Определение № 220 от 19.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4359/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. С решение № 154 от 09.07.2024 год. по въззивно гр. д. № 221/2024 год. на Габровския окръжен съд е потвърдено решението от 07.03.2024 год. по гр. д. № 406/2023 год. на Районния съд в гр. Габрово, с което е признато за установено по отношение на ответницата И. В. М., че ищецът В. Г. Е. е собственик на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] и същата е осъдена да му предаде владението на основание чл. 108 ЗС. Като последица от това е уважена претенцията на ищеца по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка от 29.11.2021 год. в частта относно този поземлен имот. Съгласно констатациите на въззивния съд, по силата на саморъчни завещания от 10.12.1977 год. и 30.03.2011 год. ищецът се легитимира като приобретател на имуществото на Н. и П. Н.. Процесният поземлен имот е придобит от тях по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 08.02.1958 год. като част от прехвърленото с него дворно място с къща и плевня с площ от около 1 декар и 1 ар, представляващо дворище пл. № * от кв. 36 по плана на [населено място] от 1962 год. С нотариален акт от 25.06.1959 год. Н. Н. е признат за собственик и на придаваемите се по регулация части към парцел *-* от кв. 36. По действащия регулационен план на [населено място] част от имот стар пл. № * попада в УПИ *-* от кв. 51 по КККР и е заснета като имот с идентификатор *** с площ 919 кв. м. и предназначение на територията „урбанизирана“. По заключение на вещото лице, изготвило приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза, северната част на дворище пл. № * е изключена от урбанизираната територия на [населено място] - кв. С. с плана от 1987 год., съгласно предвижданията на който тази северна част попада в имот без планоснимачен номер, а впоследствие е заснета като самостоятелен имот с идентификатор *** /процесният/. Погрешно обаче в кадастралната карта същият е отразен с предназначение „урбанизирана територия“ – той попада извън регулационните линии на населеното място и представлява земеделски имот. Тези свои изводи съдът обосновава още с представените по делото писмени доказателства от Община Габрово, а както и със свидетелските показания. Съответно приема, че ищецът е установил правата си върху спорния имот, като същите не могат да бъдат погасени от извършените от ответницата действия в периода след 2021 год., тъй като до датата на исковата молба /09.03.2023 год./ не е изтекъл изискуемият от закона 10-годишен придобивен давностен срок. Извод за владение в необходимия срок до снабдяване с констативния нотариален акт през 2021 год. не може да бъде обоснован въз основа на събраните гласни доказателства. Така постановеното решение се обжалва от ответницата И. В. М., чрез пълномощника ѝ адв. Л. П.. Доводите са наличие на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е за отмяна на въззивното решение и за отхвърляне на предявените искове, както и за присъждане на сторените в производството разноски. В изложение към жалбата се поддържа, че в отклонение от съдебната практика на касационната инстанция въззивният съд не е изследвал въпроса дали процесният имот е одържавяван /колективизиран в блок на ТКСЗ или ДЗС/, така че да бъде извършена преценка за неговото включване във фонда по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, съответно, че за посоченото обстоятелство не са давани указания на страните и по отношение на него не е извършено разпределение на доказателствената тежест. Цитирани са решения на ВКС по гр. д. № № 430/2010 год., I г. о., 2674/2019 год., II г. о., 1760/2009 год., I г. о., 463/2010 год., II г. о. Касаторът се позовава още на практиката на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 год. на ОСГТК, както и в множество решения по чл. 290 ГПК, по смисъла на която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Счита, че в настоящия случай въззивното решение е немотивирано. Посочените оплаквания се поставят в приложното поле на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да е формулиран конкретен правен въпрос. Касаторът се позовава още на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за произнасяне по въпроса: „ При наличието на наведени възражения за идентичност на имот във времето и противоречиви свидетелски показания относно имота и неговите граници следва ли съдът служебно да назначи оглед на място на процесния имот, предвид разпоредбата на чл. 204 ГПК с цел установяване на обективната истина? “. На последно място касаторката поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, при довод за необсъждане на изложените възражения относно съдържащата се в приложените по делото разписни листи информация, в контекста на изясняване на правния статут на имота. Ответникът по касация В. Г. Е., представляван от адв. П. С., оспорва жалбата в писмен отговор. Излага съображения за нейната неоснователност, както и за отсъствие на предпоставки за допускането ѝ до касационно разглеждане по същество. Претендира разноски за адвокатска защита. След преценка, настоящият съдебен състав на Второ г. о. на Върховния касационен съд намира, че е сезиран с редовна и процесуално допустима касационна жалба, която следва да бъде разгледана по реда на чл. 288 ГПК. По предмета на настоящото производство приема, че не са обосновани предпоставки по смисъла на чл. 280 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съображенията за това са следните: На първо място, достъпът до касационен контрол следва да бъде изключен на чисто формално основание по отношение на релевираната хипотеза по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на конкретния правен въпрос, във връзка с който твърди да е налице някоя от допълнителните предпоставки по т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въведеното изискване представлява израз на диспозитивното и състезателното начало и има за цел да определи рамките на произнасяне на касационната инстанция в производството по предварителна селекция на касационните жалби, поради което ВКС не разполага с правомощие служебно да изведе такъв правен въпрос от оплакванията в изложението към жалбата, освен когато същият е от значение за действителността или допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт. В разглежданата хипотеза не се констатират пороци на съдебното решение, които да внасят съмнение за вероятна нищожност или недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК, поради което за настоящата инстанция не съществува задължение да се произнася служебно по предмета на производството по чл. 288 ГПК. Само за пълнота и доколкото оплакванията могат да бъдат подведени под посоченото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да се отбележи, че изложените от въззивния съд мотиви по предмета на спора не разкриват поддържаното противоречие с цитираната практика на касационната инстанция. В конкретно разглеждания правен спор ответницата не е поддържала твърдения /нито в отговора на исковата молба, нито изобщо в хода на първоинстанционното производство/ спорният имот - част от бившето дворище пл. № * от кв. 36 по плана на [населено място] от 1962 год., останала извън регулационните линии на населеното място с приемане на плана от 1987 год., да е бил колективизиран в блок на ДЗС или ТКЗС. Такива обстоятелства не са и служебно констатирани в хода на разглеждане на делото, поради което въззивният съд е приел в мотивите си, че заложените във въззивната жалба /а преди това изложени в една от писмените защити след приключване на съдебните прения в първоинстанционното производство/ доводи на ответницата в тази връзка са неоснователни. Посочил е, че по смисъла на установеното в практиката тълкуване на закона имотите, които не са били фактически отнемани от техните собственици, независимо от забраната на Закона за собствеността на гражданите /отм./, не следва да се считат за колективизирани и същите не подлежат на реституция, макар и да представляват земеделска земя. Този извод е в пълно съответствие с цитираната от касатора съдебна практика и не разкрива никакво противоречие с нея. След като съдът е приел, че по делото не съществува никакво съмнение относно това обстоятелство /на база изслушаното експертно заключение и събраните останали писмени доказателства/, а от друга страна подобно възражение не е и въведено в предмета на спора в срока по чл. 131 ГПК, то няма как да се приеме, че по конкретното дело съдът се е произнесъл в противоречие с цитираната съдебна практика. Както изрично е посочено в решението от 10.05.2011 год. на ВКС по гр. д. № 430/2010 год. по описа на I г. о., дали е налице отнемане на даден имот, а оттам – и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай, а при разпределяне тежестта на доказване съдът изхожда от това дали спорното обстоятелство е част от твърденията, респ. възраженията на страните. Няма основание да се приеме също така, че е налице необходимост от произнасяне по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „ При наличието на наведени възражения за идентичност на имот във времето и противоречиви свидетелски показания относно имота и неговите граници следва ли съдът служебно да назначи оглед на място на процесния имот, предвид разпоредбата на чл. 204 ГПК с цел установяване на обективната истина? “. Същият е неясно формулиран и освен това в изложението липсва каквато и да била обосновка относно връзката му с конкретния предмет на делото и значението му за неговия изход, като най-общо са очертани хипотетични твърдения за важността на този въпрос при разрешаването на спорове за собственост. В мотивите си обаче, съдът не приема да е налице някакво съмнение относно границите на спорния имот. Напротив, прието е, че същите се установяват еднозначно от изслушаните свидетели, изготвеното експертно заключение, а както и от представените писмени доказателства, като освен това имотът е описан еднозначно в титулите за собственост и на двете страни по предмета на спора, а посочените описания от своя страна съответстват на заснемането му в кадастралната карта. Повдигането на горния въпрос остава неизяснено и във втората му част, доколкото в конкретния случай няма никакво съмнение, че експертното заключение е изготвено след извършен оглед на място и то в присъствието на представители и на двете страни по спора. Изложеното обосновава констатацията за неотносимост на повдигнатия въпрос, което изключва общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Некоректно е поставено и оплакването за очевидна неправилност на оспорваното решение поради липса на мотиви и игнориране защитната теза на ответницата във връзка със записванията в представените по делото разписни листи – такива доводи и оплаквания не са наведени от нея нито във въззивната ѝ жалба, нито в хода на първоинстанционното дело. Съдържанието на тези оплаквания не става ясно и от касационната жалба. Освен това, визираното в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационното обжалване касае само и единствено квалифицирани пороци на неправилност, които да може да бъдат установени при обикновен прочит на оспорвания съдебен акт, без да се предполага допълнителен анализ и оценка на събрания по делото доказателствен материал. Обикновеното несъгласие на касатора с приетите за установени факти по делото и изведените въз основа на тях правни изводи има значението на довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост е изключена от предметния обхват на проверката по чл. 288 ГПК. Изложените съображения мотивират извод за отсъствие на предпоставки за допускане на касационното обжалване, при който изход, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 255.65 евро, равностойност на заплатената в брой сума от 500 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 25.09.2024 год. /чл. чл. 12 и 13 ЗВЕРБ/. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.