Определение № 464 от 16.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2091/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Теди-Цвет“ ЕООД срещу решение № 370/16.07.2025 г. по в. гр. д. № 143/2025 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 1822/30.12.2024 г. по гр. д. № 1808/2024 г. на Районен съд – Велико Търново, с което е признато за установено, на основание предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, по отношение на „Теди – Цвет“ ЕООД, че правото му на принудително изпълнение срещу „Земеделска кооперация за производство и услуги „Мекиш““ – в ликвидация, за от сумата от 22 440,91 лв., от която 20 177,91 лв. – главница и 2 263 лв. – разноски, ведно със законната лихва, за която сума е издаден изпълнителен лист по гр.д. № 50/2012 г. на Районен съд – Велико Търново, е погасено, поради изтекла погасителна давност. Касаторът поддържат, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „Земеделска кооперация за производство и услуги „Мекиш““ – в ликвидация, в писмения си отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и по същество основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предмет на първоинстанционното производство е предявен от „Земеделска кооперация за производство и услуги „Мекиш“ иск с правно основание чл. 439 ГПК срещу „Теди Цвет“ ЕООД за оспорване на принудителното изпълнение на сумата в размер на 20 177,91 лв. главница, представляваща вземане за доставка на стоки по фактури придобито по договор за прехвърляне на вземане от 27.12.2011 г. сключен с „Паркол Ойл“ ООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04.01.2012 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата в размер на 2 263 лв. – разноски, поради изтекла погасителна давност. Въззивният съд е посочил, че съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато то е висящо давност не тече, както и, че с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че давността за вземането се прекъсва с предприемането на изпълнително действие, от който момент започва да тече нова давност, както и че давността не се спира докато изпълнителното дело е висящо. Акцентирал е още на това, че в цитираното тълкувателно решение е прието, че в изпълнителното производство не могат да се прилагат правилата за спиране и прекъсване на давността, приложими за исковия процес, поради което ППВС № 3/1980 г. е обявено за изгубило сила, както и че даденото с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК разрешение няма обратно действие и се прилага от датата, на която е постановено. С оглед задължителните разяснения, дадени от ВКС е приел, че началото на давностния срок за вземания, предмет на изпълнителен процес образуван преди приемането на ТР № 2/26.06.2015 г., е датата 26.06.2015 г. само и единствено когато изпълнителното производство към този момент е все още висящо и не е прекратено на някое от основанията на чл. 433, ал. 1, т. 1 – т. 8 ГПК, включително поради перемпция. Когато обаче същото е перемирано при действието на ППВС № 3/1980 г., началото на погасителната давност се свърза с момента на настъпване на перемпцията. Посочил е още, като безспорно установено, че изпълнителното производство по процесния изпълнителен лист е образувано на 11.10.2012 г., при действието на посоченото постановление, с което давността за вземанията се прекъсва, както и че по изпълнителното дело са извършвани действия до 27.02.2013 г., когато са вдигнати наложените възбрани върху недвижимите имоти, собственост на кооперацията. С оглед събраните по делото доказателства е счел за безспорно установено, че след тази дата не са извършвани изпълнителни действия, с оглед на което е приел, че на 27.02.2015 г. двугодишният срок за перемпция е изтекъл, а изп. дело № 768/2012 г. по описа на ЧСИ Д. Б. е прекратено по силата на закона на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Счел е още, че към този момент се е прилагало ППВС № 3/1980 г., с оглед на което погасителна давност не е текла, както и че от тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност, в съответствие с разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, във връзка с ал. 1 ЗЗД. Съдът е приел за установено, че след този момент давността не е прекъсвана до изтичането на предвидения в закона давностен срок, както и че същият е изтекъл на 27.02.2020 г. Въззивният съд е обсъдил и направеното от страна на „Теди-Цвет“ ЕООД твърдения, че ликвидаторът на ищцовото дружество не може да предяви иск срещу дружеството, тъй като е избран през 2013 г., а определеният срок на ликвидация е шест месеца. Съдът е посочил, че възникналото между ликвидатора и кооперацията правоотношение съществува до приключване на ликвидацията или до смяната на ликвидатора от общото събрание, съгласно чл. 41, ал. 4 ЗК, а не до изтичането на определения от общото събрание срок за ликвидацията, респективно – с изтичането му не се прекратяват правомощията на ликвидатора по чл. 43 ЗК, включително осъществяваното по силата на закона на представителство на кооперацията. Акцентирал е още на това, че от служебно извършена справка в търговския регистър се установява, че именно предявилата иска от името на дружеството Й. Д. е вписана като ликвидатор на кооперацията. На следващо място въззивния съд е посочил, че въпреки събраните във въззивното производство гласни доказателства са останали недоказани твърденията във въззивната жалба за признаване на вземането от страна на кооперацията. Акцентирал е на това, че показанията на разпитаните свидетели са изключително общи, като в тях не се посочва по какъв точно начин кооперацията е признала задължението си – чрез волеизявление или действие, както и че от същите не се установява кога се били направени подобни волеизявления – преди или след изтичането на давностния срок. С оглед на което, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява в периода до изтичане на давностния срок, ищецът да е извършил валидно волеизявление или действие за признаване на конкретното вземане на ответника, произтичащо от процесния изпълнителен лист, което да води до прекъсване на давността. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Погасено ли е по давност вземането/правото на принудително производство/ на „Теди Цвет“ ЕООД при положение, че кооперацията в продължение на 12 г. признава вземането на дружеството?; 2/ Погасено ли е по давност правото на иск на кооперацията за предявяване на отрицателен установителен иск при положение, че са изтекли пет години от давността – на 27.02.2018 г.?; 3/ Може ли да предяви отрицателен установителен иск Й. Д. в качеството си на ликвидатор при положение, че срокът на ликвидация е изтекъл през 2023 г.?; 4/ Може ли да предяви отрицателен установителен иск Й. Д. в качеството си на ликвидатор при положение, че по делото са представени доказателства, че за ликвидатор е избран П. К.?; 5/ Трябва ли въззивната инстанция да развие свои мотиви в решението си, а не да преповтаря мотивите на първоинстанционния съд? Касаторът се позовава на допълнително основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неоснователно е твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение. Според чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Твърденията на касатора, предпоставени от несъгласието му с изводите на въззивния съд, не отговарят на горепосочените критерии за "очевидна неправилност". Първият въпрос не отговаря на изискването към общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото предполага обсъждане на конкретни факти и доказателства по спора. Съобразно разясненията по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В случая въззивният съд не е направил извод, че вземането на касатора е било признато от длъжника в рамките на 12 г. Съдът е обусловил крайното правно решение по спора въз основа на извод, че съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 г. тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а докато то е висящо давност не тече. Акцентирал на това, че с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение като е прието, че давността за вземането се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие. Съгласно ТР № 3/28.03.2023 г. по т. д. № 3/2020 г. ОСГТК на ВКС погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС. Въззивният съд при позоваване на практиката на ВКС е приел, че началото на давностния срок за вземания, предмет на изпълнителен процес образуван преди приемането на ТР № 2/26.06.2015 г., е датата 26.06.2015 г., но само и единствено когато изпълнителното производство към този момент е все още висящо и не е прекратено на някое от основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1 – т. 8 ГПК, в това число поради перемпция. Когато обаче същото е перемирано при действието на ППВС № 3/1980 г., началото на погасителната давност се свърза с момента на настъпване на перемпцията. Правен въпрос по отношение на тези решаващи мотиви на съда касаторът не поставя. По отношение на втория поставен въпрос следва да се отбележи, че същият е ирелевантен за спора, тъй като въззивният съд се е произнесъл по отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК за отричане съществуване на правото на касатора, при твърдение на ищеца за погасяване на последното по давност. По него се извършва преценка дали е изтекъл давностният срок за погасяване на вземането на кредитора, като ищецът не претендира установяване на свое вземане спрямо ответника. Третият и четвъртият въпрос по съществото си представляват възражение за недопустимост на въззивното решението поради липса на представителна власт на Й. Д. в качеството си на ликвидатор. Касаторът твърди, че към момента на завеждане на иска тя няма качеството ликвидатор на кооперацията, с оглед на което не може да предяви иск от нейно име. Въззивният съд е извършил самостоятелна проверка на това твърдение, като е посочил, че от справка в търговския регистър се установява, че именно Й. Д. е вписана като ликвидатор на кооперацията, както и че не е вписано решение на общото събрание на кооперацията, по силата на което да е назначен нов ликвидатор. Посочил е още, че както в теорията, така и в константната практика на съдилищата се приема, че възникналото между ликвидатора и кооперацията правоотношение е валидно до приключването на ликвидацията или смяната на ликвидатора от общото събрание, а не до изтичане на определения от общото събрание срок за ликвидацията, респективно с изтичането му не се прекратяват правомощията на ликвидатора по чл. 43 ЗК, включително осъществяваното по силата на закона на представителство на кооперацията. Следва да се има предвид, че на осн.чл.10 ЗТРРЮЛНЦ трети добросъвестни лица могат да се позовават на вписването, дори вписаното обстоятелство да не съществува, като невписаните обстоятелства се смятат за несъществуващи за третите добросъвестни лица. При тези данни не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо. С оглед на което то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Отговорът на петия въпрос е даден в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд при спазване на посочената практика, е обсъдил поотделно и в съвкупност събраните доказателства, както и наведените от страните твърдения, възражения и оплаквания, като е изложил собствени мотиви, в това число и по отношение на заявените във въззивната жалба оплаквания. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. В отговора на касационната жалба се съдържа искане за присъждане на разноски, като е доказано извършване на такива в размер на 1 500 лв. /равностойни на 766,94 евро/. Следва касаторът да заплати същите на ответника по касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,