Определение № 4673 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1738/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена от Д. Х. Г. от гр. Елена, действаща чрез адвокат К. Г. Т., касационна жалба срещу въззивно решение № 47 от 20.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 292/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 273 от 08.05.2024 г. по гр. д. № 795/2023 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, с което е отхвърлен предявеният от нея против Районен съд - Елена иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, причинени й от нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 277/2022 г. на РС - Елена, преобразувано в гр. д. № 2414/2022 г. на РС – Велико Търново, съгласно чл. 6 §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане на главницата.

Касаторът твърди, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и неправилно поради съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, довели до неговата необоснованост, а оттам и до неправилно прилагане на процесуалния и материалния закон. Релевира възражение, че обжалваното решение е нищожно и недопустимо, тъй като и пред двете съдебни инстанции Прокуратурата на РБ не е била конституирана като „контролираща страна“ и „необходим задължителен другар“. Счита, че е налице нарушение при постановяване на съдебния акт в противоречие с трайната и последователна практика на Върховния касационен съд, касаеща основанията за отвод по чл. 22, ал. 1 от ГПК, и в частност хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, като делото не е разгледано от независим и безпристрастен съд. По тези и други подробно изложени съображения моли за обезсилване или отмяна на обжалваното въззивно решение.

В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди очевидна неправилност на въззивния акт – касационно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи още, че са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. За задължението на въззивния съд да даде свое собствено разрешение по предмета на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, които да изрази писмено в мотивите към решението си.

Позовава се на съдебната практика, обективирана в TP № 1 от 10.02.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГТК на ВКС и TP №1 от 21.11.2023 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2023 г., ОСГТК на ВКС, както и тази формирана по реда на чл. 290 от ГПК в решение № 60265 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 30 от 03.02.2022 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 60291 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г. на ВКС, ГК. Ill г. о., решение № 63 от 19.07.2016 г. по гр. д. № 5655/2015 г. на ВКС, ГК, III г. о.; решение № 180 от 25 10.2016 г. по гр. д. № 1221/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о.

2. Ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително (в случая – Прокуратурата на РБ), как следва да процедира въззивната инстанция?

Въпросът се поставя от касатора поради неговите твърдения за недопустимост на обжалвания съдебен акт.

3. Как следва да се третира нарушение, касаещо производството по връчване на книжа на лицата по чл. 50, ал. 5 от ГПК съобразно критериите по чл. 2а, ал. 2 от ЗОДОВ?

Въпросът е поставен в контекста на това какви са относимите критерии за преценката дали е налице забавяне при разглеждане на производството.

Не е постъпил отговор на касационната жалба от ответната страна.

Прокуратурата на РБ не изразява становище.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което формално са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Д. Х. Г. срещу Районен съд - Елена с правно основание чл. 2б, ал.1 от ЗОДОВ и цена на иска 6 000 лв. с твърдения за бавно правосъдие по образуваното по нейна искова молба гр. д. № 277/2022 г. по описа на РС – Елена. Въззивният съд е установил следната фактическа обстановка: на 12.09.2022 г., чрез ССЕВ, в Районен съд - Елена е постъпила искова молба от Д. Х. Г. срещу „Е.П.П“ АД с посочено в нея правно основание чл. 92 от ЗЗД и с искане за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 560 лв., представляваща договорна неустойка по чл. 34, ал. 1 от ОУДПЕЕ на „Е.П.П“ АД поради виновно неизпълнение на задълженията на доставчика по чл. 98а от ЗЕ вр. чл. 15, ал. 1 от ОУДПЕЕ; образувано е гр. д. № 277/2022 г. по описа на съда; на същата дата е извършено разпределение на делото на съдия от състава на съда, който с определение № 166/13.09.2022 г. се е отвел от разглеждането му на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК; на 13.09.2022 г. делото е било разпределено на друг съдия от същия съд, който с определение № 168/13.09.2022 г. се е отвел от разглеждането му отново по съображения за наличие на обстоятелства по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК като производството по делото е прекратено и същото изпратено на Окръжен съд - Велико Търново с писмо с изх. № 980/14.09.2022 г.; с определение № 858/20.09.2022 г. по образуваното в. ч. гр. д. № 682/2022 г. по описа на ВТОС, на основание чл. 23, ал. 3 ГПК делото е изпратено за разглеждане на Районен съд - Велико Търново и на 29.09.2022 г. същото е образувано под № 2414/2022 г. по описа на Районен съд - Велико Търново; на същата дата е разпределено на съдия от състава на този съд и е постановена размяна на съдебни книжа; след постъпване на отговор на исковата молба на 14.11.2022 г., на 24.11.2022 г. делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание за 21.12.2022 г.; заседанието е проведено и отложено за 25.01.2023 г., когато делото е обявено за решаване; на 27.02.2023 г. е било постановено съдебно решение; срещу съдебния акт е била подадена въззивна жалба от ответника „Е.П.П“ АД и е било образувано в. гр. д. № 126/2023 г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново, по което е постановено решение № 361/13.07.2023 г. По подадената касационна жалба от ответното дружество ВКС не е допуснал въззивното решение до касационно обжалване.

Съдът е посочил, че с цел доказване претърпените от ищцата от твърдяния специален деликт неимуществени вреди по делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетели. Посочил е, че съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, и че съгласно трайната съдебна практика, относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Въззивният съд отново е посочил хронологично развитието на производството, чиято продължителност е предмет на спора, във времеви порядък и е достигнал до извода, че своевременно и в кратък срок ответният съд е извършил необходимите процесуални действия по образуваното пред него производство като в рамките на пет дни е образувано и разпределено делото във ВТОС, съответно е определен друг равен по степен с ответния съд, който да разгледа спора - Районен съд - Велико Търново. Посочил е, че не е налице неразумно забавяне на производство и пред този съд, в който то е постъпило и образувано на 29.09.2022 г.

Въззивният съд е обсъдил оплакванията на жалбоподателя за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ГПК поради това, че разглеждайки делото в нейно и на пълномощника й отсъствие е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с което е ограничил правото й на защита, като е изложил съображения за неоснователност на тези оплаквания. Съдът е приел за неоснователно и оплакването във въззивната жалба за неправилност на обжалваното решение с доводи за липса на отвод, а наличие на основание за такъв по чл. 22, ал. 1 т. 6 от ГПК на съдията-докладчик от разглеждане на делото поради изразено от него становище по гр. д. № 2978/21 г. на Районен съд-Велико Търново и направен от същия отвод по в. гр. д. № 664/2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново. Констатирал е, че и двете цитираните по-горе дела са производства със страни Д. Х. Г. и „Е.П.П“ АД, като по второто от тях /въззивно производство/ съдебният състав, в който е участвал съдия Д. К., се е отвел от разглеждане на делото след направено изрично искане от адвокат К. Т.. Съдът е изложил, че участието на съдия по друго дело с различен предмет и страни, по което е изразил становище по въпроси, които се поставят за разрешаване, не съставлява само по себе си обстоятелство, пораждащо основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност. Фактът, че се е отвел по друго дело, по което ищцата е страна, също не съставлява абсолютно основание за отвод по всяко следващо дело с нейно участие, както и не представлява такова основание за отвод наличието на водени от ищцата дела срещу този орган на съдебната власт, в който съдията престира своя труд. Въззивният съд е отхвърлил направеното в тази насока възражение.

Въззивният съд е обсъдил възражението на жалбоподателя, че при разглеждане на гр. д. № 277/2022 г. по описа на Районен съд - Елена, преобразувано в гр. д. № 2414/2022 г. на Районен съд - Велико Търново, съдът не е изпълнил задължението си да укаже на ответника да посочи своя ел. адрес, на който да бъде извършване връчването на съдебни книжа. Съдът е посочил, че връчването съгласно чл. 50, ал. 5 от ГПК се извършва на посочен от самия ответник /в случая търговец, извършващ доставка на енергия/ електронен адрес, поради което посочването на такъв от ищеца по делото е без правно значение и не създава задължение за съда да извършва връчването на книжа на този адрес. Съдът е посочил, че начинът на връчването на книжа е в съответствие с процесуалния закон и не е довело до необосновано забавяне на производството.

Поради така изложените от него съображения съставът на Апелативен съд – Велико Търново е достигнал до генералния извод, че не е налице необосновано забавяне на воденото исково производството, поради което не е налице нарушение на правото на ищцата на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 §1 от Конвенцията. Приел е предявеният иск за неоснователен и е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение.

По основанията за касационно обжалване настоящата касационна инстанция приема следното:

В настоящото производство по предварително селектиране на касационните жалби съставът на ВКС трябва да се произнесе с определение дали да допусне или не до касационно обжалване въззивното решение, т. е. произнася се по наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, в рамките на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, и служебно в указаните от закона случаи.

Касационната инстанция служебно следи за валидността и допустимостта на въззивното решение, чието допускане на касационно обжалване се преценява. В случая касаторът твърди, че обжалваното от него въззивно съдебно решение е нищожно и недопустимо като не излага относими аргументи в тази насока. Настоящият съдебен състав приема, че не е налице вероятна основателност обжалваното в настоящото производство въззивно съдебно решение да е нищожно или недопустимо.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Съдебното решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; когато се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежното му упражняване - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните и др.

Неоснователно е възражението за вероятна недопустимост на въззивното решение поради неконституирането на Прокуратурата на РБ като „контролираща страна“ в каквато насока е зададен вторият въпрос в изложението на касатора. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ делата по този закон пред съда се разглеждат със задължително участие на прокурор. В случая това изискване е било спазено – както в проведените от първата инстанция открити съдебни заседания, така и в проведеното от въззивната инстанция открито съдебно заседание е участвал прокурор, който е изказал мнение за неоснователност на претенцията. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в действащия ГПК не е предвидена разпоредба, идентична или аналогична на чл. 19, ал. 2 от ГПК (отм.), поради което съдебната практика приема, че действащият ГПК не урежда процесуалната фигура на „контролираща страна“ (в този смисъл - решение № 71/06.04.2020 г. по гр. дело № 3804/2019 г. на ІV-то гр. о. на ВКС, решение № 14/15.02.2021 г. по гр. дело № 5165/2016 г. на ВКС, IV г.о. и др.). При действащия ГПК задължителното участие на прокурора като страна в производството по ЗОДОВ не означава, че той е другар на ищеца или на ответника по смисъла на чл. чл. 215-217 от ГПК, а още по-малко - задължителен необходим такъв, тъй като осигуряването на това негово задължително участие (с оглед упражняване на конституционното му правомощие да следи за спазване на законността) е процесуално задължение на съда, а не произтича от задължителна съвместна процесуална легитимация с ищеца или с ответника по делото, която характеризира задължителното другарство и съставлява абсолютна положителна процесуална предпоставка, без наличието на която исковото производство е недопустимо, в какъвто смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 6 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Първият въпрос в изложението на касатора касае задълженията на въззивната инстанция да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, да изгради своите правни изводи не само въз основа на отделни факти, но и с оглед на връзката между тях и да ги прецени съвместно с всички доказателства по делото. Въпросът е релевантен, тъй като е обусловил изхода на конкретното дело, но по него не е обосновано допълнителното основание, изразяващо се в поддържаното отклонение от практиката на ВКС.

По въпроса за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран е налице трайно установена практика на ВКС, част от която са решение № 91/05.11.2020 г. по гр. д. № 1040/2019 г. на ІІ т.о.; решение №102/20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. І г. о.; решение №35/13.07.2021 г. по гр. д. № 1783/2020 г., І г. о.; решение № 50194/21.11.2022 г. по гр. д. № 4738/2021 г. на ІІІ г. о.; решение №145/05.08.2021 г. по гр. д. №1178/2020 г. на ІV г. о. и др. В същата е прието, че съгласно задължителните указания в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, запазили своето значение при действието на новия Граждански процесуален кодекс (2007 г.) и доразвити в приетото след влизането му в сила Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд, при самостоятелна преценка на събрания пред него и първата инстанция доказателствен материал, следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Разяснено е още, че уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, свързано с обвързаността на съда от доводите във въззивната жалба, при проверка правилността на обжалваното решение и ограничаването на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Съдът е длъжен да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и да разгледа в мотивите си всички своевременно заявени доводи и възражения на страните и да даде отговор на наведените в жалбата оплаквания, отчитайки и обективните ограничения (преклузии за въвеждане на нови обстоятелства и нови доказателства в процеса; недопустимост на определени доказателствени средства).

В настоящия случай въззивното решение е съобразено с така посочената съдебна практика. Въззивният съд е посочил конкретно установените от него факти и въз основа на какви доказателства е приел установяването им в процеса. Решението на въззивния съд е мотивирано и постановено въз основа на цялостен анализ на доказателствения материал. Обсъдени са всички направени възражения на касатора, съдържащи се във въззивната жалба. Неоснователен е доводът на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по възражението му за неправилност на първоинстанционното решение, поради неотстраняване на съдията-докладчик от участие в производството, въпреки наличието на основателно съмнение по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК. По този въпрос е налице установена съдебна практика на ЕСПЧ и на ВКС, според която преценката за наличие на основателно съмнение по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК спрямо съдия по дело се извършва по два критерия - обективен и субективен. Обективният е свързан с конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са основание за възникване на съмнения у ищеца или трети непредубедени лица относно безпристрастността на съдията, разглеждащ делото (участието му в повече от един етап от разглеждане на делото по същество; в две свързани дела; в различно качество - като адвокат и съдия, свидетел или вещо лице и др.). Субективният критерий е относим към личното познанство или отношения между съдия и страна по делото, които са от такова естество, че да сочат на липса на безпристрастие. В конкретния случай въззивният съд, след като подробно е обсъдил конкретните обстоятелства, е приел, че липсват обективни обстоятелства, относими към субективния или към обективния критерий. Посочил е, че не е налице връзка между делата, поради което не е било налице основание за отвод на съдебния състав, постановил първоинстанционното решение – т. е. въззивният съд е обсъдил така направеното възражение във въззивната жалба.

Обжалваното пред касационната инстанция въззивно съдебно решение е съобразено с посочените по-горе постановки, поради което не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.

Третият въпрос в изложението принципно касае критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6, § 1 от ЕСПЧ. Въпросът отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е обсъдил същите в решението си, но по отношение на тях не се разкрива сочения допълнителен критерий - противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 66 от 02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС; решение № 50240 от 16.12.2022 г. по гр. д. № 4654/2021 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС; решение № 283 от 09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 г., ГК, ІV г. о. на ВКС и др. В същата се приема, че при специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии.

При постановяване на решението въззивният съд е изследвал всички относими критерии за преценката дали е налице забавяне при разглеждане на производството като е посочил, че ответникът в производството, чиято продължителност се преценява, винаги е бил своевременно призоваван и начинът на призоваване не се е отразил на времетраенето на процеса.

Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, същото само формално е вписано в изложението от касатора. Липсва каквато и да е обосновка коя правна норма се нуждае от тълкуване с оглед трудности по прилагането й, или поради натрупана съдебна практика по прилагането й, която вече не е актуална или е погрешна.

Касаторът въвежда като основание за допускане на въззивното решение на касационно обжалване очевидна неправилност. Очевидната неправилност предпоставя порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такъв порок е приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материално правна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Всичко, което изисква допълнителна проверка и анализ от касационната инстанция, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните, е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. В случая такава очевидна неправилност на въззивния съдебен акт касационната инстанция не установява. Касаторът основава твърденията си за очевидна неправилност с доводи за процесуални нарушения – неучастие на прокурор като „контролираща страна“ и „необходим задължителен другар“ и наличие на основания за отвод по смисъла на чл. 22, ал.1, т. 6 ГПК. Следователно, не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в смисъла разяснен по-горе.

В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на въззивно решение № 47 от 20.02.2025 г., постановено по в. гр. д. № 292/2024 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение