Определение № 3315 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 874/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 435 от 02.12.2022г. по гр.д. № 537/2022г. на Пазарджишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 522 от 14.07.2022г. по гр.д. № 1169/2021г. на Пещерски районен съд в обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на А. Я. Я., че М. П. Б. е собственик на 1/8 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], на [улица], с площ 186 кв.м., стар № * в кв. 122а и е отменен на основание чл. 537, ал.2 ГПК констативният нотариален акт на ответника до размера на наследствените права на ищцата, а именно за 1/8 ид.ч. Касационната жалба е подадена от ответника А. Я. Я. чрез адв. С.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по пет правни въпроса. Ответницата по касационната жалба М. П. Б., чрез пълномощника си адв. А., изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е висящо по предявения от М. П. Б. срещу А. Я. Я. установителен иск за собственост на 1/8 ид.ч. от урегулиран поземлен имот в [населено място] с площ от 186 кв.м, стар номер *, квартал 122А, представляващ ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Ищцата твърди, че притежава посочените идеални части по наследство от А. П. К., а ответникът се легитимира като собственик на целия имот и извършва строителни дейности в него. Тезата на ответника, е че притежава 5/6 ид.ч. от имота въз основа на правни сделки и 1/6 ид.ч. по наследство от майка си М. Я.. Евентуално се позовава на придобивна давност с присъединяване владението на праводателите си. Установява се от фактическа страна, че с влязло в сила Решение №306/06.07.2001г. по №132/2001г. на Районен съд-Пещера е признато за установено спрямо Община Пещера, че М. А. Я., Н. А. Г. и Х. А. Г., са собственици на имот с площ от 170кв.м. попадащ в Парцел-*-общински * в кв.122а по действащия план за П. от 1985г., който е бивш имот пл.№* в кв.36 по обезсиления план за [населено място] от 1959г., по обезсиления план от 1968г. имотът е със същия номер и е попадал в кв.35, записан е на името на А. П. К.. Прието е в решението, че имотът е бил одържавен без законово основание около 1960г. Установено е от техническата експертиза, че по разписния лист към обезсиления кадастрален и регулационен план на [населено място] от 1959г. имот с пл. №* е записан на А. П. К., без данни за документ за собственост. А. К. е починала 1964г. и нейни наследници са син К. П. К. и дъщеря Н. П. Г.. Дъщерята Н. Г. е починала 1979г. и е наследена от децата си М., Н. и Х. Г.. Синът К. К. е починал 1981г., негови наследници са двамата му сина П. и С.. Ищцата М. Б. е дъщеря и наследник на сина П., заедно със сестра си Е. П.. През 2002г., след приключване на спора с Община Пещера, с констативен нотариален акт за собственост на имота по давност са се снабдили М. А. Я. /Г./, Н. А. Г. и Х. А. Г. – това са наследниците на Н. П. Г., дъщерята на А. К.. Имотът е описан като незастроено дворно място от 170 кв.м., съставляващо пл. № *, който заедно с имоти пл. №№ * и * образува УПИ * *,* в кв.122а по плана на [населено място]. Ответникът А. Я. Я. е син на М. А. Я. и неин наследник заедно със сестра си В. Я. Б.. В периода 2015 - 2020г. са сключени правни сделки, с които съсобствениците по нотариалния акт от 2002г. или техни наследници са прехвърлили своите идеални части от имота на ответника А. Я., при което той се явава купувач на 5/6 ид.ч. от имота, а 1/6 ид.ч. има по наследство от майка си М.. Събрани са свидетелски показания за фактическата власт върху имота. Свидетелите М. и Ф. помнят къщата на баба Г., до градската баня; къщата била малка и към 1970 вече нямало къща, всичко било срутено и разчистено, мястото останало гола поляна, през 90-те години там идвали лунапаркове. Според втората свидетелка бащата на ищцата П. е роден в тази къща, но към 1960г. неговия баща К. вече бил построил къща на друго място. Свидетелят Д. разказва, че в къщата живеели баба А. и дъщеря й Н., напуснали този имот преди 1967г., къщата се срутила 1970г.; отчуждаването е станало 1962-1964г. Н. с мъжа й и децата им - Х., К. и М. си построили нова къща на друго място, а братът на Н. К. живеел в своя къща близо до училището. Като отчуждили къщите около 1964г. така си стояли, рушили се и след 1966г. нямало нищо останало там; след отчуждаването нищо не е правено там; идвали циркове на мястото. Свидетелят сочи, че сега имота е на А. Я. и е застроен от него. Трябвало да го реституират и водили дела. След като спечелили делото С. се разбрал с роднините си имотът да е за него. Всички съседи знаят, че имота е негов. Свидетелят А. също помни къщата на А. и Н. Г.; в къщата освен баба Г. и Н., живеели децата на Н. - М., Х. и К.. Баба Г. получила къщата от К., при когото тя е работила. Свидетелят потвърждава, че след 1964г. къщите /включително негова къща/ са били отчуждени и оттогава не са стопанисвани, а се рушали. Водили дело срещу общината за възстановяване на собствеността. Нито ищцата М., нито нейния баща са идвали в имота. При горните обстоятелства въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния, че обстойният анализ на събраните по делото доказателства сочи на основателност на претенцията, че ищцата е собственик на 1/8 ид.ч. от имота. Имотът е останал в наследство от А. К., която го е владяла повече от 10 години до смъртта си през 1964г. В тази насока са както данните от разписния лист, така и свидетелските показания на всички свидетели. След смъртта на А. К. нейни наследници са Н. П. Г., която е наследодател на ответника и на лицата, от които той е закупил идеални части върху процесния имот, както и К. П. К., който е дядо на ищцата М. Б.. Ясно е от свидетелските показания /А., Ф., М./, че след отчуждаването на имота към 1964г. той вече не е бил обитаван и не е стопанисван от никого, постройката се е разрушила. Следователно имотът е останал пустеещ. Едва впоследствие А. Я. започва да строи в имота. Съдът е намерил, че липсват каквито и да е доказателства, че наследодателката на ответника Н. Г. е установила давностно владение върху процесния имот. Никой от разпитаните свидетели не коментира нито период от време, в който тя е живяла, нито някакви дейности, които тя е извършвала, за да се изведат изводи за демонстриране на намерение за своене на този имот. Не са налице и доказателства за извършване на действия по отблъскване на владението на останалите наследници от страна на К. К.. На практика доказателствата установяват, че процесният имот не е бил ползван и стопанисван в периода след смъртта на наследодателката А. К. до 2019г., когато са предприети първите строителни дейности в него от А. Я.. Не са установени явни действия на ответника Я., преди 2019г., които да са изява на намерението му за своене. Няма такива и от неговите праводатели. Така че, намерението за държане на вещта като своя е останало скрито за останалите наследници на А. К., включително за ищцата. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива липсват. Правните въпроси, формулирани от касатора са: 1/ наследяването по закон предвидено ли е като самостоятелен способ за придобиване на вещни права; при позоваване на наследствено правоприемство наследникът следва ли да посочи конкретен придобивен способ, с който неговият наследодател е придобил правото, предмет на спора; 2/ при спор за собственост когато ищецът основава правата си на наследствено правоприемство, следва ли да докаже правото на собственост на наследодателя, ако ответникът го оспорва; 3/ въззивният съд като инстанция по същество, следва ли да изложи съображения за поддържаното от ищеца придобивно основание или е достатъчно да се концентрира върху това дали ответникът е могъл да придобие собствеността; 4/ записването на имота в разписния списък на името на наследодателя на ищеца, достатъчно ли е да удостовери правото му на собственост; 5/ когато общият наследодател е владял имота, но приживе не се е позовал на давността, наследниците му придобиват ли по пътя на наследствената трансмисия фактическата власт върху имота; само наследниците, които са заявили, че присъединяват владението на наследодателя и се позоват на придобивна давност, ли придобиват правото на собственост; в тази хипотеза намира ли приложение правилото, че сънаследникът владее своята наследствена част и държи частите на останалите, тъй като по наследство е придобито не право на собственост, а фактическото състояние. Посочена е от касатора практика на Върховния касационен съд, на която обжалваното решение противоречи, без да е разграничена по отделните въпроси. Спрямо същите въпроси се сочи и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Предвид непосочването на съдебна практика по всеки от отделните въпроси, то те ще бъдат разгледани общо. Първият правен въпрос е дали наследяването е способ за придобиване на вещни права и дали е необходимо доказване на придобивния способ на наследодателя. Въззивният съд не е разсъждавал изрично над този проблем. Преценявайки доказателствата е приел, че имотът е бил притежание на А. К. по давност, осъществена преди одържавяването, и ищцата притежава съответната идеална част по силата на наследственото правоприемство. Следователно, не е налице извод, че наследяването е самостоятелен способ за придобиване на вещни права, без значение дали наследодателят е бил собственик. Изложените от касатора оплаквания, че съдът е приел имотът за наследствен, без да обосновава на какво основание наследодателката е била собственик, не съответстват на мотивите на съда. Отделно, в отговора на исковата молба се признава, че владението върху имота е осъществявано от общата наследодателка А. К. още преди 1950г., но се твърди, че владението е било предадено от наследодателката само на дъщеря й Н., която го е продължила и нейните наследници са се позовали на давността със снабдяването с констативен нотариален акт през 2002г. Тази теза е разгледана и отречена от съда, който е установил, че няма доказателства за предаване на владението на Н. Г. и за осъществявано от нея самостоятелно владение, обективирано с конкретни действия върху имота. Не са установени владелчески действия и от нейните наследници, сред които е майката на ответника. Свидетелите са единодушни, че имотът е бил на баба А., че в къщата е живяла тя, с дъщеря си Н. и семейството й, но от средата на 60-те - началото на 70-те години на миналия век, имотът е пустеещ, не е стопанисван и къщата се е срутила. Не е изрично посочено от съда, но е явно от обстоятелствата, че в този период до 2002г. имотът е бил одържавен (макар и при липса на законово основание) и именно поради това владение върху него не е осъществявано от никого. В мотивите на решението по гр.д. № 132/2001г. на Пещерски районен съд, с което е възстановена собствеността, е прието, че имотът е записан в разписната книга към плана от 1959г. на името на А. К. и ищците по делото са наследници на нейната дъщеря Н.. Липсват в този акт съображения Н. да е придобила правото на собственост на свое самостоятелно основание. Предвид горното и базирайки се на конкретните факти по спора, съдът не е допуснал отклонение от сочената от касатора практика, според която въззивният съд дължи да мотивира решението си и да изложи съображения по поддържаното от ищеца придобивно основание. Липсва противоречие и с практиката, касаеща разпределението на доказателствената тежест, а именно, че в тежест на ищеца е да докаже придобивното основание на наследодателя си (втори и трети правни въпроси) - Решение № 5 от 08.02.2019г. по гр.д. № 1362/2018г. на ІІ г.о. Четвъртият въпрос е за записването на имота в разписния списък на името на наследодателя на ищеца и значението на този факт за доказване на собствеността. Конкретна практика на Върховния касационен съд по този въпрос не е посочена. Въззивният съд не е счел това записване за единствено доказателство за собствеността, а го е ценил наред със събраните гласни доказателства за владението на наследодателката А. К.. Поради това този въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният пети правен въпрос е базиран на разрешението в т.3 от Тълкувателно решение № 4/2012г. на ОСГК. В случая съдът е приложил напълно адекватно дадените разяснения за възможността да бъде придобито право на собственост по давност от лице, което не се е позовало на давността до смъртта си като неговите права се признаят на неговите наследници в процеса по спор за собственост. Както бе изяснено, между страните няма спор, че първоначален владелец на имота е общата наследодателка А. К.. Спорът е дали тя е била собственик по давност като е упражнявала давностно владение в предвидения в закона срок, без да се е позовала на давността, в който случай наследниците й могат да сторят това в рамките на спора за собственост или собственик по давност е нейната дъщеря Н., на която тя е предала владението приживе и придобивното основание е осъществено в лицето на последната. Съдът напълно е отрекъл като недоказана втората алтернатива - липсват доказателства за предаване на владението приживе, липсват и такива за упражнявано владение върху целия имот от Н. Г., още повече, че към момента на смъртта на наследодателката А. имотът вече е одържавен и изоставен от наследниците й. Затова, въз основа на гласните и писмени доказателства съдът е заключил, че придобивното основание давностно владение е осъществено от наследодателката, при което правото на собственост понастоящем принадлежи на всичките й наследници. Тези изводи са в пълно съответствие с тълкувателния акт. Отделно, видно от исковата молба, целта на предявения иск е да се опровергае доказателствената сила на констативния нотариален акт от 2001г., от който черпи права ответника. Затова, акцентът на изложените обстоятелства е не върху владението, съотв. правото на собственост на А., което е предпоставено, а върху липсата на предпоставки само част от нейните наследници са да придобили собствеността по давност след смъртта й. Със събраните доказателства опровергаването на констативния нотариален акт е успешно проведено от ищцата. Въз основа на изложеното следва да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Ответницата М. Б. е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., които следва да й бъдат възстановени от касатора. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.