Определение № 3380 от 06.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 810/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от А. А. К., чрез адвокат С. Ч., срещу въззивното решение №708/13.07.2022г. на Окръжен съд – Бургас по в.т.д.№621/2022г. В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на въззивното решение. Насрещната страна „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], редовно уведомена, не е депозирала писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – Карнобат, с което е отхвърлен предявения от А. А. К. срещу Застрахователна компания „Лев Инс“ АД иск с правна квалификация чл. 432 ал.1 КЗ вр. с вр. с чл. 441 ГПК вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 6 137, 66 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди вследствие незаконосъобразните действия на застрахования при ответника частен съдебен изпълнител И. М. по застраховка Професионална отговорност с полица с № 28018068 / 13121810000722, изразяващи се в насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.11.2019 г. до окончателното изплащане на вземането. За да постанови този резултат, въззивният съд, чрез препращане към установената от първостепенния съд фактическа обстановка, приел, че по делото са безспорни следните обстоятелства: Между ЧСИ И. Н. М. и „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] е бил сключен застрахователен договор за професионална отговорност на частен съдебен изпълнител и Общи условия по застраховка Професионална отговорност, за което е била съставена застрахователна полица №28018068/13121810000722, за периода от 09.03.2018 г. до 08.03.2019 г. По сметка на ищеца А. А. К. били преведени обезщетения от Национално бюро на българските автомобилни застрахователи за причинените му имуществени и неимуществени вреди, вследствие на настъпилото на 23.11.2016 г. ПТП, както следва: от 40 000лв. на 13.04.2018 г. и от 378лв. на 08.06.2018 г. Съдът установил, че срещу ищеца било образувано изп.дело №20117040400378/2011 г. по описа на ЧСИ И. М. по молба на взискателя „Макроадванс“ АД, [населено място], на основание изпълнителен лист издаден по г.д. № 1289/2011 г. на Районен съд – Ямбол. В хода на същото съдебният изпълнител изпратил запорно съобщение до „Юробанк България“ АД. Въз основа на последното, на 10.08.2018г. банката наложила запор върху сметката на длъжника и на същата дата превела на ЧСИ процесната сума от 6 137, 66 лв. Въз основа на изложеното въззивният съд приел, че съгласно разпоредбата на чл. 381, ал. 1 КЗ не се допуска принудително изпълнение върху застрахователна сума по застраховки "Живот" и "Злополука", както и върху застрахователното обезщетение по застраховка "Гражданска отговорност" и по застраховка "Злополука" на пътниците в средствата за обществен превоз. Посочил, че в конкретния случай съдебният изпълнител е наложил запор върху банковата сметка на ищеца К., а не върху полученото застрахователно обезщетение. Позовал се и на разпоредбата на чл. 446а ГПК, според която несеквестируемостта на доходите по чл. 446 от ГПК, както и на помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт, се запазва, ако са постъпили по банкова сметка, но не по-рано от един месец преди налагане на запора. С оглед на същата и установения по делото факт, че обезщетението за претърпените от ищеца – длъжник вреди от ПТП в размер на 40 000лв. е постъпило по банковата сметка на 13.04.2018г., а запорното съобщение е връчено на 09.08.2018 г. Съдът направил извод, че сумата се е трансформирала в спестявания, които са секвестируеми и по отношението на които наложеният запор е допустимо изпълнително действие. Допълнително съдът посочил, че съдебният изпълнител не е разполагал с данни, че по сметката на ищеца са постъпили суми за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди поради претърпяно ПТП, които по смисъла на чл. 381 КЗ са несеквестируеми, доколкото не бил уведомен за това обстоятелство както от длъжника по изпълнението, така и от третото задължено лице – „Юробанк България“ АД. Последното не изпълнило задължението си в срока по чл.508 ГПК да отговори признава ли за основателно вземането, върху което се налага запора, готов ли е да го плати, има ли претенции на трети лица и т.н., за което банката била уведомена със запорното съобщение. В заключение, съдът приел, че доколкото по делото не са събрани доказателства съдебният изпълнител да е бил уведомен за произхода на средствата по сметката на ищеца/длъжник, не може да се направи извод, че е налице негово противоправно поведение, което е довело до претърпяната от ищеца вреда. По изложените съображения съдът намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на обжалването по следните правни въпроси: Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока? Твърди, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №15/30.01.2015г. по г.д.№4604/2014г. на ІV г.о.; решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о.; решение №24/10 от 28.01.2010г. по г.д.№4744/2008г. на ІІ т.о.; решение №202/21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на І т.о.; решение №76/12.06.2012г. по т.д.№377/2011г. на ІІ т.о.; решение №581/30.09.2010г. по т.д.№1019/2009г. на ІІІ г.о.; определение №652/21.12.2020г. по т.д.№2796/2019г. на І т.о. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставеният въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство и по него е налице трайно установена съдебна практика. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи /чл.235, ал.2 от ГПК/. Съдът следва да обсъди и да разгледа всички доводи и възражения на страните въведени в производството пред него, когато имат отношение към предмета на спора, като направи самостоятелен и цялостен анализ на събраните доказателства както пред първата инстанция, така и евентуално допуснатите при разглеждане на делото пред него. Не обсъждането и не произнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответника, както и на всички събрани доказателства, е съществено нарушение на процесуалните правила. Настоящият състав на съда споделя изцяло това разрешение на процесуалноправния въпрос. Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В конкретния случай, въззивният съд е установил фактическата обстановка, която е безспорна между страните. Изложил е становище по наведените в хода на производството възражения относно несеквестируемостта на обезщетенията по чл.381 от КЗ, приложението на правилото на чл.446а от ГПК по отношение на същите, както и относно липсата на противоправно поведение на частния съдебен изпълнител, което да обоснове отговорността на застрахователя за причинени от същия вреди. При постановяване на решението съдът не е допуснал нарушение на правилата на чл. 12, чл.235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК при обсъждане на събраните доказателства и въведените в производството възражения. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените от касатора допълнителни основания за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Поставен е и въпросът: Застрахователна сума по застраховки „Живот“ и „Злополука“, както и застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ и по застраховка „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз по чл.381 от КЗ представляват ли „помощи и обезщетения съгласно друг нормативен акт“ по смисъла на чл.446а от ГПК? Твърди се, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по него не е налице формирана съдебна практика, поради което обжалването следва да бъде допуснато по реда на чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК. Този въпрос е включен в предмета на спора, но е без значение за крайния изход на правния спор. Въззивният съд е приел, че доколкото по делото не са събрани доказателства съдебният изпълнител да е бил уведомен за произхода на средствата по сметката на длъжника, не е налице негово противоправно поведение, което да е причинило вредата на ищеца. С оглед на тези мотиви разглеждането на поставения въпрос по същество от състава на ВКС, независимо дали отговаря на условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, няма да доведе до промяна в крайния резултат по спора, поради което по отношение на същия не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалването. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от касатора предпоставки за това по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 от ГПК, нито е налице основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,