Определение № 3302 от 31.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 982/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото М. А. А., Е. А. А. и А. Ч. А. срещу решение № 157/26.09.2022 г., изменено в частта за разноските с определение № 4/09.01.2023 г., постановени по възз. гр. дело № 253/2022 г. на Бургаския апелативен съд (БАС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната пред въззивния съд част от първоинстанционното решение № 260000/11.03.2022 г., изменено в частта за разноските с определение № 260146/20.05.2022 г., постановени по гр. дело № 137/2020 г. на Ямболския окръжен съд (ЯОС), като краен резултат предявените от жалбоподателите срещу ЗАД „ОЗК-застраховане“ АД осъдителни искове с правно основание чл. 432 от КЗ за заплащане на обезщетения за претърпените неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили от смъртта на Я. М. М., в резултат на пътнотранспортно произшествие (ПТП) от 06.06.2019 г., са отхвърлени, както следва: за разликите над присъдените суми от по 110 000 лв. до пълните им предявени размери от по 200 000 лв. – исковете на М. и Е. А., и за разликата над присъдената сума от 80 000 лв. до пълния му предявен размер от 150 000 лв. – искът на А. А..

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това страни срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателите-ищци, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, и трябва ли да се съобразяват при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди, в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя; 2) липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложението на чл. 52 от ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/23.12.1968 г.; 3) следва ли съдът, при приложението на чл. 52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай, обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 4) длъжен ли е съдът да вземе предвид всички последици за здравето на близките – физически и психически, техният интензитет и продължителност, при определяне на размера на обезщетението; 5) следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чиито ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя на риск „гражданска отговорност на автомобилистите“, като критерий, наред с всички останали – за определяне размера на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД; 6) следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело; 7) игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта; 8) длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г.; 9) следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви, защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други; 10) следва ли съдът да извърши преценка на поведението на всеки от участниците в ПТП, и в частност – на водача и на пострадалото лице, при преценката за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат; 11) при определяне степента на съпричиняване, следва ди да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат, като само формалното посочване на процента съпричиняване, достатъчно условие ли е за това; 12) допустимо ли е приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД да се основава на предположения относно причинността между поведението на пострадалия (действие или бездействие) и вредоносния резултат; и 13) кои са предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл. 432, ал. 1 от КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и необходимостта от доказване на приноса, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от ЗЗД.

Жалбоподателите навеждат допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържат, че с обжалваното въззивно решение тези правни въпроси били разрешени в противоречие с практиката, включително задължителната такава на ВС и ВКС, и конкретно: първите осем въпроса – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 31/25.03.2014 г. по търг. дело № 1203/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 1/26.03.2012 г. по търг. дело № 299/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 121/09.07.2012 г. по търг. дело № 60/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 151/12.11.2013 г. по търг. дело № 486/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 130/09.07.2013 г. по търг. дело № 669/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 88/09.07.2012 г. по търг. дело № 1015/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 215/09.07.2012 г. по търг. дело № 2908/2015 г. на I-во търг. отд. на ВКС; деветият въпрос – в противоречие, освен с горните актове, още и с тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3/15.03.2016 г. по гр. дело № 2526/2015 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 548/06.12.2010 г. по гр. дело № 1119/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 37/29.03.2012 г. по гр. дело № 241/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 331/04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 36/24.03.2014 г. по търг. дело № 2366/2013 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 69/23.07.2014 г. по търг. дело № 1874/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 126/18.10.2019 г. по търг. дело № 1785/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 222/30.01.2015 г. по търг. дело № 3466/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 14/03.05.2019 г. по търг. дело № 937/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 202/21.12.2013 г. по търг. дело № 866/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 271/08.02.2017 г. по гр. дело № 1368/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 12/26.03.2019 г. по търг. дело № 606/2018 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 160/26.07.2017 г. по гр. дело № 60244/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС; и последните четири въпроса – в противоречие с ППВС № 17/18.11.1963 г., ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, решение № 76/22.06.2020 г. по търг. дело № 771/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 206/12.03.2010 г. по търг. дело № 35/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 98/24.06.2013 г. по търг. дело № 596/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 151/12.11.2010 г. по търг. дело № 1140/2011 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 169/02.10.2013 г. по търг. дело № 1643/2012 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 16/04.02.2014 г. по търг. дело № 1858/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 92/24.07.2013 г. по търг. дело № 540/2012 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 256/21.04.2015 г. по търг. дело № 3557/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 18/17.09.2018 г. по гр. дело № 60304/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 36/02.05.2019 г. по търг. дело № 1354/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 137/20.11.2020 г. по търг. дело № 1775/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 45/15.04.2009 г. по търг. дело № 525/2008 г. на II-ро търг. отд. на ВКС и решение № 58/29.04.2011 г. по търг. дело № 623/2010 г. на II-ро търг. отд. на ВКС.

Касаторите сочат и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност, като поддържат, че в случая била налице явна необоснованост на обжалваната част от въззивното решение.

Ответникът ЗАД „ОЗК-застраховане“ АД, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваната част от въззивното решение, апелативният съд е приел следното:

Предвид влизането в сила на първоинстанционното решението в необжалваните от ответника-застраховател части – до размера на присъдените от ЯОС обезщетения от по 60 000 лв. за всеки от ищците М. и Е. А., и 45 000 лв. за ищеца А. А., съдът е приел, че спорни пред въззивната инстанция са единствено справедливият размер на обезщетенията и наличието на съпричиняващо поведение от страна на пострадалата Я. М., което би било основание за приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.

Позовавайки се на ППВС № 4/25.05.1961 г., въззивният съд е посочил, че кръгът на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини, като низходящите, възходящите и съпруга или лицето, с което пострадалият е съжителствал на съпружески начала. Приел е, че и обезщетението се определя от съда по справедливост, а конкретните критерии, които следва да се съобразят при претенция за обезщетяване на вреди от смърт на близък, са очертани още в ППВС № 4/23.12.1968 г. – конкретните обстоятелства, при които са настъпили вредите, възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Съдът е изтъкнал и че по-новата съдебна практика последователно приема, че при определяне размера на обезщетението следва да се има предвид динамиката на обществено-икономическите отношения, променените критерии за справедливо обезщетение, постоянно нарастващите размери на застрахователните лимити.

Въз основа на свидетелските показания, ангажирани от ищците за доказване на претърпените от тях неимуществени вреди, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства: В семейството на ищците е имало хармонични и топли отношения, които внезапно са били прекъснати от смъртта на Я. М.. Тя и ищецът А. А. се „оженили“ по любов, която продължила през целия им съвместен живот от около 24 години. М. била грижовна към домакинството, към децата си (другите двама ищци), поддържала с тях много близка връзка и те я търсели за съвет и за да споделят личните си проблеми; държала на образованието на децата, подготвяла се за абитюриентския бал на сина си. За „съпруга“ си тя била най-близкият човек, тъй като той бил отдалеч и нямал роднини в [населено място]. Внезапната загуба на М. довела до необратима промяна в живота на близките `и – променило се тяхното емоционално състояние, те се затворили, наложило се А. А., като единствен родител, да поеме цялата грижа за децата, а Е. започнала да помага в домакинската работа, която дотогава се вършела само от майката. Въз основа заключението на съдебно-психологическата експертиза съдът установил още, че и за тримата ищци смъртта на М. е предизвикала остра стресова реакция (шок), като това генерално е променило възгледите за живота и ежедневието на децата и е натоварило А. А. с нови отговорности. И при тримата ищци се наблюдава промяна в емоциите, когнитивните функции, поведението и социалния живот.

С оглед на така установеното, въззивният съд е приел, че между загиналата, децата и фактическия `и съпруг е съществувала силна емоционална връзка, отношения на обич, привързаност и доверие, които отношения са били прекъснати внезапно и трагично, децата са загубили подкрепата и любовта на майка си в началото на житейския си път. Тази загуба е била особено тежка за Е., която е била в тийнейджърска възраст; загубата е преживяна много тежко – с изолация от средата и приятелите, отчуждение, затруднения в училище, емоционално страдание и мъка. Съдът е отчел, че прекъснатата връзка никога няма да бъде възстановена и емоционалните страдания ще бъдат търпени и занапред от ищците. При определяне на обезщетенията за понесените неимуществени вреди съдът съобразил също, че ищецът А. А. е с по-добра перспектива за справяне с последиците от травмата, от една страна – поради неговите характерови особености, съгласно съдебно-психологическата експертиза, а от друга страна – поради по-големия му житейски опит и подкрепящата го приятелска и роднинска среда. На следващо място, апелативният съд е изтъкнал, че майката никога няма да бъде заместена в живота на М. и Е., и че страданията на децата ще са с много по-голям интензитет. При отчитане на всички тези обстоятелства, съдът е намерил за справедлив размер на обезщетенията сумите от по 165 000 лв. за ищците М. и Е. А., и 120 000 лв. за ищеца А. А.. Въззивният е посочил също, че така определените размери на обезщетенията, са съобразени с обществено-икономическите условия в страната и застрахователните лимити към момента на настъпване на вредите – месец юни 2019 г.

От друга страна, въззивната инстанция е намерила за доказано възражението на ответното застрахователно дружество за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата Я. М..

В тази връзка БАС е установил, че всички вещи лица по съдебно-медицинската (СМЕ), съдебно-автотехническата (САТЕ) и двете комплексни експертизи еднозначно приемат, че М. е пътувала без предпазен колан на задната лява седалка на лекия автомобил – по нея не са открити характерните следи, оставяни от колана, и тялото и е изпаднало от автомобила, без да са налице данни за откъсване и отделяне на седалката, върху която е седяла по време на пътуването. На следващо място въззивният съд е обсъдил поведението на виновния водач, като въз основа заключението на САТЕ е установил, че водачът на лекия автомобил е слязъл от десния банкет с предно дясно колело, вследствие на което автомобилът е тръгнал неуправляемо надясно с ротация около масовия си център, водачът е направил опит да го върне в платното за движение – за дистанция от около 13 м., но след това автомобилът изгубил напречна устойчивост и започнал ротация по десния скат с преобръщане в посока десен габарит, изминал зоната на десния скат от около 28 м. и преустановил движението си, обърнат по таван. Съдът е приел и че по време на преобръщането на автомобила тялото на пострадалата е изпаднало на терена – факт, който е установен в наказателното производство, приключило с осъдителна присъда, експертизите и свидетелските показания. На следващо място БАС е обсъдил и това, че видът и тежестта на получените смъртоносни увреждания, които са безспорни във въззивното производство, са дали основания на вещите лица да заключат по категоричен начин, че М. е била без колан и при преобръщането на автомобила тялото и се е движело безпрепятствено в купето, и накрая е изпаднало на терена. Установено е и че част от уврежданията са получени по механизма на удряне и притискане на главата, гърдите, гръбначния стълб и корема, а счупването на ребрата и гръбначния стълб са получени от удрянето на гръдния кош отзад и гръбнака по повърхността на терена. Съдът е обсъдил заключенията на двете комплексни експертизи, които са достигнали до извода, че при предприето пътуване с колан са били налице предпоставки за получаване на по-леки травматични увреждания и избягване на леталния изход. Първоначалната комплексната експертиза е приела, че от техническа гледна точка вероятността да не настъпи летален изход при ударите на свободно движещото се тяло в интериора на купето с такава сила, е минимална, почни невъзможна. Вещите лица са отчели също, че деформации на купето в областта на задна лява седалка не са били установени, т.е. деформациите не са причина за леталния изход. Повторната комплексна експертиза е приела, че при установения механизъм на произшествието, автомобилът е направил 2.5 оборота, като най-вероятно след първия оборот тялото на пострадалата е излязло частично през счупеното стъкло на задната дясна врата и е било притиснато от десните състави на автомобила, а в края на втория оборот тялото е било изхвърлено по посока на вектора на скоростта на автомобила и е изпаднало на терена. Вещите лица, изготвили повторната експертиза, са категорични, че при поставен колан смъртта би била предотвратима, тъй като същият би възпрепятствал изпадането от салона и настъпването на травмите, получени от ударите и притискане с голяма сила от твърди предмети. Също според повторната експертиза, таванната равнина е била деформирана незначително над задните седалки и не би могла да въздейства върху пътничката чрез удар или притискане.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е посочил, че предприетото пътуване без поставен обезопасителен колан е в отклонение на изискванията на закона, но не води до автоматичния извод, че вредоносния резултат е съпричинен от пострадалата. Приел е също, че съпричиняване на вредоносния резултат е налице в случаите, когато поведението на пострадалия е обусловило увреждането по някакъв начин или е способствало за неговото настъпване, като за тези свои съображения съдът се е позовал на т. 7 от ТР №1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, решение № 96/29.06.2015 г. по търг. д. № 2461/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 37/01.09.2015 г. по търг. д. № 1070/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Въз основа на обсъдените безпротиворечиви заключения на двете комплексни експертизи, въззивният съд е приел, че в случая непоставянето на обезопасителен колан, при наличен изправен такъв в автомобила, е допринесло за настъпване на уврежданията на пострадалата и леталния изход. За да достигне до този извод съдът е съобразил и обстоятелствата, че тези увреждания са причинени от свободното движение на тялото `и в купето и изпадането на терена, като съдът е изтъкнал, че при съпоставката им с травмите, получени от водача на автомобила и спътника му отпред до него (които са били с поставени колани) и върху които са действали същите инерционни сили, е очевидно, че поставен колан би ограничил тежките последствия и би предотвратил настъпилата смърт. В тази връзка съдът е обсъдил и заявеното в съдебно заседание от вещото лице д-р Ч., че хипотетично е възможно леталният изход да настъпи и при правилно поставен колан – от т. нар. „камшичен удар“, като съдът е приел, че това не може да промени горните му изводи и да доведе до основателност на оплакванията за липса на принос от страна на пострадалата, поддържани във въззивната жалба на ищците. Съдът е посочил още, че неговите изводи се формират не само въз основа на събраните доказателства, но също така и посредством опитните правила и тези на формалната логика, а именно – че напълно в противоречие с логичните и опитните правила е да се твърди, че изпадането от автомобила може да причини по-малко вреди от оставането на пострадалия вътре в купето, задържан от предпазния колан – това би обезмислило изцяло системата за обезопасяване чрез предпазен колан, чиято цел е именно да задържи тялото към седалката и да предотврати изпадане в движение, като в конкретния случай всички доказателства сочат, че пострадалата е била без колан. Съдът е приел, че така установеният принос от страна на пострадалата е многократно по-малък от приноса на виновния водач, което е обусловило и извода за намаляване, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, размера на обезщетенията с 1/3 част, респ. – и крайния му извод, че след тази редукция, на жалбоподателите-ищци следва да се присъдят следните обезщетения: на М. и Е. А. – от по 110 000 лв. и на А. А. – 80 000 лв.

Видно от гореизложеното, въззивният съд е основал изводите си за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, на съвкупната преценка на конкретните обстоятелства, категорично установени със събраните по делото доказателства, както и на опитните правила и правилата на логиката, а не на предположения, поради което въпрос № 12 в изложението на касаторите (допустимо ли е приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД да се основава на предположения относно причинността между поведението на пострадалия (действие или бездействие) и вредоносния резултат) не е обуславящ правните изводи на съда в обжалваното въззивно решение и е без значение за крайния изход на делото, респ. – този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Подобни са съображенията на настоящия състав на ВКС за недопускане на касационното обжалване по въпроси №№ 2 и 7 в изложението: „липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложението на чл. 52 от ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/23.12.1968 г.“ и „игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта“. Тези два въпроса съставляват формулирани във въпросителна форма касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение, т.е. – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.

Останалите десет правни въпроса в изложението на жалбоподателите осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС.

Разрешение на първата група от тези въпроси (с №№ 1, 3-6 и 8 в изложението), които се припокриват по съдържание и смисъл помежду си, и са такива по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, е дадено със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, израз на която са и посочените от касаторите във връзка с тези въпроси, множество решения на ВКС. Съгласно тази константна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а всякога е свързано с преценката на редица, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които имат значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД е обусловено от съобразяване на указаните с ППВС № 4/23.12.1968 г. общи критерии, като например характерът на увреждането, начинът и ситуацията на извършването му, получените осакатявания и загрозявания, претърпените морални страдания – при телесните увреждания, а в хипотезата на причинена смърт – възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между него и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Изследването на общите критерии, наред със специфичните за конкретния спор факти, е гаранция, че чрез определеното от съда обезщетение ще се постигне целта на чл. 52 от ЗЗД – справедливо възмездяване на произлезлите от деликта неимуществени вреди. Понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания на пострадалия и претърпените от тях болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не само отражение върху психиката, но създаващи социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното състояние. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, който детерминира общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, за която в известна степен индиция се явяват нормативно определените нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“. Тези лимити на застрахователното покритие нямат самостоятелно значение, а следва да се вземат предвид при отчитане на конкретните икономически условия – служат като ориентир за конкретната икономическа конюнктура. Лимитите не са критерий за самото обезщетение, при това последното не следва да се определя в зависимост от това кой е ответник по иска – делинквента или застрахователя, а имат отношение единствено към отговорността на застрахователя. Като база при определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат още стандартът на живот в страната и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди. Не бива, също така, да се допуска размерът на обезщетението да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Съдът трябва да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, и в мотивите към решението да посочи конкретно същите обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Необходимо е всички относими към обема на вредите обстоятелства да бъдат обсъдени от съда и въз основа на техния анализ и съвкупната им оценка да бъде определен паричния еквивалент на обезщетението за неимуществени вреди.

Въпрос № 9 в изложението към касационната жалба е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като е правно-значим за всяко исково производство и по него също е налице многобройна трайно установена практика на ВКС, каквато е и посочената от страна на касаторите. В нея неотклонно се приема, че съдът следва да обсъди всички събрани по делото относими доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по съществото на спора, каквито са и разясненията, дадени с ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. О бект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Те следва да съдържат и отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, съответно на изложените от въззиваемия съображения срещу твърдяната порочност на решението. Въззивният съд е длъжен да се произнесе само с оглед надлежно заявения предмет на делото при спазване изискванията на чл. 269, чл. 266, чл. 131 и чл. 367 от ГПК. Следователно, въззивният съд, в рамките на релевираното от ищеца основание и с оглед въведените в срок възражения от ответника, следва да анализира всички допуснати и относими писмени и гласни доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да прецени доказателствената им стойност като установи фактите, които следват от тези доказателства. С оглед анализа на всички допустими и относими доказателства и доводите на страните, въззивният съд следва да обоснове защо приема за установен факт, който не се е осъществил и не приема за установен факт, който се е осъществил. Отделно от това, въззивният съд при анализ на доказателствата е длъжен да посочи, защо от дадено доказателство не следва твърдяния от страната извод. Следва да изложи и мотиви за съвкупния анализ на фактите и следващите при така установените изводи, предвидени в конкретните правни норми. При обосновано оплакване във въззивната жалба съдът е длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и взаимна връзка. След установяване на фактите да изложи и правни изводи. С оглед това задължение на въззивния съд, произтичащо от чл. 236, ал. 2 от ГПК, следва изложените мотиви да формират и крайния извод по делото. Конкретно при обсъждане правата на лице, претендиращо неимуществени вреди от смъртта на пострадал при ПТП, съдът следва да извърши преценка на неимуществените вреди по справедливост с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД. На изследване подлежат причинените болки и страдания на различни лица, независимо от това дали между тях съществува връзка, произтичаща от родство или брак, като законодателят, съобразно и разясненията в тълкувателната практика на ВС и ВКС, е приел, че правото на неимуществени вреди се определя по справедливост, като е справедливо само лица в определена житейска връзка с пострадалия да имат право на обезщетение. В ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС е разяснено, че легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, са лицата, които са създали постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания, сравними по интезитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Това налага извода, че на доказване в процеса подлежат както настъпилите неимуществени вреди, така и видът на връзката между пострадалото лице и претендиращия вреди, като преценката е при условията на пълно и главно доказване на факта на специалната връзка, между починалия и лицето, претърпяло неимуществени вреди.

По въпроси №№ 10, 11 и 13, които са по тълкуването и приложението на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, също е налице формирана задължителна съдебна практика, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и т. 7 от ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, доразвита в множество решения на ВКС по чл. 290 от ГПК, каквито са и посочените решения в изложението към касационната жалба във връзка с тези въпроси. Съгласно тази трайно установена практика, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява по правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, само ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина на същия. За да бъде намалено дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от ответника-застраховател чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда. Принос е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на този резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици. Съпричиняването обичайно се свързва с извършването на нарушение, без да е нужно същото да е виновно, но може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране. При определяне степента на съпричиняване е необходимо да се направи сравнение на поведението на участниците в ПТП, като съразмерността на действията/бездействията на пострадалия с останалите обективни и субективни фактори, причинили произшествието, ще определят и приноса му за настъпването на вредите. Само по себе си нарушението на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата не е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение. Необходимо е нарушението да е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е негово следствие, тъй като приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд не е приел нещо различно и по никакъв начин не се е отклонил от така цитираната практика на ВС и ВКС, формирана по тълкуването и приложението на материалноправните норми на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 от ЗЗД, както и на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Напротив – съображенията на апелативния съд и постановеният с обжалваното решение краен резултат по спора, са в съответствие с тази практика на касационната инстанция, поради което не е налице наведената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. В тази връзка отново следва да се отбележи, че само по себе си несъгласието на жалбоподателите с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните им оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВС и ВКС (в този смисъл – също разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

От горното следва, че не е налице и сочената от касаторите, очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. Твърдението на жалбоподателите в случая – за явна необоснованост на обжалваната част от въззивно решение, е бланкетно и голословно, а предвид цитираните по-горе мотиви на апелативния съд, то е и очевидно несъстоятелно.

В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касаторите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателите-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 26 340 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение