Определение № 488 от 21.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 1618/2014 г.

Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 51 от 14.02.2014 г. по в.т.д.№ 1433/2013 г. на С. окръжен съд, с което е потвърдено решение № 962 от 19.07.2013 г. по гр. д. № 171/2013 г. на Районен съд – Стара Загора, с което касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата в общ размер на 17 641, 47 лв., дължима по изпълнение на обществена поръчка: „Осигуряване и организация на столово хранене на деца, ученици и персонал в почивна станция „Стара Загора", къмпинг „К.", [населено място] с 8 смени /21.06.2012 г. - 01.09.2012 г./, за една смяна 105 места за отдих, в т.ч. за 85 бр. деца и ученици и 20 бр. персонал, от които 6 работници- кухненски персонал, осигуряван от изпълнителя на поръчката; и почивна база „Паниците", [населено място], от които сумата 13 503, 08 лв ., представляваща неизплатената част по обособена позиция № 1: Осигуряване и организация на столово хранене на деца, ученици и персонал в почивна станция „Стара Загора", къмпинг „К.", [населено място]; сумата 4 138, 39 лв., представляваща неизплатената част по изпълнение на обществената поръчка по обособена позиция № 2: Осигуряване и организация на столово хранене на деца, ученици и персонал в почивна база „Паниците", [населено място], 6 смени /06.07.2012г. - 29.08.2012г./, за една смяна - 61 места за отдих, в т.ч. за 48 бр. деца и ученици и 13 бр. персонал, от които 4 работници - кухненски персонал, осигуряван от изпълнителя на поръчката, ведно със законната лихва от завеждането на иска – 07.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба са въведени доводи за постановяване на решението в противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения, поради което се иска касирането му. Касаторът поддържа, че в нарушение на материалния закон – чл.79, ал.1 и чл.41, ал.2 ЗОП е ангажирана договорната му отговорност за заплащане на разходи, които са извън предмета на сключените по реда на ЗОП договори. Направено е и оплакване, че въззивният съд не е обсъдил довода му, че платените от общината суми за компонент „организация на столово хранене” /разходи за заплати, за СО, за платен отпуск, режийни разходи и др./ не са взети предвид от първоиинстанционния съд и не са приспаднати от разходите, които според експертното заключение са били направени по този компонент и които са присъдени в негова тежест. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържат твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по спорния предмет на делото в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), аналогичен на чл.235, ал.2 от новия ГПК - ППВС № 7/1965 г. Излага се също, че с обжалваният съдебен акт е разрешен и материалноправен въпрос с обуславящ за изхода на делото характер, а именно дължат ли се на договорно основание разходи, които са направени извън предмета на договор, сключен по реда на чл.41, ал.2 ЗОП, по който в подкрепа на поддържаното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК се позовава на влязло в сила решение № 32/02.03.2011 г. по в.гр.д.№ 15/2012 г. на Апелативен съд-Варна. Ответникът по касация [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване по съображения, изложени в депозирания по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговор, в който се поддържа искане за присъждане на разноските по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд приел за установено, че на основание проведена по чл. 38, т.1 ЗОП процедура за възлагане на обществена поръчка с предмет: „Осигуряване и организация на столово хранене на деца, ученици и персонал в почивна станция „Стара Загора", къмпинг „К.", [населено място] и почивна база „Паниците", [населено място] между страните е подписан договор № 1511/4.07.2012 г. за обособена позиция № 1 – къмпинг К. на стойност 57 523, 84 лв. и договор № 1512 от 4.07.2012 г. за обособена позиция № 2 – почивна база „Паниците” на стойност 30 972, 72 лв. По издадена от ищеца фактура № 375/19.09.2012 г. на стойност 40 270, 40 лв. ответната община извършила плащане в размер на 25 685, 01 лв. а по фактура № 376/19.09.2012 г. на стойност 10 621, 32 лв. - в размер на 6 178, 50 лв. По делото е представено писмо от 23.10.2012 г., с което кметът на [община] възразил срещу дължимостта на останалата част от фактурираните суми за заплати, осигуровки и режийни, като се позовал на писмената обосновка на ищеца за начина на образуване на предлаганата цена, въз основа на която е определен за изпълнител на обществената поръчка и залегнала в сключените с него договори. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза за Обособена позиция № 1 е прието, че извършените и осчетоводени от ищеца разходи, вкл. разходи за възнаграждения и премии на наетия за изпълнение на поръчката персонал, разходи за социални осигуровки на тези лица, административни разходи, свързани с изпълнението на обществената поръчка, режийни разходи и всички други, относими към нея са в общ размер от 13 503, 08 лв., а за Обособена позиция № 2 – тези разходи са в общ размер от 4 138, 39 лв., като е възприето разпределението на относимите към обществената поръчка административни разходи, извършено от ищеца чрез разделяне на общата им стойност за 2012 г. на две (за съответното полугодие), която сума също е разделена на две - за всяка една от обособените позиции. По тези съображения въззивният съд приел, че предявеният иск по чл. 79, ал.1 ЗЗД е основателен в размер общо на сумата 17 641, 47 лв., до който бил уважен от районният съд, поради което потвърдил постановеното от него решение. Настоящият съдебен състав намира, че е налице релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения в изложението процесуалноправен въпрос. Същият е от решаващо значение за изхода на конкретното дело, тъй като процесуалните действия на въззивния съд, свързани с изпълнение на задължението му чл.235, ал.2 ГПК са обусловили постановения по делото резултат. Необсъждането на поддържаните от касатора правни и фактически доводи срещу основателността на предявения срещу него иск е в противоречие както с трайната и последователна практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд по приложението на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.), аналогичен на чл.235, ал.2 от новия ГПК, така и със задължителната съдебна практика - ППВС № 7/1965 г. и ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Вторият от поставените въпроси не отговаря на основното изискване на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото предмет на спора не са допълнително извършени работи, които не са предмет на сключения договор, по какъвто е постановено решението на ВнАС, цитирано в изложението. Въпросът включени ли са в исковата сума разходи на ищеца, чието поемане от страна на касатора не е предвидено в процесните договори, предпоставя тълкуване на изразената от страните воля, поради което отговор на същия следва да бъде даден в производството по чл. 290 ГПК за разглеждане на касационната жалба. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 510 лв. по сметка на ВКС. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение