 г., постановено по гр. д. № 1717/1999 г. по описа на Окръжен съд-Хасково, е изменен одобрения коригиран план за земеразделяне на землището на [населено място] в частта досежно част от масиви в местността „Д. т.“, като процесният имот се отреждал за наследници на С. А. Б.. Констатирано е, че въз основа на така постановеното съдебно решение, ПК-Хасково, с решение от 05.07.2000 г., предоставила на наследниците на С. А. Б. право на собственост върху нива от 2,875 дка, представляваща имот № *. Съгласно договор за доброволна делба на наследствени земи от 02.11.2000 г. М. С. Б. получил в дял и станал собственик на този имот. От представеното удостоверение за наследници на М. С. Б. било установено, че същият починал на 22.04.2007 г. и С. М. Б. бил единствения му законен наследник. От депозираното заключение на съдебно-техническата експертиза по несъмнен начин се установила идентичността на процесния недвижим имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] с този, описан в договора за доброволна делба на наследствени земи, приложен по делото. Въз основа на изложеното, било прието, че ищецът С. М. Б. бил собственик на този имот.

В тази връзка оставено без уважение било възражението на жалбоподателя за нищожност на решението на Поземлена комисия-Хасково от 05.07.2000 г., доколкото било прието, въз основа на извършената по делото графологична експертиза, че подписите на председателя и членовете на комисията били положени от лицата, визирани в решението, а положения със запетая подпис на мястото, отредено за секретаря на комисията, по никакъв начин не правел решението нищожно. Посочено е още, че дори да се приемат тези възражения, това по никакъв начин не засягало признатите права на ищеца с влязлото в сила на 08.06.2000 г. решение № 345/02.05.2000 г. по гр. д. № 1717/1999 г. на Хасковски окръжен съд.

По делото е прието за безспорно, въз основа на събраните по делото свидетелски показания, че процесният имот бил във владение на жалбоподателя, който не разполагал със законно основание за осъществяването му. За неоснователно било прието наведеното от него възражение за изтекла придобивна давност, като било извършено препращане към изведените от първоинстанционния съд мотиви, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелите Б., И. и М., според които ответникът Е. Х. владеел имот на друго място, като в течение на времето го преместил в рамките на процесния имот. Прието било, че от дадените показания не можело да се установи по несъмнен начин кога точно жалбоподателят е започнал да владее имота на ищеца, по какъв начин е демонстрирал своето намерение да свои имота пред действителния му собственик и кога е станало това. С оглед това, било прието, че началният момент, от който започнал да тече давностният срок е 2019 г., когато е издаден констативен нотариален акт в негова полза.

За неоснователно било прието и наведеното възражение на жалбоподателя, че е добросъвестен владелец и му се дължи заплащане на пълния размер на претендираните подобрения. Посочено е, че упражняваното от него владение било недобросъвестно, тъй като не било установено то да е основано на правно основание, годно да го направи собственик. Предвид тази констатация било прието, че същият нямал право на задържане на процесния имот. Посочено е, че съдът не дължал изрично произнасяне за направените подобрения и техния размер, тъй като нямало направено изрично искане от страна на ответника Е. Х. за заплащане на подобренията – чрез самостоятелен иск или чрез възражение. Въззивният съд приел, че направеното в отговора на исковата молба възражение се свеждало единствено до признаване правото на задържане, а не включвало и претенция за заплащане на извършените подобрения, както приел първостепенния съд. С оглед това, първоинстанционното решение, в частта, в която ищецът бил осъден да заплати сторените подобрения било обезсилено, а в останалата част, в която са уважени исковете с правно основание чл. 108 от ЗС и искането по чл. 537, ал. 2 ГПК, било потвърдено.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Второ г. о. на ВКС намира следното:

Първият поставен въпрос не е обуславящ за изхода на делото, тъй като съдът не е констатирал допуснати процесуални нарушения. С оглед това, същия не е в състояние да обуслови допускането на касационно обжалване, тъй като какъвто и отговор да бъде даден на същия, той не би променил изхода на делото.

Вторият въпрос не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, а преформулиран като въпрос довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение. Съгласно цитираното тълкувателно решение в производството по чл. 288 ГПК касационния съд не извършва проверка относно правилността на постановеното решение. С оглед това същият не е в състояние да обуслови допускането на касационно обжалване.

Поставените трети и шестнадесети въпроси са твърде общо и теоретично формулирани, като не става ясно по какъв начин същите са обусловили решаващата воля на въззивния съд, а това обективно изключва възможността да бъде съотнесен до онези фактически и правни съображения, въз основа на които искът е бил уважен. С оглед това, същите не са в състояние да обосноват допускането на касационно обжалване.

Поставеният четвърти въпрос също представлява преформулиран довод за допуснато процесуално нарушение, който не е в състояние да обоснове допускането на касация.

Поставеният пети въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е установил нищожност на процесното решение на поземлената комисия. Напротив, видно от мотивите на обжалваното решение, съдът е оставил без уважение направеното възражение за нищожност на решението на поземлената комисия. Предвид изложеното, не е налице общата предпоставка за допускане на касация.

Поставеният шести, осми, единадесети и дванадесети въпроси не са правни. Както беше посочено по-горе, материално-правният или процесуално-правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение и за наличието на допуснати от въззивиня съд процесуалния нарушения. С оглед това в настоящото производство по чл. 288 ГПК касационният съд не може да взема отношение по това дали е налице съответствие на обжалваното решение с императивните разпоредби на материалния и процесуалния закон, нито дали съдът е основал решението си на установените по делото обстоятелства. Това е така, защото основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Предвид това, същите не са в състояние да обосноват допускането на касационно обжалване.

Седми и девети въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства от значение за делото и всички доводи и възражения на страните, както и да формулира собствени мотиви по тях са обуславящи за изхода на спора, но не се установява соченото противоречие със съдебната практика. Видно от мотивите на обжалвания акт, въззивният съд е обсъдил всички възражения направени от страните, като е взел в предвид всички факти и обстоятелства от значение за изхода на делото. Обсъдени са наведените възражения за нищожност на решението на поземлената комисия, това за изтекла придобивна давност, както и това, че е добросъвестен владелец и следователно му се дължи заплащане на пълния размер на претендираните подобрения, като въззивният съд е изложил своите мотиви, защо приема същите за неоснователни. Същевременно следва да се отбележи, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК. Тези действия обаче не са в противоречие, а в съответствие на съдебната практика /решение № 186 от 02.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4465/2014 г., IV г. о. /, съгласно която когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображенията по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния и да препрати към тях без да излага доводи. С оглед изложеното, не се установява наличието на основание за допускане на касация по поставените въпроси.

Поставеният десети въпрос не е обуславящ за изхода на делото, тъй като от събраните по съдържанието на подадената от касатора въззивна жалба не се установява да е направено възражение срещу изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото. С оглед това, този въпрос не обосновава допускането на касационно обжалване.

Поставеният тринадесети въпрос не е правен, а представлява преформулиран довод за допуснато от въззивиня съд процесуално нарушение във връзка с неуваженото възражение на жалбоподателя за нищожност на процесното решение на поземлената комисия. Такъв въпрос не е в състояние да обоснове допускането на касация.

Поставените въпроси четиринадесети, петнадесети и седемнадесети не са правни и като такива не са в състояние да обосноват допускането на касационно обжалване, тъй като в производството по чл. 288 ГПК касационният съд не може да обсъжда доказателствената стойност на събраните по делото доказателства, нито да взема отношение по това правилно ли е разпределена доказателствената тежест.

Поставеният осемнадесети въпрос, отнасящ се до констатацията на въззивния съд, че дори да се приеме за основателно възражението за нищожност на решението на административния орган, това не би рефлектирало върху признатите права с влязлото в сила на 08.06.2000 г. съдебно решение на Окръжен съд – Хасково, не е обуславящ за изхода на спора, тъй като не е от значение за решаващите мотиви на въззивния съд. Това е така, доколкото по делото не е била установена нищожност на процесното решение на поземлената комисия и следователно изводът, че дори и да е била установена такава, тя не би рефлектирала върху признатите права с влязлото в сила съдебно решение не е основополагащ за изхода на спора. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за допускане на касация по поставения въпрос.

С оглед изложените по-горе съображения не са правни и следващите деветнадесети и двадесети въпроси, доколкото отговорът им изисква преценка на събраните по делото доказателства, което не е допустимо в настоящото производство. Деветнадесети въпрос не е и обуславящ, тъй като въззивният съд е констатирал, че решението на ПК не било подписано само от секретаря, но не и от председателя на комисията.

Поставеният двадесет и първи въпрос се отнася до дадената от съда правна квалификация на направеното с отговора на исковата молба възражение за задържане и до това дали същото обхваща и искането за плащане на увеличената стойност на имота, дължаща се на направените подобрения. С цитираното от касатора тълкувателно решение е прието, че възражението за право на задържане обхваща и искането за плащане на увеличената стойност на имота, дължаща се на направените подобрения. Независимо че въззивният съд неправилно е приел, че е направено само възражение за признаване право на задържане, като касаторът не е заявил претенция за заплащане на сторените подобрения, като краен резултат решаващите му изводи са обусловени от това, че не е предявен насрещен иск за подобренията, поради което съдът не дължи произнасяне с осъдителен диспозитив. Макар поначало възражението да е средство за защита по предявения срещу ответника иск, с възражение той може да предяви и свои права срещу ищеца. За някои права законът изрично допуска това. И без изрично посочване то е допустимо, когато правото на ответника налага искът да се отхвърли, да се уважи частично или когато осъждането на ответника следва да се обуслови от удовлетворяване на негово насрещно вземане спрямо ищеца. Когато уважаването на иска не зависи от претендираните от ответника насрещни права, те не могат да бъдат заявени с възражение. За упражняването им е необходимо да бъде предявен насрещен иск.

Тъй като недобросъвестният владелец няма право на задържане, то вземания за извършени от него подобрения срещу предявен ревандикационен иск не могат да се упражнят чрез възражение, а ако са предявени с това процесуално средство, за съда не възниква задължение да се произнесе по основателността на искането. Обратното, възражението е допустимо процесуално средство за предявяване на вземане за подобрения, извършени от добросъвестен владелец, който упражнява правото си на задържане по предявен срещу него ревандикационен иск. В цитирания смисъл е решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, І г. о., което е приложимо и за настоящата хипотеза.

Поради изложените по-горе съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по поставения двадесет и втори въпрос.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Същата е мотивирана с доводи, че съдебното решение нямало мотиви и от него не ставало ясно защо съдът приемал това фактическо и правно положение. Жалбоподателят счита за незаконосъобразни изводите на въззивния съд във връзка с преценката на събраните по делото доказателства. Тези доводи обаче не са в състояние да обосноват соченото основание, а представляват оплаквания по повод правилността на обжалваното решение. Предвид това, не е налице соченото от касатора основание за допускане на касация.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото касаторът дължи заплащане на направените от ответника по касация разноски, възлизащи на сумата 1 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

Воден от горното, съдът