Определение № 9 от 08.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4545/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на З. Г. Г. от [населено място] срещу определение № 478 от 10.08.2018 г. по ч. гр. д. № 371/2018 г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 51 от 12.02.2018 г., постановено по гр. д. № 290/2016 г. на Каварненския районен съд. С последното първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса за разглеждане на въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение № 92 от 14.08.2017 г., постановено по същото дело. Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска то да бъде отменено като бъде уважено искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който е потвърдено първоинстанционно определение, с което се дава разрешение по същество на друго производство свързано с исковото, касаещо съдебните разноски, с оглед задължителните указания на т. 6 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС /чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК/. В обжалваното въззивно определение съдът е приел, че по делото не е установено по категоричен начин невъзможност на жалбоподателя за внасяне на дължимата държавна такса за въззивното обжалване на първоинстанционното решение в размер на 400 лева. Констатирано е, че пред районния съд желбоподателят е представил декларация за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК, с която е декларирал, че е неженен, с призната 52% нетрудоспособност, че притежава жилище от 60 кв.м. в къща от 1920 г., негодно за обитаване и нуждаещо се от основен ремонт, със 100 кв.м.двор и 1/5 ид.част от земеделска земя и гора в [населено място], обл. К., общо около 15дка- необроботваема, банков влог от 15 лева, доход от пенсия 230 лева, както и източник на средства за издръжка от адвокатска практика, без посочване на конкретен доход. В резултат на извършената служебна проверка относно материалното състояние на молителя е констатирано вписването му като адвокат, деклариране на доходи по чл. 50 ЗДДФЛ, т.е. извън пенсията, както и множество възмездни разпоредителни сделки с недвижимо имущество непосредствено предхождащи момента на искането за освобождаване от държавна такса. Формиран е решаващ правен извод, че данните за общото материално състояние на молителя, включително тези за размера на доходите от пенсия и адвокатска практика, съпоставени с размера на дължимата държавна такса, обуславят извод, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаването му от заплащане на държавна такса. Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. В приложените изложения на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение жалбоподателят твърди, че е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като съдът се е „произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото“, както и че е налице основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – „очевидна неправилност“ на извода на въззивния съд, че не са налице предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради несъобразяване на грешка в справката по персоналната партида на жалбоподателя. Не е формулиран определен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е обосновано някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото в приложеното към частната касационна жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос от значение за изхода на делото и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес той е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, при което касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от оплакванията му в жалбата, а разполага с възможността единствено въз основа обстоятелствената част на изложението да конкретизира, уточни и квалифицира посочения от него въпрос /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК на ВКС/. Непосочването на конкретен правен въпрос, чието разрешаване е обусловило изводите на въззивния съд, по отношение на който да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1-3 ГПК, е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационен контрол. Атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опитните и научните правила. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт е изцяло съобразено с константната практика на Върховния касационен съд по приложението на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК, съгласно която освобождаването от заплащане на дължимите за съответното съдебно производство държавна такса и разноски, е обусловена на първо място от условията, визирани в закона. Съдът извършва преценка за наличие на предпоставките за освобождаване от внасяне на съдебни такси и разноски, изхождайки и от ангажираните по делото доказателства за имущественото положение, семейното положение, здравословното състояние, трудова заетост, възраст и всички други относими към издръжката и разходите данни, обуславящи възможността да се поемат съдебните разноски по делото. Преценката за наличие на основания за освобождаване на страна от внасяне на такси и разноски по делото с оглед на твърдение за затруднено материално състояние на лицето, която я дължи, винаги е съобразена с данните по делото, касаещи принципно материалните възможности за заплащане на тези задължения на страната молител, в контекста на тези обстоятелства и данни извън декларираните. По изложените съображения посоченото определение на Добричкия окръжен съд не следва да се допуска касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,