Определение № 1121 от 07.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2394/2013 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Д. Д. и Д. Й. С. – двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Д. К., против въззивното решение № 1333 от 5 ноември 2012 г., постановено по в.гр.д. № 732 по описа на апелативния съд в гр. Пловдив за 2012 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 94 от 1 ноември 2011 г. по гр.д. № 1123 по описа на окръжния съд в [населено място] за 2010 г. за осъждане на касаторите да заплатят на Ш. Р.-Г., гражданин на Л., с адрес в [населено място], обл. Стара З., сумата от 25833,18 лева, от които 20000 лева заплатена предплата по сключен предварителен договор със законната лихва от завеждането на иска, 5250 лева заплатени пет месечни вноски за периода м. май – м. септември 2010 г. със законната лихва от завеждането на иска, и 583,18 лева заплатени разноски по сключването и нотариалното удостоверение на предварителния договор и законната лихва от завеждането на иска, и са присъдени разноски. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. В допълнение към касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, защото съдът се е произнесъл по непредявени искове – претендираната сума не следва от едно и също основание, а представлява три суми, които по принцип са възможни на различни основания – чл. 87, ал. 2, вр. чл. 93, ал. 2 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД и чл. 45 и сл. ЗЗД, а в исковата молба отсъстват твърдения за неоснователно обогатяване, за непозволено увреждане и за разваляне на договор; не е налице невъзможност за изпълнение по чл. 87, ал. 2 ЗЗД при наличието на незаконен строеж, поради което ищецът не е имал потестативното право да развали договор по този облекчен ред, без подходящ срок за изпълнение; съдът не е дал правна квалификация на спорните права, нито квалификация на възраженията на ответната страна; не е провеждано доказване от никоя от страните, че незаконният строеж не подлежи на запазване, а и такова твърдение не е правено от страните. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се сочи, че въззивното решение противоречи на задължителна и незадължителна съдебна практика по въпросите: при наличието на незаконен строеж имат ли неговите собственици правомощието да се разпореждат с незаконно построеното, или може ли незаконен строеж да бъде обект на прехвърлителна сделка (сочат се решение на ВКС по отменения ГПК и влязло в сила решение на въззивен съд); наличието на незаконен строеж обективира ли въобще невъзможност за изпълнение, в смисъла на това понятие, което се има предвид в разпоредбата на чл. 87, ал. 2, предл. първо ЗЗД и при наличието на незаконен строеж може ли купувачът по предварителен договор с предмет продажбата на такъв незаконен строеж, да развали договора по облекчения ред на чл. 87, ал. 2 ЗЗД (без предизвестие), като твърди, че самата незаконност на строежа прави изпълнението от страна на продавача в невъзможно такова; съдът се е произнесъл по непредявен иск (сочи се ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1); как следва да процедира въззивният съд ако първоинстанционният съд се е произнесъл въз основа на искова молба, неотговаряща на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК, дали следва сам и служебно да допълва исковата молба с непредявени основания или да остави исковата молба без движение до уточняване на петитума и твърденията, да даде указания на страните за доказателствената тежест, след което да реши делото по същество (сочи се ТР № 1/2001 г., ОСГК, т. 4, решение на ВКС по чл. 290 ГПК и решение на ВКС по отменения ГПК). Ответникът Ш. Р.-Г., гражданин на Л., чрез процесуалните си представители адв. Д. П. и адв. М. С., в отговор на касационната жалба сочи доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приема, че на касаторите не е издавана официална скица на имота, а от приетата експертиза се установява различие между постройките, които реално съществуват, и тези, които са нанесени в плана и съответно обещани да бъдат продадени; съществуващите постройки, липсващи в плана, нямат строителни документи, поради което са незаконно построени и е невъзможно да бъдат узаконени в бъдеще; обстоятелствата безспорно са били известни на продавачите, поради което те не са изпълнили задължението си по т. 3, ал. 2 от предварителния договор, а продавачите са декларирали, че са пълноправни собственици на имота; при наличие на незаконен строеж, който не подлежи на запазване в бъдеще, продавачите не разполагат с правомощието да се разпореждат с него; поради неизпълнение на съществени задължения по предварителния договор и поради развалянето му, ответниците следва да понесат санкцията на чл. 93, ал. 2 ЗЗД; правилно са уважени и акцесорните искове; изпълнението е изцяло невъзможно, поради което разпоредбата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД е налице. К. съд приема, че е налице соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по първия материалноправен въпрос. Преди всичко следва да се даде отговор на твърдението на касаторите за произнасяне на съда по непредявен иск. Твърдението е, че подадената искова молба не съдържа твърдения за разваляне на договора като факт, от който страната се стреми да обоснове за себе си наличието на право за връщане на капаро в двоен размер, ищецът никога не е твърдял, че ответникът се е обогатил без основание, а той самият да се е обеднил реципрочно и без въобще ищецът да е твърдял причинна връзка между обедняването и обогатяването, не е предявяван и иск по чл. 45 и сл. ЗЗД относно сумата от 583,18 лева представляващи стойността на за платените от ищеца нотариални разноски. Тезата на касаторите не може да бъде споделена. Неизменно е разбирането в съдебната практика, намерило израз например в решение № 287 по гр.д. № 272/2010 г., ІV г.о., че ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита в исковото производство търси, а дори в исковата молба такава квалификация да е дадена, тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. Всъщност изложеното от касаторите твърдение е такова за нередовност на исковата молба – несъответствие между изложението на обстоятелствата, на които се основава искът и петитумът й. Видно от исковата молба, ищецът е изложил своите виждания и твърдения за неизпълнение на задължението по чл. 3, ал. 1 от предварителния договор от страна на продавачите, като е заявил, че предвид неизпълнението на задълженията им, то следва да се приложи правилото на чл. 5, ал. 3 от договора, според което при виновно неизпълнение на което и да е от задълженията на продавачите по договора, закрепени в чл. 3 от него, те възстановяват на купувача задатъка в двоен размер, както и всички виновно причинени вреди и загуби, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на договора. Правен въпрос по тълкуването на тази разпоредба на предварителния договор не се поставя. При посоченото по-горе разбиране следва да се приеме, че не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по последния правен въпрос, касаещ дължимото от въззивния съд действие в случай, че първата инстанция се е произнесла по нередовна искова молба. След като не е налице твърдяната нередовност на исковата молба, то произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос няма да е от значение за изхода на спора. При това положение преценката на представената съдебна практика не е необходима. Първият от материалноправните въпроси е обуславящ изхода на спора и е бил въведен в процеса още с исковата молба. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение следва да бъде преценено при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК предвид дадените разрешения в решение № 1406 по гр.д. № 448/2007 г., ІІ г.о., ВКС, и решение № 1061 по гр.д. № 676/2011 г. на апелативния съд в [населено място]. Вторият материалноправен въпрос не е основание за допускане на касационното обжалване, тъй като по него няма конкретно произнасяне на въззивния съд. За касационното обжалване касаторите дължат държавна такса от 516,66 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение