Определение № 59 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260146/12.05.2021 г. по в. гр. д. № 1128/2021 г. Старозагорският окръжен съд е потвърдил решение № 260459/21.12.2020 г. по гр. д. № 5807/2016 г. на Старозагорския районен съд, с което е извършена делба чрез изнасяне на публична продан на недвижим имот, представляващ апартамент № 40 с идентификатор ............., разположен на втория етаж, вх. А, от жилищна сграда в [населено място], с площ 93.66 кв. м., заедно с прилежащото му избено помещение № 6 с площ 13.99 кв. м. и 0.742% ид. ч. от общите части на сградата, както и заедно с прилежащото на апартамента и избеното помещение право на строеж върху дворното място; Г. Т. П. е осъдена да заплати на Н. С. К. сумата 10 237.50 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на 1/2 ид. ч. от имота за периода от 22.02.2017 г. до 30.11.2020 г., ведно със законната лихва от 07.10.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като до размера на предявените 10 928 лева искът е отхвърлен.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подала съделителката Г. Т. П., която е изложила оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.

От ответницата по касация Н. С. К. е получен писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че делбеният имот е придобит по време на брака между К. И. К. и Е. С. К. /П./, като с решението за прекратяване на брака им с развод имотът, представляващ семейно жилище, е предоставен за ползване на съпругата. След прекратяване на брака срещу собствената на К. К. /ипотекарен длъжник/ 1/2 ид. ч. е било насочено принудително изпълнение и при проведената публична продан същата е придобита от ищцата по настоящото дело Н. С. К.. Правото на собственост на ответницата произхожда от договор за дарение на 1/2 ид. ч. с н. а. № ........../2015 г., като дарителката Е. С. П. - нейна майка, си е запазила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване.

Съгласно заключението на техническата експертиза, приета във втората фаза на делбата, делбеният имот не може да бъде поделен реално съобразно квотите на страните с оглед разпоредбите на чл. 40, ал. 1 и чл. 203, ал. 1 ЗУТ. При тези данни първоинстанционният съд е приел, че не е възможно извършване на делба по реда на чл. 352 или чл. 353 ГПК, а е налице единствено хипотезата на чл. 348 ГПК. Не са налице съпружески правоотношения между страните, за да е приложима хипотезата на чл. 349, ал. 1 ГПК, поради което имотът следва да бъде изнесен на публична продан.

По отношение на претенциите по сметки първоинстанционният съд е приел, че ищцата е направила искане ответницата /сега жалбоподателка/ да ѝ заплати на основание чл. 31, ал. 2 ЗС обезщетение за лишаване от ползването на собствената ѝ 1/2 ид. ч. от имота, като писмената покана се съдържа в исковата молба, връчена на ответницата на 20.02.2017 г. /неправилно посочено, вместо на 22.02.2017 г./. Съдът е приел, че искането по чл. 346 ГПК е направено в писмена форма, в първото заседание след допускане на делбата, т. е. в законоустановения срок, за сумата 7 750 лева за периода от 22.02.2017 г. до 22.09.2019 г. по 250 лева месечно. С протоколно определение от 15.12.2020 г. съдът е допуснал увеличение на претенцията по сметки, като същата да се счита предявена за 10 928 лева за срок до 30.11.2020 г.

Първоинстанционният съд е направил разграничение между вещното право на ползване, което се учредява и прекратява по реда на ЗС, и облигационното право на ползване, и е счел, че бракоразводното решение е източник на облигационното право на ползване; то не формира сила на пресъдено нещо относно вещните права, в т. ч. и притежаваните от другия съпруг, който на общо основание разполага с всички способи за защитата им. Правото на ползване, възникнало с бракоразводното решение, има правно значение в отношенията между бившите съпрузи и докато съществува, е противопоставимо на другия съпруг относно осъществяване на фактическата власт. В случая майката на ответницата притежава вещно право на ползване за 1/2 ид. ч. от имота, което си е запазила при дарението на тази идеална част на ответницата с н. а. № .........../2015 г. Съдът приел, че ползването на частта на ищцата се осъществява от ответницата, която на основание чл. 31, ал. 2 ЗС дължи обезщетение за ползването. Твърдението на ответницата, че ищцата не е поискала реално да ѝ бъде предоставено ползването, поради което не дължи обезщетение, е намерено за неоснователно, тъй като фактическият състав на чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ, а е достатъчно да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение.

Въззивният съд изцяло е споделил съображенията на районния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към тях. Съдът е приел за безспорно установено, че имотът е неподеляем и не са налице обстоятелства за възлагането му в дял на някоя от страните, още повече, че не е налице такова искане. Ето защо делбата следва да се извърши чрез публична продан.

Във връзка с изложените във въззивната жалба на съделителката П. /сега жалбоподателка/ оплаквания за нищожност на договора за ипотека, за липса на плащане на цената от 15 000 лева, за проведена публична продан на база нищожна сделка, въззивният съд посочил, че те касаят въпроси, вече решени в първата фаза на делбата и не могат да бъдат пререшавани в нейната втора фаза.

Оплакванията във въззивната жалба за нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение са намерени за неоснователни от въззивния съд. За неоснователни са намерени и оплакванията за неправилност. Посочено е, че е налице нарочна покана, съдържаща се в исковата молба, получена от ответницата на 22.02.2017 г. Искането по сметките е направено своевременно в първото съдебно заседание във втората фаза на делбата, поради което правилно е прието за разглеждане, като в последното съдебно заседание е допуснато изменение по отношение периода на иска.

Въззивният съд е посочил, че по делото е установено по безспорен начин от самата ответницата, че същата ползва целия делбен имот /на основание чл. 176 ГПК ответницата е заявила, че живее в апартамента с двете си деца и с майка си/, поради което не се е налагало доказване на това обстоятелство от ищцата. Ответницата е тази, която е следвало да осигури достъп на ищцата за ползване на нейната идеална част, но такива действия не са предприети, поради което и в съответствие с ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е налице фактическият състав на чл. 31, ал. 2 ЗС.

За неоснователно въззивният съд намерил и оплакването за липса на активна процесуална легитимация, а именно, че ищцата не може да завежда искова претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като не била поканила ответницата да осигури достъп до имота - при наличието на покана за обезщетение за лишаване от ползването, получена от ответницата, и при положение, че имотът се ползва изцяло от ответницата и семейството ѝ, последната изпада в забава и дължи обезщетение, ако не предложи и осигури достъп на ищцата за реално ползване, което в случая не е сторено. За неоснователно е прието оплакването за липса и на пасивна легитимация, основано на това, че не ответницата, а нейната майка притежава право на ползване. Решението за прекратяване на брака между Е. С. и К. К., по силата на което С. е получила облигационно право на ползване на семейното жилище, има действие само по отношение на бившия съпруг и е непротивопоставимо на трети лица. При сключването на договора за дарение майката на ответницата си е запазила вещното право на ползване, но то е неотносимо към отношенията между страните по делото за делба - ответницата дължи да осигури достъп на ищцата за нейната 1/2 ид. ч. от съсобствения имот, независимо от правото на ползване на майка ѝ. Неотносимо към предмета на спора е и обстоятелството кой от обитаващите апартамента в коя част от него живее, поради което тези обстоятелства не подлежат на доказване от ищцата.

В касационната жалба жалбоподателката поддържа, че решението по допускане на делбата е нищожно и недопустимо, поради което и решението по извършване на делбата страда от същите пороци, тъй като е извършено процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение върху 1/2 ид. ч. от процесния имот - съдебният изпълнител е нарушил чл. 26 ЗЗД, тъй като лицето, което е обявено за собственик, не е заплатило частта от имота, която е възложена; жалбоподателката не е уведомена от съдебния изпълнител за правото ѝ да заяви желае ли да бъде продаден целият имот; сделката за учредяване на ипотека е фиктивна, тъй като в нотариалния акт не фигурира банково бордеро за платена сума, съставляваща разликата между 47 000 и 15 000 лева.

Така изложените доводи не обосновават извод за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК, тъй като съдът, правораздаващ във втората фаза на делбата, не е оправомощен да преценява валидността и допустимостта на решението по допускане на делбата. Съответно поради липсата на такова правомощие не съществува и вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо.

Не съществува и вероятност въззивното решение по иска за парично вземане да е нищожно, както се твърди в допълнителната касационна жалба - доводът е немотивиран, а и не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката сочи, че въззивният съд се е произнесъл по недопустима искова претенция поради липса на пасивна процесуална легитимация тя да отговаря по иска за обезщетение, тъй като трето за спора лице има право на ползване върху целия имот по силата на бракоразводно решение и изводът на въззивния съд, че това решение е непротивопоставимо на ищцата по делото, е „неправилен съобразно точното прилагане на закона и за развитието на правото“; довод за липса на пасивна легитимация е развит и в допълнителната касационна жалба. В изложението, както и в допълнителната касационна жалба е развит довод за недопустимост на въззивното решение по иска за обезщетение по съображения, че и ищцата не е активно легитимирана предвид факта, че правото на ползване е придобито от трето лице /Е. П./, както и предвид липсата на доказателства за действия и покана от нейна страна за ползване, с които иска достъп до имота или до част от него, а впоследствие - покана и за обезщетение, които да са нотариални, а искането, направено по реда на чл. 346 ГПК, не е писмено; съдът е следвало още в първото заседание от втората фаза на делбата с определение да прекрати производството в тази част.

Така обосновани, доводите не сочат на вероятност въззивното решение /както и потвърденото с него първоинстанционно решение/ да е недопустимо поради произнасяне по същество по недопустима искова претенция. Това е така, защото с тези доводите са изнесени твърдения за липса не на активна и пасивна процесуална легитимация, а на активна и пасивна материална легитимация. Тези твърдения са част от съществото на заявения за разрешаване материалноправен спор и по тях съдът винаги се произнася с решение, а не с определение. ТР № 104/07.09.1967 г. по гр. д. № 73/1967 г. на ОСГК на ВС, на което жалбоподателката се позовава, е неотносимо към разглеждания случай, тъй като е постановено по различен въпрос, а именно: с какъв съдебен акт следва да се произнесе съдът при недопустимост на иска - дали това трябва да стане с определение за прекратяване на делото или с решение, с което се отхвърля иска като недопустим.

В допълнителната касационна жалба е развит довод за недопустимост на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по увеличения размер на иска за обезщетение, като се твърди, че увеличението е за следващ период от време, а такова искане може да се реализира в нов процес, както и че не е направено писмено.

Данните по делото сочат, че с исковата молба ищцата Н. К. е поканила ответницата Г. П. да ѝ заплаща обезщетение за това, че е лишена от възможността да ползва собствеността си, в размер на 250 лева месечно, като е квалифицирала претенцията си по чл. 31, ал. 2 ЗС. В първото по делото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата, проведено на 07.10.2019 г., процесуалният представител на ищцата е подал молба, с която по реда на чл. 346 ГПК е предявил претенция за заплащане на сумата 7 750 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването за периода от 22.02.2017 г. до 22.09.2019 г., или по 250 лева месечно, като ответницата бъде осъдена да заплаща на ищцата ежемесечно обезщетение след тази дата до приключване на делбата с влязло в сила решение в размер на 250 лева /л. 208 от първоинстанционното дело/. В съдебното заседание на 15.12.2020 г. по искане на процесуалния представител на ищцата е допуснато на основание чл. 214 ГПК увеличение на размера на иска със сумата 3 178 лева за периода от 30.09.2019 г. до 30.11.2020 г., като искът да се счита предявен за 10 928 лева /л. 304 от първоинстанционното дело/.

Тези данни по делото налагат извода, че както при предявяването на претенцията, така и при произнасянето от съда е допуснато смесване на фактическия състав на иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за присъждане на обезщетение за лишаване на съсобственик от ползване на общата вещ, предявен по реда на чл. 346 ГПК във втората фаза на делбата, с фактическия състав на претенция за присъждане на обезщетение, което ползващият делбения имот съделител следва да заплаща на останалите срещу ползването като привременна мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК. И двете претенции се характеризират с начален и краен момент. Така, началният момент на претенцията чл. 31, ал. 2 ЗС е получаването от ползващия съсобственик на писменото поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик /ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС/, а крайният момент е първото заседание във втората фаза на делбата, в което претенцията се приема за разглеждане, до който момент може да се претендира и присъди обезщетение в делбеното производство. Най-ранният начален момент на претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК е влизането в сила на решението по допускане на делбата, а крайният - окончателното извършване на делбата. Привременната мярка по чл. 344, ал. 2 ГПК също цели обезщетяване на съделителия, който не ползва делбения имот, но това обезщетение може да бъде присъждано за следващ период, т. е. в настоящата хипотеза - от датата на провеждане на първото заседание във втората фаза на делбата до окончателното приключване на делото за делба. Придържайки се към тази трайно установено съдебна практика, би следвало делото да се върне на въззивния съд, който да посочи сумата, която ответницата /сега жалбоподателка/ следва да заплаща от 07.10.2019 г. /първото заседание във втората фаза на делбата/ до приключване на висящността на делбеното производство, включително за периода, през който делото ще бъде висящо пред въззивния съд при новото разглеждане. И тъй като подобен изход би увеличил значително сумата, която жалбоподателката следва да заплати на ищцата, с оглед общото правило на чл. 271, ал. 1, изр. 2-ро ГПК положението на жалбоподателя да не бъде влошавано с новото решение, ако решението не е обжалвано от другата страна, то касационното обжалване, целящо проверка на допустимостта на въззивното решение по иска за парично вземане, не може да се допусне.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поставя въпросите:

1. Следва ли претендиращият да ползва обезщетение за ползване върху идеална част от имот да направи искане, което е нотариално заверено, до ползвателя на имота, да му бъде предоставен достъп до процесния имот и от кой момент възниква правото да иска обезщетение;

2. Ако не е направено искане за достъп до имота, допустимо ли е искането за обезщетение;

3. Отделни нотариални покани ли следва претендиращият за достъп и за обезщетение за ползване да изпраща до ползвателя на процесния имот;

4. Как /съдът/ приема, че ответницата в първоинстанционния съд е получила искане от ищцата да ползва своята 1/2 ид. ч. от имота, след като ищцата не е предприела никакво действие с искане за достъп.

Първите три въпроса са намерили отговор в ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС и в ТР № 5/24.06.2017 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС. С първия тълкувателен акт е прието, че задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик. Тълкувателният акт възприема наличието на писмено поискване и не говори то да е нотариално заверено. С втория тълкувателен акт е отклонено искането за приемане на тълкувателно решение по въпроса: необходимо ли е, за да бъде уважен искът по чл. 31, ал. 2 ЗС, писмената покана на лишения от ползването съсобственик да обективира желание за реално ползване на съсобствената вещ съобразно правата му, като е посочено, че фактическият състав на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не изисква ищецът да е заявил намерение за реално ползване на общата вещ. Достатъчно е той да е отправил надлежна писмена покана за обезщетение. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Поради това не е необходимо тази воля да бъде заявявана пред ползващия съсобственик. За съсобственика, до когото е отправено писменото искане, не възниква задължение за заплащане на обезщетение, в случай, че предложи на искащия обезщетение възможност да ползва общата вещ заедно с него, или да му предостави такава част от нея за ползване, каквато отговаря на правата му. Срещу възможността разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС да се превърне в инструмент за противоправно обогатяване от страна на съсобственик, който не желае реално да ползва общата вещ, но се ползва от правото си да търси и получи обезщетение по този ред, с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС се прие, че правото на обезщетение се дължи само за времето, през което съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя дял. То не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от ползващия съсобственик част, съответстваща на дела му, или му е дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Четвъртият въпрос е фактически, а не правен, като разрешаването му зависи от конкретните факти по делото. В разглеждания случай съдът е приел, че поканата се съдържа в исковата молба, получена от ответницата на 22.02.2017 г., като съобразно разрешенията, дадени в посочените два тълкувателни акта, следва да се приеме, че не е било необходимо ищцата да е предприела някакво действие с искане за достъп.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поставя и въпроса: след като при разглеждане на делото във втората инстанция бъде установено, че решението по допускане на делбата е нищожен съдебен акт, може ли второинстанционният съд да постанови отхвърляне на искането имотът да бъде изнесен на продан. Въпросът е поставен при предпоставка, каквато по делото не е налице. Както вече бе посочено, пред съда, разглеждащ втората фаза на делбеното производство, не стои въпросът дали решението, постановено в първата фаза на производството, е валиден съдебен акт. Поради това въпросът не отговаря на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 3 910 лева по договор за правна помощ от 15.07.2021 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.