Определение № 621 от 15.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1546/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. Ц., М. Р. Ц. и И. Р. Ц., чрез адв. В. Волева от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 2387/09.05.2023 г., постановено по в. гр. д. № 28/2022 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, II „Е” с-в, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 20135923/10.06.2021 г., допълнено с Решение № 20182852/09.09.2021 г. по описа на СРС, 140 с-в, са отхвърлени предявените от Е. И. Ц., М. Р. Ц. и И. Р. Ц. срещу „Юробанк България” АД кумулативно активно субективно и обективно съединени отрицателни установителни и осъдителни искове с дадена от въззивния съд правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както следва: 1) за установяване със сила на пресъдено нещо нищожността на клаузата, уговорена в чл. 14, ал. 8 от Договор за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008г., в следната част: „клиентът на банката се съгласява, че банката има право да променя едностранно приложимия по договора лихвен процент при наличието на някое от следните обстоятелства: б. „б” - при промяна на официалния индекс на инфлацията в страната и/или Еврозоната; б, „в” - при изменение н поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; б. „г” - при въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата сметка и/или върху „Банка Пиреос България” АД; б. „д” - при промени в нормативните актове, както и в регулациите на централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; б. „е” - при изменение на поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечени депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката на Централната банка; б. „ж” - при съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на Валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите; б „з” - в случай на промяна на условията в националните международни кредитни и финансови пазари; на клаузата, уговорена в чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от Анекс № 1171/А./09 към Договора за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г.; клаузата, уговорена в чл. 7, ал. 1 и 2 от Анекс № 3/2013 г. към Договора за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г. – поради тяхната неравноправност; на клаузата, уговорена в чл. 3, ал. 2 от Анекс № 3/2013 г. – поради установен анатоцизъм; на клаузата, уговорена в чл. 29, б. „б” от Договора за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г.; на клаузата, уговорена в чл. 12 от Анекс № 1171/А./09 към Договора за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г.; на клаузата, уговорена в чл. 11 от Анекс № 3/2013 г. към Договора за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г., както и на клаузите, уговорени в чл. 21, б. „б”, чл. 22 и чл. 23 от Анекс № 4 към Договора за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г., и 2) за заплащане на сумата от 7279,37 евро – платена при начална липса на основание главница, по Договор жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г., при извършено на 08.05.2019 г. предсрочно погасяване на кредита и на сумата от 11498,44 евро (поради неправилно изчисляване на възнаградителната лихва от банката за периода от 08.04.2015 г. до 08.05.2019 г., респ. поради факта, че възнаградителната лихва е увеличена необосновано от банката въз основа на неравноправни клаузи за същия период) – платена при начална липса на основание възнаградителна лихва по Договор жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г., при извършено на 08.05.2019 г. предсрочно погасяване на кредита, ведно със законната лихва върху тези парични притезания от подаване на исковата молба - 09.04.2020 г., до окончателното им погасяване (в тази част е обжалвано допълнителното решение, постановено от СРС). Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Считат за незаконосъобразно правното съждение на въззивния съд, че към момента на сключване на процесния договор кредитополучателите притежават качеството „търговци”. В отклонение от уговореното са били начислени от банката възнаградителните лихви, вследствие на което длъжниците са надплатили и действително дължимите суми за главница. Считат, че САС не е обсъдил всички доказателства, поради което неговите фактическия изводи се явяват необосновани. В този смисъл, поддържат, че в противоречие със събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до правното съждение, че кредитополучателите не са потребители по смисъла на определителната правна норма, уредено в § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като процесният договор бил сключен с инвестиционна цел – заемният финансов ресурс бил използван за закупуване на идеални части от съсобствен магазин, който ищците отдават под наем, наред и с други два собствени имота. Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради неговата очевидна неправилност. Жалбоподателите поставят следните материалноправни въпроси: 1. „Наличието на кои индиции установява с категоричност търговското качество на кредитополучател-физическо лице?”; 2) „При липса на доказателства, установяващи търговското качество на кредитополучателя, следва ли последният да се разглежда като потребител?”; 3) „Каква е стойността и обемът на печалбата, реализирани от дейност на кредитополучателя, които го квалифицират като търговец при изпълнението ѝ?”; 4) „Фактът на отдаване под наем на собствен имот за ползването му за жилищни нужди придава ли качеството на търговец на кредитополучателя по договор за банков кредит, служещ за довършителни работи по недвижим имот?”; 5. „Асиметрията в информираността и познанията на страните при сключване на договор за банков кредит индиция ли е за потребителското качество на кредитополучателя към датата на сключване на съглашението и ползването му за частни цели?” (по тези въпроси твърди противоречие с Решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г., ТК, ВКС, I отд. и с Решение на СЕС по дело С-110/14) и 6. „Обстоятелството, че кредитополучателите са солидарно задължени по договор за банков кредит, означава ли, че са солидарни и във вземанията си за връщане на недължимо платено по този договор?” (по този въпрос не твърди противоречие нито със задължителната практика на СЕС и ВКС, нито с казуалната практика на ВКС). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че позоваването на нищожност на клаузи по договор за кредит може да направи само лице, което има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП - физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Изяснено е, че със ЗЗП в националното законодателство са транспонирани разпоредбите на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори, като дефиницията на понятието „потребител” е уредена в чл. 2, б. „б” от Директивата - „потребител” е всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на Директивата, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съгласно практиката на СЕС – напр. Решение по дело С-74/15 на СЕС, понятието „потребител” по смисъла на чл. 2, б. „б” от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се вземе предвид дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия. Преценката следва да бъде извършена с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото. Градският съд е счел за безспорно между страните в настоящото съдебно производство обстоятелството, че между Е. И. Ц. и Р. Д. Ц. (наследодател на ищците М. Р. Ц. и И. Р. Ц.), от една страна, и „Банка Пиреос България” АД (преобразувана чрез вливане в „Юробанк България” АД), от друга, е сключен договор за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г., по силата на който кредитодателят е отпуснал кредит в размер на 100000 швейцарски франка, като заемната сума е предоставената с цел закупуване на идеална част от недвижим имот, представляващ магазин, находящ се на партер в сграда в [населено място]. Установено е, че в Декларация за семейно и имотно състояние, подадена от Е. И. Ц. на 11.07.2006 г., е удостоверено, че към 11.07.2006 г. тя единствено получава доходи от наеми на имущество - в размер на 2500 евро за къща в [населено място], респ. в размер на 810 евро от магазин в [населено място]. Кредитополучателите са били наемодатели и по множество други договори за наем. От Договор за наем от 06.11.2002 г., сключен между тях, от една страна като наемодатели, и „Димпекс-Интернационал”, от друга като наемател, ищцата и съпругът ѝ са предоставили за временно възмездно ползване притежаваните от тях 11/18 ид. част от магазин, находящ се в [населено място], срещу заплащане на месечно наемно възнаграждение в размер на 500 щатски долара – за период от 01.11.2002 г. до 01.11.2004 г. Ищците са сключили като наемодатели с „П. Нутс” ЕООД Договор за наем от 29.04.2020 г., по силата на който са предоставили за временно възмездно ползване самостоятелен обект в сграда, намираща се [населено място], представляващ магазин - за периода от 01.05.2020 г. до 31.07.2020 г. Между кредитополучателите и Посолството на Нейно Британско Величество в Република България е сключен Договор за наем от 09.08.2007 г., по силата на който ищцата и съпругът ѝ са предоставили за временно възмездно ползване под наем недвижим имот, находящ се в [населено място], представляващ двуетажна еднофамилна къща – за период от 3 г. и 6 м., считано от 01.10.2007 г. От Договор за наем от 09.08.2007 г. се установява, че ищцата Е. И. Ц. е предоставила за временно възмездно ползване на Съединените американски щати недвижим имот – като дипломатическо учреждение, представляващ обзаведена и оборудвана къща в [населено място] за ползване, за първоначален срок от 3 години, считано не по-късно от 27.08.2007 г., с възможност за подновяването му за нов срок от 3 години. При съвкупния анализ - в тяхната взаимна връзка, въззивният съд е обосновал фактическия извод, че към момента на сключване на процесния Договор за жилищен кредит № 2774/К/2008 г./16.10.2008 г. Е. И. Ц. и съпругът ѝ са били страни по множество договори за наем на имоти, на които те са собственици, вкл. и по отношение на притежаваните идеални части от недвижимия имот (магазин, находящ се в [населено място], [улица], № 127), като със заемните финансови средства по процесния кредит те са придобили останалите идеални части от този магазин – впоследствие те са продължили да отдават под наем тази недвижима вещ, със стопанско предназначение. Градският съд е достигнал до фактическия извод, че процесният договор за кредит от 16.10.2008 г. е бил сключен с инвестиционна цел - закупуването на недвижим имот, предназначен не за лично ползване, а за отдаване под наем за нежилищни нужди - с цел печалба. Именно въз основа на тези правнорелевантни факти решаващият второинстанционен съд е приел, че по учреденото процесно кредитно правоотношение кредитополучателите Е. Ц. и Р. Ц. са търговци по смисъла на определителната разпоредба, уредена в чл. 1, ал. 3 ТЗ - извършваната от тях към сключването на договора за кредит икономическа дейност по предмет и обем е изисквала те да водят делата си по търговски начин, макар и формално да не са били регистрирани като еднолични търговци. Изяснил е, че на нищожността на клаузи в договор за потребителски кредит – поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 146 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП, могат да се позовават само физически лица, които притежават качеството „потребител” по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а в конкретния случай обстоятелството, че кредитополучателите са физически лица, не е достатъчно да обоснове прилагането на специалния закон – ЗЗП (те са ползвали предоставената по кредитното правоотношение заемна сума за подпомагане на извършваната от тях независима икономическа дейност - придобиване и управление на недвижими имоти за отдаването им под наем с цел печалба). В този смисъл, съдът е счел за основателно релевираното от ответника във въззивната жалба оплакване, че при сключването на договора кредитополучателите не са притежавали качеството на „потребители” по смисъла на §13, т. 1 от ДР на ЗЗП. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е приел за неоснователни предявените искове за обявяване на оспорените от ищците клаузи в процесния договор за банков кредит и анексите към него, поради което е отхвърлил всички предявени от тях отрицателни установителни искове. Само като допълнителен правен довод Градският съд е изяснил, че клаузата на чл. 3, ал. 2 от Анекс № 3/2013 г. към процесния договор, в която е предвидено общата сума на просрочените задължения да се прибавя към редовната главница и по същността си с нея се уговаря анатоцизъм, не е нищожна, тъй като с оглед качеството на ищците като търговци по смисъла на чл. 1, ал. 3 ТЗ е приложима разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ТЗ, която допуска между търговци да бъде начислявана възнаградителна лихва върху възнаградителна лихва. С оглед на обстоятелството, че капитализацията е извършена съгласно постигнато изрично споразумение за това между страните по договора, неоснователен се явява искът за прогласяване нищожността на тази клауза на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, във вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД. При произнасянето по предявените кондикционни искове въззивният съд е приел, че по делото нито се твърди, нито се установява погасяването на поетите от кредитополучателите парични задължения да е осъществявано по различен от договореното между страните начин, поради което банката не се е обогатила при липса на годен юридически факт. От друга страна, счел е, че, тъй като при неоснователното обогатяване - като извъндоговорен източник на облигационното правоотношение, не е предвидена възможност за уговаряне на активна солидарност, при липсата на проведено доказване за настъпило имуществено разместване на блага от правната сфера на ищците М. Ц. и И. Ц., които да са постъпили в патримониума на ответника без правно основание, това обстоятелство само по себе си е достатъчно основание предявените от тях искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Прието е за установено, че извършеното плащане от ищцата Е. Ц. - в общ размер от 59103,76 евро, е отнесено от банката за погасяване на задълженията по процесния кредит, което съответства на изяснените от приетата по делото ССЕ правнорелевантни обстоятелства, поради което въззивният съд е заключил, че начислените и събрани от банката погасителни вноски за лихва и главница съответстват на уговореното в договора за кредит и анексите към него. В този смисъл, счетено е за неоснователно поддържаното от ищцата правно твърдение, че част от заплатените от нея суми са били събрани от банката за погасяване на несъществуващи задължения, начислени въз основа на нищожни клаузи в Договор за жилищен кредит № 2774/К/2008г./16.10.2008 г., и анексите към него - с оглед на приетите за действителни оспорени клаузи в процесния договор за банков кредит и анексите към него (те обвързват страните, поради което кредитополучателите дължат заплащане на начислените въз основа на тях суми). При така изяснените правни доводи въззивният съд е обосновал своето правно съждение, че ответникът има право - на годно правно основание да задържи заплатените от ищцата суми за погасяване на начислените от банката по процесното кредитно правоотношение договорни задължения. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Обобщени, с първите пет материалноправни въпроса се иска да се отграничи качеството на физическото лице като „ потребител” от това на търговец – правен субект, който по занятия сключва търговски сделки (арг. чл. 1, ал. 1-3 ТЗ). Макар и свързани с предмета на спора, поради което са от значение за формиране на правосъдната воля на въззивния съд (общата процесуална предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК), те не отговарят на специалните процесуални предпоставки, уредени в разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Те не са разрешени от Градския съд в противоречие нито със задължителните за националните съдилища указания на СЕС по точното тълкуване и прилагане на общностното право, нито с формираната казуална практика на ВКС, вкл. и с цитираното в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК решение на ВКС. Именно в мотивите на Решение № 38/23.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2754/2015 г., I т. о., ТК е изяснено, че „съобразно решение по дело С-110/14 на СЕС понятието „потребител” е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Посочено е, че трябва да се извърши преценка на всички обстоятелства по делото, вкл. на клаузите на договора, естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването ѝ, с оглед установяване на качеството на „потребител” на страната по него /т. 22-т. 23/… В диспозитива на решението е постановено, че чл. 2, б. „б” от Директива № 93/13 ЕИО на Съюза от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител” по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност”. Градският съд е съобразил задължителните за национални юрисдикции указания по правилното тълкуване и прилагане на общностното право, дадени в Решение на СЕС по дело С-74/15 - понятието „потребител” по смисъла на чл. 2, б. „б” от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се вземе предвид дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия, като тази преценка следва да бъде извършена с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото. След подробен правен анализ на събраните по делото доказателства – извънсъдебното признание за неизгоден факт, удостоверено в Декларация за семейно и имотно състояние, подадена от Е. И. Ц. на 11.07.2006 г., и няколко договора за наем, с които кредитополучателите са отдавали под наем няколко имота, вкл. и процесния магазин, за придобиването на който (на останалите ид. части от правото на собственост върху него) е бил предназначен заемният финансов ресурс, предмет на процесното кредитно правоотношение, въззивният съд е обосновал фактическия извод, че процесният договор за кредит от 16.10.2008 г. е бил сключен с инвестиционна цел – за закупуването на недвижим имот, предназначен не за лично ползване, а за отдаване под наем за нежилищни нужди - с цел печалба. Счел е, че по учреденото процесно кредитно правоотношение кредитополучателите Е. Ц. и Р. Ц. са търговци по смисъла на определителната разпоредба, уредена в чл. 1, ал. 3 ТЗ - извършваната от тях към сключването на договора за кредит икономическа дейност по предмет и обем е изисквала те да водят делата си по търговски начин, макар и формално да не са били регистрирани като еднолични търговци. Изяснил е, че на нищожността на клаузи в договор за потребителски кредит – поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 146 ЗЗП, във вр. с чл. 143 ЗЗП, могат да се позовават само физически лица, които притежават качеството „потребител” по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, а в конкретния случай обстоятелството, че кредитополучателите са физически лица, не е достатъчно да обоснове прилагането на специалния закон – ЗЗП (те са ползвали предоставената по кредитното правоотношение заемна сума за подпомагане на извършваната от тях независима икономическа дейност - придобиване и управление на недвижими имоти за отдаването им под наем с цел печалба). Изискването за предоставяне на достатъчна информация за икономическите последици на сключения договор за банков кредит (съобразно липсата на достатъчно познания на средния потребител на кредитни услуги) е нормативно регламентирана само за потребителите по смисъла на Директива 93/13 и ЗЗП, т.е. то се прилага по кредитни правоотношения, в случай че в процеса на доказване се установи, че длъжниците притежават качеството „потребител”. Едва в този случай това лице би било субект на засилена потребителска защита – то би било в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (в този смисъл и разясненията в Решения на СЕС по дела C-488/11, C-537/13, С-110/14). Както в цитираното от касаторите Решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т. о., така и в служебно известните на настоящия състав - Решение № 84/20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на I т. о., Решение № 308/29.01.2019 г. по т. д. № 2931/2017 г. на ВКС, II т.о. и др., е прието, че физическо лице-съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващ такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; съдът извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото с оглед установяване на качеството „потребител”. В този смисъл е и последователната практика на СЕС (напр. Решения по дела С-110/2014, С-488/01, С-520/21, С-177/22) – в тях се приема, че Директива 93/13/ЕИО е приложима за физически лица, които притежават качеството „потребител” - в зависимост от обстоятелството дали те действат или не действат в пределите на осъществяваната от тях дейност по занятие, като, за да се прецени дали дадено лице попада в обхвата на понятието „потребител” по смисъла на чл. 2, б. „б” от Директива 93/13, и по-специално дали стопанската цел на сключен от това лице договор за кредит е ограничена или преобладаваща в общия контекст на този договор, запитващата юрисдикция е длъжна да вземе предвид всички релевантни обстоятелства във връзка с този договор, както количествени, така и качествени. В случая Градският съд е постановил решението си при съобразяване с практиката на ВКС и СЕС, като е извършил конкретна преценка на всички събрани доказателства относно правнорелевантното обстоятелство дали при сключване на процесния договор за кредит кредитополучателите са действали за цели извън рамките на тяхната търговска или професионална дейност, или за постигане на стопански цели (с инвестиционно намерение). По последния – шестия въпрос, е формирана съдебна практика на ВКС (напр. Решение № 131/ 21.03.2014 г. по т. д. № 1121/2011 г. на ВКС, I т. о; Решение № 241/09.03.2017 г. по т. д. 2799/2015 г. на ВКС, I г. о. и Решение № 50171/09.01.2023 г. по т. д. № 1738/2021 г. на ВКС, II т. о.), в която е разяснено, че е възможно длъжник да поеме задължение към няколко кредитори. В този случай отношенията между страните могат да се уредят, като всеки от кредиторите може да иска от длъжника изпълнение само за съответната част от задължението, чрез упълномощаване на един или повече от кредиторите, а другата възможност е т. н. „активна солидарност”. При активната солидарност изпълнението на длъжника на единия от кредиторите погасява задължението му спрямо останалите кредитори. Активната солидарност за разлика от пасивната (арг. чл.121 ЗЗД) не произтича от закона - тя може да бъде уговорена между кредиторите и длъжника в договор. Следователно, даденото разрешение от САС е в съответствие в тази практика, тъй като в настоящия случай с предявените осъдителни искове са предявени кондикционни вземания, т.е. на извъндоговорно основание. Нещо повече, изложените правни съждения за неустановяване на твърдяната от ищците активна солидарност не са част от решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на осъдителните искове, а те представляват само допълнителни правни доводи за тяхната неоснователност. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касация и при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, която изцяло е възприета в цитираните решения на ВКС, са разяснявани въпросите какви са нормативните критерии за придобиване на качеството „потребител” по смисъла на потребителското законодателство, поради което произнасянето по тях от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на правните норми, респ. за развитие на правото - разпоредбите, които уреждат този правен институт, са ясни и непротиворечиви. Не е налице и самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - то да е очевидно неправилно. Правните доводи, с които се обосновава този селективен критерий, съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при обосноваване на логическата мисловна дейност на съда, което е довело до неговата необоснованост. Но за да установи този твърдян порок на въззивното решение, касационната инстанция трябва да извърши присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Следователно, неправилността, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 200 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд