Определение № 2353 от 10.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4259/2024 г.

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото И. И. З., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. П. Н. срещу решение № 226/30.05.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 300/2024 г. на Русенския окръжен съд (РОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 200/21.02.2024 г. по гр. дело № 910/2023 г. на Русенския районен съд (РРС), предявеният от жалбоподателката срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) осъдителен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е отхвърлен от въззивния съд за разликата над сумата 1 500 лв. до сумата 5 000 лв., претендирана като дължима част от обезщетението за неимуществените вреди, претърпени вследствие воденото срещу нея наказателно производство по н.а.х.д. № 1712/2020 г. на РРС, по което е оправдана с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 28.04.2021 г. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата и изложението към нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката З., също чрез адв. Н., като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно: по какъв начин следва съдът да определи интензитета на негативните преживявания на неоснователно обвиненото лице, за да ги разграничи от „обичайните, типични“ негативни преживявания от едно незаконно обвинение. Жалбоподателката навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 на от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че въззивният съд разрешил този въпрос в противоречие с раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от тълкувателно решение (ТР) № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 115/05.04.2012 г. по гр. д. № 593/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 9/07.02.2012 г. по гр. д. № 733/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 299/15.07.2013 г. по гр. д. № 1179/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 49/27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 163/01.07.2016 г. по гр. д. № 411/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: В мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел за безспорно между страните, че по образуваното през месец януари 2018 г. досъдебно производство и прокурорска преписка, ищцата е била привлечена в качеството на обвиняема на 03.06.2020 г. за извършено престъпление по чл. 182, ал. 1 от НК (оставила десетте си деца без надзор и достатъчна грижа и с това създала опасност за тяхното физическо развитие), в резултат на което по воденото срещу нея н.а.х.д. № 1712/2020 г. на РРС е била оправдана с влязла в сила присъда. Съдът е установил, че наказателното производство се е развило като такова по чл. 78а от НК, за което е предвидено административно наказание, като максимално предвидената санкция е глоба в размер 1 000 лв. Приел е и че досъдебното производство е завършило в рамките на две години, след което е изминал период от около година до оправдаването на ищцата с постановяването на окончателно решение на РОС. Установил е и че не са налагани мерки за неотклонение на подсъдимата ищца. Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетеля К. Т., който е във фактическо съжителство с ищцата и е дал информация, че след образуването на досъдебното производство ищцата преживяла негативни емоции, свързани с нервност, тревожност, притеснение от мисълта, че може да влезе в затвора, възникнали затруднения относно полаганите грижи за собствените й деца, причинени от засиления обществен и медиен интерес и необичайно дълго продължилото наказателно производство. Съдът е съобразил, че по делото не са ангажирани други доказателства, воденото наказателно производство да се е отразило по някакъв начин на професионалната реализация на ищцата или върху социалните й контакти и да е станало повод за коментари с негативен оттенък. Също от показанията на свидетеля Т. съдът е установил, че семейството им с ищцата е било обект на проверки от страна на Дирекция „Социално подпомагане“, но не единствено във връзка с процесното наказателно производство, по което ищцата е била оправдана, а и по повод други наказателни производства. В тази връзка, от писмените доказателства по делото окръжният съд е установил, че срещу ищцата се води друго н.о.х.д. 1855/2022 г. по описа на РРС, с обвинение по чл. 122, ал. 1 и чл. 182, ал. 1 от НК (за причиняване на смърт по непредпазливост на друго нейно дете Л.), което не е приключило с влязла в сила присъда. Установил е и че свидетелят Т., с когото ищцата живее на съпружески начала, също е подсъдим по висящо н.о.х.д. № 2739/2022 г. по описа на PPC – за престъпление по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1 от HК (хулиганство). При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 4 от ЗОДОВ обезщетение се дължи за всички вреди, както имуществени, така и неимуществени, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като следва да се установи наличието на причинна връзка между вредите и незаконното обвинение, като елемент от фактическия състав, от който възниква обезщетителната отговорност на държавата. Съдът е изтъкнал, че в доказателствена тежест на ищцовата страна е да установи наличието на причинно-следствена връзка между претърпените неимуществени вреди и конкретното незаконно обвинение. Посочил е и че причинна връзка е налице, когато вредите са в резултат на увреждането, настъпили са по повод или във връзка с него. Съдът е приел, че в случая от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания – притеснение, стрес, огорчение, срам, които чувства и състояния са присъщи на всеки човек, срещу когото незаконосъобразно е повдигнато обвинение. В тази връзка окръжният съд отново е обсъдил показанията на свидетеля К. Т., като предвид обстоятелството, че той е във фактическо съжителство с ищцата, съдът е ценил показанията му при условията на чл. 172 от ГПК и е отчел наличието на заинтересоваността на свидетеля от изхода на делото. От посоченото в показанията му, че година преди процесния инцидент е починала дъщеря им Л. и това е станало повод за непрекъснати проверки от страна на Дирекция „Социално подпомагане“, въззивният съд е достигнал до извода, че честите проверки на социалните служби не са били единствено по повод воденото процесно досъдебно производство, по което ищцата е била незаконно обвинена, а предвид и фактите, че срещу нея и свидетеля Т. има неприключени други наказателни производства е приел, че е невъзможно да се отграничи негативното преживяване на ищцата по повод отделните производства, водени срещу нея и нейния партньор. С оглед това съдът е приел за недоказано в пълен обем, че посочените от свидетеля факти и претърпените във връзка с тях вреди, са пряка и непосредствена последица единствено от воденото наказателно производство, завършило с оправдателната присъда. Съдът е съобразил също, че липсват доказателства по делото, достойнството и авторитетът на ищцата да са били накърнени вследствие на обществения отзвук, който се формирал в медийното пространство и сред обществото, както и доказателства за възникване на здравословни проблеми от физическо или психологическо естество у ищцата, които да са в причинно-следствена връзка с неоснователно повдигнатото й обвинение. В обобщение въззивният съд отново е посочил, че намира за частично доказани по основание твърденията в исковата молба, че претърпените от ищцата неимуществени вреди са причинени от воденото срещу нея наказателно производство, от неговата продължителност и от тежестта на повдигнатото й обвинение. Относно оплакванията на ответната ПРБ за недоказаност на процесните неимуществени вреди и относно справедливия размер на обезщетението, окръжният съд е приел, че то се определя съгласно чл. 52 от ЗЗД – по справедливост. Приел е и че понятието „справедливост“ няма абстрактен характер, а е свързано с преценката на определени, конкретно и обективно съществуващи обстоятелства и установени по делото факти, както и че при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, в това число върху възможностите за професионални изяви, както и други обстоятелства, имащи значение към претърпените морални страдания. Позовавайки се на практиката на ВКС, въззивният съд е приел още, че обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално такива вреди да са претърпени. Изхождайки от тези принципни съображения и като е съобразил всички установени обстоятелства, относими към определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, окръжният съд е приел, че негативните преживявания на ишцата с оглед на тези обстоятелства, се проявяват в по-нисък интензитет, както и че това не обуславя вреди над обичайните такива. В този смисъл съдът е намерил за неоснователно възражението на ответната ПРБ, че липсвали каквито и да е вреди от повдигнатото незаконно обвинение срещу ищцата. В заключение, въз основа на всичко гореизложено, с оглед критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, въззивният съд е намерил, че адекватният размер обезщетението за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди, е в по-нисък размер от определения от първоинстанционния съд, а именно – 1 500 лв., като е приел, че този размер на обезщетението в най-пълна степен отговаря на претърпените от ищцата вреди вследствие на незаконното обвинение, които се ограничават до обичайните, типичните вреди от едно незаконно обвинение – притеснение, огорчение, стрес. По така изложените мотиви въззивният съд е приел, че искът за обезщетението за неимуществени вреди следва да се отхвърли в частта му над сумата 1 500 лв. до присъдените от първата инстанция 5 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, като съображенията за този извод са следните: Посочената от страна на жалбоподателката практика на ВС и ВКС дава разрешение само на първата част от поставения в изложението й правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – по какъв начин (по какви критерии) съдът следва да определи интензитета на негативните преживявания на неоснователно обвиненото лице. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. В раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 г. примерно са изброени част от обективните обстоятелства, значими при телесните увреждания и при причиняване на смърт, като е изяснено, че от значение са и всички други относими обстоятелства, които съдът трябва да вземе предвид и да обсъди. По исковете с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ съдебната практика е възприела, че такива други релевантни обстоятелства – критерии за определяне интензитета на негативните преживявания на неоснователно обвиненото лице, са: тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство срещу него, наложените мерки на процесуална принуда, отражението върху личния, обществения и професионалния му живот, разгласа и публичност, стигнало ли се е до разстройство на здравето, респ. от какъв вид и характер е то, личността на увредения, начина му на живот и обичайната му среда, данните за предишни негови осъждания, дали по същото време срещу него са водени и други наказателни производства, вследствие на които той също е търпял негативните преживявания. Съгласно закона, на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното деликтно увреждане и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, от тежестта и продължителността на негативните изживявания, причинени именно вследствие процесното по делото незаконно наказателно преследване. Справедливостта, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди, изисква също така размерът на обезщетението да не бъде източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Съдебната практика отчита още и че самият факт на осъждането на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата – за заплащане на обезщетение, съдържа в себе си признание за незаконността на обвинението, от което са причинени вредите, което само по себе си е вид морално обезщетяване, наред с паричното. От всички посочени от страна на жалбоподателката съдебни актове, единствено в решение № 422/22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че ищецът по това дело е претърпял неимуществени вреди – чувство на несигурност и страх от изхода на наказателното производство, които по вид и интензитет не са над обичайните такива, но без да са дадени разяснения кои са „обичайните, типични“ негативни преживявания от незаконно повдигнато обвинение, т.е. и в това решение не е даден отговор на втората част от поставения по делото правен въпрос. Разяснения в тази насока се съдържат в служебно известната на настоящия съдебен състав практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), както и в основаната на нея константна практика на ВКС, която приема, че съществува силна, но оборима презумпция, че незаконното обвинение и/или неразумната продължителност на наказателното преследване причиняват неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типичните неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, срещу което е повдигнато неоснователно обвинение и/или когато производството е продължило извън рамките на разумния срок. Такива обичайни и типични вреди са притесненията и безпокойството за развитието на производството и от евентуален неблагоприятен изход на същото – страх от несправедливо осъждане, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността, срам и притеснения за негативна обществена реакция и други подобни. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което впоследствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. В случаите, когато ищецът твърди, че е претърпял други, различни по вид, характер, интензитет и размер, в сравнение с обичайните неимуществени вреди в подобни случаи на незаконно обвинение, т.е., че е претърпял т. нар. в практиката „специфични“ вреди – влошаване на здравословното му състояние, негативно отражение върху професионалната му дейност, медийна разгласа, широк негативен обществен отзвук и други подобни, както и че е претърпял и имуществени вреди, той следва при условията на главно пълно доказване – по несъмнен начин да установи по делото, че те са настъпили, както и че са пряка и непосредствена последица от процесното незаконно обвинение и/или от прекомерната продължителност на наказателното производство. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че окръжният съд не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, а напротив – съобразил се е с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е извършил съвкупна преценка на всички относими доказателства и на установените от тях правно-релевантни факти, въз основа на което е приел за установено, че засиленият обществен и медиен интерес към ищцата и нейното семейство, както и множеството проверки от социалните служби, респ. – негативните изживявания на ищцата са следствие (в причинна вързка) не единствено от процесното обвинение и наказателното преследване по него, а и от висящите срещу нея и партньора й други наказателни производства, като това срещу ищцата (за причиняване на смърт по непредпазливост) е многократно по-тежко от процесното обвинение, по което тя е оправдана. Изхождайки именно от принципните критерии и съображения, установени в практиката на ВС и ВКС, и като е съобразил всички установени по делото релевантни за това обстоятелства, въззивният съд е приел и че в пряка причинно-следствена връзка от процесното наказателно преследване и неговата продължителност, ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически преживявания – притеснение, стрес, огорчение, срам, както и че тези чувства и състояния са присъщи на всеки човек, срещу когото незаконосъобразно е повдигнато обвинение, а също и че те се проявяват в по-нисък интензитет и не обуславят вреди над обичайните такива, съответно на което е определил по справедливост и размера на процесното обезщетение. По този начин окръжният съд е разрешил поставения от страна на жалбоподателката-ищца правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Следва да се отбележи, че както неведнъж е изтъквано в определения по чл. 288 от ГПК на ВКС, несъгласието на касатора със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. От гореизложеното следва, че не е налице и сочената от жалбоподателката очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок; напротив – както стана ясно, то е съобразено с практиката на ВС и ВКС. В изложените мотиви към решението не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид този изход на делото, за касационното производство няма основание да се присъждат претендираните разноски в полза на жалбоподателката-ищца, нито претендираното от процесуалния й пълномощник адвокатско възнаграждение в хипотезата по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв – за безплатно оказаната й правна помощ в производството пред настоящата инстанция. Ответната ПРБ не е претендирала присъждане на разноски по делото, включително за касационното производство. С определение № 1921/15.04.2025 г., постановено по частно гр. дело № 4258/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 4259/2024 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 4259/2024 г. е и частната (неточно наименована „касационна“) жалба по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 и с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от адв. П. Й. Н., в качеството му на процесуален пълномощник на ищцата И. З., срещу определение № 885/20.08.2024 г., постановено по същото въззивно гр. дело № 300/2024 г. на РОС, с което е оставена без уважение молбата на адв. Н. за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на въззивното решение № 226/30.05.2024 г. в частта му за разноските, а именно – за увеличаване на присъденото му за въззивното производство адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, от сумата 200 лв. на сумата 1 500 лв. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на въззивно обжалване пред ВКС определение на окръжния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Ответната ПРБ не е подала отговор на частната жалба. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения: Неоснователни са оплакването и доводите, че окръжният съд неправилно определил адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв под минималния размер по Нар. № 1/09.07.2004 г. за ВАР на ВАдвС. Съгласно отговора по преюдициално запитване, даден с решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, което е задължително за националните съдилища – чл. 633 от ГПК, при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, съдът не е обвързан от минималните размери, установени с Нар. № 1/09.07.2004 г. за ВАР на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към наредбата. Размерът на възнаграждението следва да бъде определен от съда при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа – аргумент от чл. 78, ал. 5 от ГПК. Основателно е обаче оплакването, че в мотивите към обжалваното определение окръжният съд само бланкетно и декларативно е посочил, че размерът от 200 лв. на адвокатското възнаграждение е съобразен с фактическата и правна сложност на спора и с извършените от адвоката действия. Никакви съображения в тази насока не са изложени от съда и в мотивите към въззивното решение, с което възнаграждението е присъдено. От друга страна, независимо от необосноваността относно размера на адвокатското възнаграждение, той е определен правилно от въззивния съд като краен резултат. Въззивното производство не се отличава със значителна фактическа и правна сложност – страните не са правили доказателствени искания и доказателства не са събирани, проведено е едно открито съдебно заседание, в което адв. Н. не се е явил, а ищцата е била представлявана от преупълномощената още от първата инстанция адв. Е. М.. Единственото процесуално действие, извършено от адв. Н. в рамките на въззивното производство, е изготвянето и подаването по пощата на отговора на въззивната жалба, който е подробно аргументиран – изложени са съображения и доводи за основателност и на двата предявени по делото иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, независимо, че в жалбата на ответната ПРБ конкретни доводи са изложени само по първия иск. При така установената действителна фактическа и правна сложност на въззивното производство и осъществената от адв. Н. дейност по процесуалното представителство на ищцата, с която той й е оказал безплатна правна помощ пред въззивната инстанция, настоящият съдебен състав му определя възнаграждение по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв в размер 480 лв. След редукцията, съгласно чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ – съразмерно уважената от окръжния съд част от двата иска, предмет на разглеждане във въззивното производство (2500/6000х480), дължимото възнаграждение възлиза на 200 лв., колкото е и присъденото с въззивното решение. При това положение, макар и необоснован, крайният резултат, постановен с обжалваното определение – оставянето без уважение молбата на адв. Н. за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на тази част от въззивното решение, е правилен. При извършената служебна проверка съдът намира, че обжалваното определение № 885/20.08.2024 г. е валидно и процесуално допустимо, а по гореизложените съображения същото е и правилно като резултат, поради което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение