Решение № 7380 от 01.07.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3105/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Н. Н., чрез адвокат Янков, против решение № 1314 от 11.02.2026 г. постановено по адм. дело № 1835/2025 г. по описа на Административен съд – Бургас. Счита същото за неправилно, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по изложени съображения в жалбата. Иска отмяната му, като се постанови друго по съществото на спора, с което се уважат предявените от него искове, като се присъдят и сторените по делото разноски. Ответникът – Министерството на вътрешните работи, чрез юрисконсулт Пиперкова взема становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба и неправилност на обжалваното решение. Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. С обжалваното решение Административен съд – Бургас е отхвърлил предявения от В. Н. Н. срещу Министерството на вътрешните работи иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в неполучено възнаграждение за периода на временното му отстраняване от длъжност. За да постанови този резултат, първоинстанционният съд е приел, че не са налице кумулативните предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Според съда претендираните вреди не произтичат пряко и непосредствено от отменената заповед за дисциплинарно уволнение, а от последващия отказ за изплащане на възнаграждение за периода на временното отстраняване, обективиран в писмо на директора на ОД на МВР – Бургас. Тъй като този отказ не е бил оспорен и отменен по съответния ред, съдът е приел, че липсва отменен незаконосъобразен административен акт, който да обуславя основателност на иска. Решението е валидно и допустимо, но неправилно, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Съгласно чл. 172а, ал. 2 АПК съдът излага към решението си мотиви, въз основа на които то е постановено. Мотивите следва да съдържат становищата на страните, установените по делото факти и правните изводи на съда. Именно в тях следва да бъде даден отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване с предмета на делото. Съдът е длъжен да обсъди относимите фактически и правни доводи на страните, както и събраните доказателства, като посочи кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, след което да извърши дължимата правна квалификация и да изложи съответните правни изводи. Обжалваното решение не съответства на изискванията на чл. 172а, ал. 2 АПК, тъй като не съдържа мотиви по съществените за спора въпроси, от които да се установи защо първоинстанционният съд е приел, че претендираната вреда не произтича от отменения дисциплинарен акт и правните последици на проведеното дисциплинарно производство, както и от последващия отказ за изплащане на възнаграждение. В случая първоинстанционният съд е изложил мотиви, но те са непълни по решаващите за спора въпроси. Съдът е съсредоточил анализа си върху последващия отказ за изплащане на възнаграждение за периода на временното отстраняване и върху обстоятелството, че този отказ не е бил самостоятелно оспорен. Не е обсъден основният довод на ищеца, а именно, че претендираното вземане произтича от правните последици на дисциплинарното производство, приключило с дисциплинарно уволнение, което впоследствие е отменено като незаконосъобразно с влязъл в сила съдебен акт. По делото е било установено, че срещу В. Н. Н. е било образувано дисциплинарно производство, в рамките на което със влязла в сила заповед той е бил временно отстранен от заеманата длъжност, като срокът на отстраняването е продължен с последваща такава. Дисциплинарно производство е приключило с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и прекратяване на служебното правоотношение, като заповедта за дисциплинарно уволнение е отменена по съдебен ред. Именно тези обстоятелства са въведени от ищеца като основание на претенцията му за заплащане на неполученото възнаграждение за периода на временното отстраняване. При така заявения предмет на спора съдът е следвало да обсъди дали временното отстраняване представлява самостоятелно и окончателно приключила правна последица, или е мярка, функционално свързана с дисциплинарното производство и неговия краен резултат, както се твърди в исковата молба. Съдът не е изложил мотиви по въпроса дали след отмяната на дисциплинарното уволнение се заличава правното основание, поради което служителят е бил лишен от възнаграждение за периода на отстраняването си. Не са изложени мотиви по приложението на чл. 214, ал. 6 ЗМВР, на която се основава предявения иск, като пряко относима към твърдяното от ищеца право на възнаграждение за времето на отстраняването. Първоинстанционният съд е следвало да даде отговор дали последващата съдебна отмяна на наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ има значение при преценката за приложимостта на тази норма, включително дали отмяната на крайния дисциплинарен акт приравнява положението на служителя на хипотеза, при която наказание „уволнение“ не е наложено. Не е обсъдено и приложението на чл. 237, ал. 6 ЗМВР, макар тази разпоредба да има отношение към правните последици от отмяната на дисциплинарното уволнение и възстановяването на държавния служител. Съдът е следвало да изясни дали тя е приложима към конкретната фактическа хипотеза, как се съотнася с чл. 214, ал. 6 ЗМВР и дали има значение за реда, основанието и обема на претенцията. Непълна е и преценката по чл. 204 АПК. Първоинстанционният съд е приел, че искът е процесуално допустим на основание чл. 203 и чл. 204, ал. 4 АПК, тъй като се твърдят вреди от незаконосъобразен акт на административен орган. Впоследствие обаче съдът е обосновал неоснователност на иска с липсата на самостоятелно оспорване на последващия отказ за изплащане на възнаграждението. Така съдът не е изяснил дали като основание на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ е въведен освен вече отмененият краен дисциплинарен акт и последващия отказ за плащане, като по отношение на него неправилно е приел, че не може да осъществи контрол дали е нищожен, в противоречие с разпоредбата на чл. 204, ал. 3 АПК. Решаващ за спора е въпросът дали претендираната вреда произтича от отменената заповед за дисциплинарно уволнение и правните последици на дисциплинарното производство, или от последващия отказ за изплащане на възнаграждение. Първоинстанционният съд е следвало да изложи ясни мотиви по този въпрос, като обсъди доводите на ищеца, основани на чл. 214, ал. 6 ЗМВР, чл. 237, ал. 6 ЗМВР и чл. 204 АПК, тъй като те засягат самото основание на иска — наличието на отменен незаконосъобразен административен акт, настъпила имуществена вреда и пряка причинно-следствена връзка. Вместо това съдът е свел спора единствено до необжалването на последващото писмо на директора на ОД на МВР – Бургас, без да изясни дали то е самостоятелен увреждащ акт или само отказ да се изпълни твърдяно вече възникнало по силата на закона задължение. Допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения по чл. 172а, ал. 2 АПК в случая са съществени, защото не само препятстват, но правят невъзможна проверката относно приложението на материалния закон и обосноваността на обжалваното решение. Решаването на спора по същество от касационния съд би лишило страните от възможността да реализират правата си пред две съдебни инстанции. Това налага решението да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда, при спазване на указанията в настоящото решение. Съгласно чл. 226, ал. 3 АПК съдът следва да се произнесе и по разноските за водене на делото пред настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. 2 и чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение