Определение № 59 от 09.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1534/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерски съвет на Република България чрез Министъра на енергетиката срещу решение № 207 от 14.04.2025 г. по в. т. д. № 891/2024 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 1148 от 14.08.2024 г. по т. д. № 2001/2023 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-18 състав, в частта, с която е признато за установено по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че „Ватия Кварц“ АД не дължи на Министерски съвет на Република България, представляван от Министъра на енергетиката, сумата от 101639,06 лв., представляваща неустойка за неточно изпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция за 2022 г. съгласно чл. 31, ал. 4 от договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 от Закона за подземните богатства /ЗПБ/- неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина, от находище „Златен дол“, участъци „II“ и „III“, [община], област Русе, сключен на 04.12.2019 г., и сумата от 76 855, 61 лв., представляваща неустойка за неточно изпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция за 2022 година, съгласно 32, ал. 4 от договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗПБ - неметални полезни изкопаеми - индустриални минерали - каолинова суровина и кварцов пясък в каолиновата суровина от находище „Блян“, участък „VII“, участък „I“, участък „III“, участък „IV“ и участък „V“, разположено в землищата на [населено място] и [населено място], [община], област Русе, сключен на 01.09.2020 г. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените и необоснованост. Излага доводи, че съставът на Софийски апелативен съд е приложил неправилно нормите на чл. 63а, ал. 2 и ал. 3 ЗПБ,чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД. Касаторът сочи, че мотивите на атакуваното решение не обективират обсъждане на доводите му относно същината и особеностите на договора за концесия и добив на подземни богатства. Счита, че неустоечните клаузи са съобразени с основните задължения, поети от концесионера, във връзка с които са уговорени и не излизат извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция на неустойките, поради което не противоречат на добрите нрави. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторът основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Следва ли съдът да вземе предвид/да се произнесе относно характера на договора за концесия за добив на подземни богатства преди да се произнася по искане за нищожност на клауза за неустойка?; 2. Предвид характера на договора за концесия за добив на подземни богатства регламентираната в договорите за концесия за добив на подземни богатства неустойка за неточно изпълнение с уговорен краен предел /не повече от стойността на гаранцията/вноската по финансовото обезпечение/ нищожна ли е като противоречаща на добрите нрави?; 3. Нищожна ли е неустойка за неточно изпълнение, затова че е уговорена върху целия размер на финансовото обезпечение, а не върху неизпълнената част от задължението?; 4. С каква цел е уговорена неустойка за неточно изпълнение на задължението за предоставяне на банкови гаранции в договорите за предоставени концесии за добив на подземни богатства: 1. да се санкционира неизправната страна и/или 2. да се възстановят нанесените вреди от неизпълнението?“ Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в противоречие с практиката на ВКС, без да се позовава на конкретни съдебни актове. Излага доводи, че въведените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответникът по касационната жалба „Ватия Кварц“ АД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, респ. – че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по два договора за концесия, а именно: договор от 04.12.2019 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗПБ от находище „Златен дол“, участъци II и III, [община], Област Русе и договор от 01.09.2020 г. за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗПБ от находище „Блян“, участъци VI, I, III, IV и V, [населено място] и [населено място], [община], област Русе, по силата на които концедентът е предоставил на концесионера концесия за добив с предмет експлоатация на подземни богатства за срок от 35 години срещу заплащането на концесионно възнаграждение. Съставът на въззивния съд е констатирал, че концесионерът по договорите се е задължил да предостави на концедента безусловна и неотменяема годишна банкова гаранция, обезпечаваща изпълнението на всички задължения по концесионния договор. Установил е, че при пълно неизпълнение или неточно, включително забавено изпълнение на някое от задълженията по договора, между които и това за предоставяне на банкова гаранция, концесионерът дължи освен реално изпълнение и неустойка за забава в размер на 0, 5 на сто от стойността на съответната гаранция/вноска по финансовото обезпечение за всеки просрочен ден, но не повече от стойността на гаранцията/вноската по финансовото обезпечение. В атакуваното решение е прието, че липсва спор между страните, че банковата гаранция за 2022 г. за находище „Златен дол“ е предоставена в размер на 163 700 лв. с ДДС, а за находище „Блян“ - в размер на 123 782 лв. с ДДС, както и че тези размери не съответстват на установените в процесните договори – 166 622, 40 лв. с ДДС за находище „Златен дол“ и 125 992, 80 лв. с ДДС за находище „Блян“, поради което банковите гаранции са били допълнени до уговорените размери. Въззивният съд е посочил, че с протокол от 12.05.2023 г. Комисията за контрол по изпълнение на договори за предоставяне на концесии за добив на подземни богатства по ЗПБ е констатирала неточното изпълнение на задължението на ищеца по процесните договори за предоставяне на банкови гаранции за времето от 01.02.2022 г. до 02.06.2022 г., поради което комисията е приела, че той дължи неустойка за забава в размер на 101 693,66 лв. по договора за находище „Златен дол“ и 76 855, 61 лв. за находище „Блян“, за които суми са издаден фактури. В обжалваното решение е извършена преценка за допустимост на предявените отрицателни установителни искове, независимо от извършеното от ищеца след подаване на исковата молба плащане на неустойката по договора за находище „Блян“, доколкото ищецът е властен да определи обема и вида на защитата си с оглед диспозитивното начало на процеса и е обосновал интерес от исковете поради възможността да извърши последващо прихващане. За да определи дали процесните неустоечни клаузи накърняват добрите нрави, след позоваване на задължителните указания по Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС относно преценката за посочения порок на уговорката за неустойка, решаващият състав на апелативния съд е анализирал задълженията по концесионните договори и съдържанието на включените в договорите уговорки. Посочил е, че задължителен елемент на концесионния договор е предвиждане на вида и размера на отговорността за неизпълнение на задълженията по договора, като основното задължение на концесионера по сделката е да заплати дължимото концесионно възнаграждение и вредите от неизпълнението на това задължение се съизмерват с концесионното възнаграждение. Изразил е становище, че банковата гаранция обезпечава изпълнението на основното задължение, поради което има акцесорен, обезпечителен характер, като непредставянето й има за последица затрудняване на реализирането на имуществената отговорност на концесионера. В тази връзка съдът е изтъкнал, че процесните клаузи за неустойка са за неизпълнение на акцесорно задължение с обезпечителен характер, което задължение не е пряко свързано с претърпените вреди. Подчертал е, че дори и при отчитане на санкционната функция на неустойката, уговорката за неустойка следва да съответства на императивните норми на закона и на добрите нрави, недопускащи използването й като средство за несправедливо обогатяване на кредитора. При анализ на процесните клаузи за неустойка съдът е посочил, че страните са уговорили неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция, което е с размер 0, 5 на сто от минималното годишно концесионно плащане с ДДС за всеки просрочен ден, но не повече от стойността на гаранцията/вноската по финансовото обезпечение. Отчел е, че неустойката е уговорена в еднакъв размер както за пълно неизпълнение, така и за забавено изпълнение, което не е в съответствие с критериите за нейната обезщетителна функция. Изтъкнал е, че вредите, които се причиняват при пълно неизпълнение не могат да бъдат приравнени на вредите от забавеното изпълнение, а с оглед уговорката, че независимо от размера на неточното изпълнение неустойката ще се начислява върху целия размер на гаранцията се налага заключение, че уговорените неустойки излизат извън присъщите си функции, поради което са нищожни и предявените отрицателни установителни искове следва да бъдат уважени. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият въведен от касатора с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на конкретния спор, тъй като не съответства на мотивите на въззивния акт. В противоречие с твърденията на касатора, във връзка с които е поставен въпросът по т. 1, обжалваното решение на въззивния съд обективира обсъждане не само на процесните клаузи за неустойка, но и на двата договора за концесия, част от които са уговорките. За да извърши преценка относно валидността на оспорените неустоечни клаузи, съставът на Софийски апелативен съд е съобразил страните и предмета на договорите за концесия, взел е предвид, че задължителен елемент на концесионния договор е предвиждането на вида и размера на отговорността за неизпълнение на задълженията по договора. Въз основа на уговорките на страните по договора е извел изводи за естеството и съдържанието на задълженията на концесионера. Въпросът по т. 4 от изложението на основанията за достъп до касация също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът няма характера на въпрос по тълкуване на приложима към спора материална или процесуална норма, а изисква преценка на съдържанието на процесните неустоечните клаузи и пряк отговор каква е целта, за която са уговорени неустойките. Касаторът е въвел въпроса във връзка с тезата си, че в случая неустойките за неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция по процесните договори за концесия са уговорени с цел да се санкционира неизправния длъжник, а не да се обезщети кредитора за нанесените вреди. С оглед изложеното въпросът е насочен към оспорване на преценката на въззивния съд за нищожност поради накърняване на добрите нрави на процесните неустоечни съглашения, при която не е отречена санкционната функция на неустойката, но са съобразени няколко визирани в решението критерии. В този смисъл въпросът представлява оспорване на правилността и по-конкретно на законосъобразността и обосноваността на изводите на въззивния съд, които съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС не могат да се контролират в стадия по селекцията на касационните жалби, а едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Въпросите по т. 2 и т. 3, формулирани от касационния жалбоподател, се отнасят до по-общия въпрос за предпоставките за нищожност на неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведен в процеса такъв довод, по който е приложимо даденото разрешение в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според задължителните постановки на същото неустойката следва да се прецени като нищожна, когато единствената й цел излиза извън присъщите функции- обезпечителна, обезщетителна и санкционна. Преценката относно валидността на неустоечната клауза се извършва към момента на сключване на договора, съобразно всеки конкретен случай, при спазване на примерно изброените в тълкувателното решение критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. В мотивите на посоченото тълкувателно решение е застъпено разбирането, че съдът следва да преценява дали клаузата за неустойка съответства на добрите нрави и на принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Изразеното в акта на задължителната практика на ВКС разбиране е доразвито в решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г. на ВКС, І т. о., в което, при извършено съпоставяне между прекомерност на неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори. Такива са свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. В настоящия случай, за да формира изводите си по предявените отрицателни установителни искове за недължимост на неустойка по договори за концесия поради нищожност на неустоечните клаузи като накърняващи добрите нрави, въззивният съд е обсъдил събраните по делото относими доказателства, както и доводите на страните. Преценката за нищожност на уговорките за неустойка е извършена към момента на сключване на договорите, като съдът е изходил от изброени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии, които е обсъдил. В съответствие със задължителните указания по т. 3 на тълкувателното решение съдът е съобразил – вида на задължението, изпълнението на което е обезпечено с процесните неустойки, предполагаемите вреди от неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция, свързани със затрудняване на реализирането на имуществената отговорност на концесионера, размера на неустойката и за обезпечаване на изпълнението на какви задължения е била предвидената банковата гаранция, съответно какво е било основното парично задължение по договора. Въззивният съд е подчертал, че размерът на неустойката е един и същ при различните форми на неизпълнение – пълно или забавено, както и че неустойката се начислява върху целия размер на банковата гаранция, включително в случаите на неизпълнение само на част от задължението /предоставяне на банкова гаранция в непълен размер/. Като е обсъдил посочените обстоятелства, релевантни за нищожността на уговорените от страните неустойки поради накърняване на добрите нрави, въззивният съд изцяло се е придържал към задължителната практика на ВКС, което изключва въведените допълнителни предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма и който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Както вече бе посочено по повод първия въпрос на касатора, неоснователни са доводите му, изложени и в подкрепа на тезата за очевидна неправилност на въззивното решение, че съдът не е анализирал процесните договори с оглед техните страни и предмет. Що се касае до твърдението, че законът е приложен в обратния му смисъл от въззивния съд, тъй като неустойките са уговорени с цел да се санкционира неизправния длъжник, а не само да се обезщети кредитора за причинените му вреди, то същото не е подкрепено с конкретни аргументи и представлява оспорване на правилността на въззивния акт, чиято основателност не може да се преценява в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация „Ватия Кварц“ АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 150 евро /с левова равностойност 293, 37 лв./. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение