Определение № 1795 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2662/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Г. Т. Г. чрез пълномощника му адвокат М. А. и на ответниците А. О. Н. и М. О. Н. чрез пълномощника им адвокат В. Р. против решение № 499 от 11.04.2024 г., постановено по гр. д. № 1557 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 136 от 18.04.2023 г. по гр. д. № 1479/2021 г. на Районен съд - Асеновград за уважаване на иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР като е признато за установено, че ищецът е собственик на площ с форма на триъгълник с основа зелената линия, която пресича площта от 9 кв. м., намираща се между т. Б, В, Г и Д на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно-техническа експертиза (неразделна част от съдебното решение) и страни от двата края на същата по стената на жилищна сграда с идентификатор *** и по заснетата регулационна граница между поземлен имот *** и *** до т. Б и В на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебно-техническа експертиза, която площ неправилно е заснета като част от ПИ с идентификатор *** по КККР на район *, [населено място], като искът е отхвърлен до пълния му размер от 10 кв.м. или за площта, която се намира между точки Г, Д и зелената линия, която пресича площта, намираща се между т. Б, В, Г и Д на скица приложение № 11 към заключението по комплексната съдебнотехническа експертиза. Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, а ответниците – в частта, с която е уважен. Всяка от страните е подала отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК на касационната жалба на насрещната страна, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Всяка от страните претендира и възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че през 1933 г., когато е бил одобрен първият кадастрален план на [населено място], са били построени сгради в имотите, които сега са с идентификатори *** и ***. Сградите са недвижими културни ценности - „Къща на Т. и Б. Г.“ (по ниската) и „втора къща (по високата) на Д. С.“, попадащи в територия с културно-историческо наследство със статут на групова недвижима културна ценност „Ансамбъл на главната улица“. С нотариален акт № 194/2020 г. ищецът Г. Т. Г. е придобил правото на собственост на основание покупко-продажба върху ПИ *** по КККР на район *, [населено място], ведно с находящата се в него сграда с идентификатор 2 ***, а с и нотариален акт № 130/2018 г. ответниците А. О. Н. и М. О. Н. са придобили при равни права правото на собственост на основание покупко-продажба върху ПИ *** по КККР на район *, [населено място], ведно с находящата се в него сграда с идентификатор ***. Двата имота са съседни и имат обща граница, като част от сграда с идентификатор *** е заснета в поземления имот ПИ ***. Сградата с идентификатор ***, собственост на ответниците е опожарена частично, като през 2020 г. е издадена Заповед от [община] за премахване на застрашени и опасни от самосрутване останки от тухлени стени на втория етаж от тази сграда и са налице са данни, че впоследствие е съборена цялата къща. Съдът е посочил, че спорът е за имотната граница между имотите на страните, като ищецът твърди, че същата минава по външната стена на сградата (която е ремонтирана от неговите праводатели преди 30 години и никога не е местена), а ответниците – че имотната граница е правилно заснета и сградата на ищеца навлиза в техния имот. Препратил е към мотивите на районния съд и е посочил, че обсъжда наведените във въззивните жалби доводи. Отчел е показанията на разпитаните по делото свидетели – П. Г., първи братовчед на ищеца (че къщата на Г. е била ремонтирана преди повече от 40 години, като е съборена на части, но зидовете на двете съседни къщи са били долепени и каменните стени при ремонта са запазени в основите; при ремонта не е променена формата на сградата, не са променени, а само са укрепени основите на избата); Т. И. Т., без родство със страните и имаща преки впечатления от процесните имоти (че къщата на Г. е в същите рамки, в каквито е била старата къща); К. Г. П., без родство и Г. А. Н., майка на ответниците (че дувара, който в момента съществува е бил част от изгорялата къща и още предишния собственик на този имот е имал спор със съседа, че този дувар навлиза в имота му). Въз основа на експертните заключения е установил, че за имотите има одобрени два кадастрално-регулационни плана. По плана от 1933 г. имотът на ищеца е заснет с пл. *, а имотът на ответниците е без номер, като на скица приложение 9 имотната граница е означена с точки А, Б, В, Г. Между точки В и Г на калкан са заснети съществуващите в имотите сгради. За имот пл. № * е отреден парцел *, а имотът без номер попада в парцел *,*,*,*,*. По регулацията от 1933 г. от имот пл. № * се придава към парцел *,*,*,*,* площта, отразена на скицата на вещите лица по буквите К, Н, Б, В. По плана от 1986 г. регулацията от 1933 г. е била приложена частично за придаваемата от имот пл. № * площ между точките К, Д и е запазена имотната граница между точките К, В, Г. Вещите лица не са установили да са налице документи за прилагане на регулацията от 1933 г. за придаваемата от имот пл. № * към парцел *,*,*,*,* площ. По плана от 1986 г. и двата процесни имота са включени в общ по регулация парцел *,*,*, кв. 16, за която липсват данни да е приложена. Източният калканен зид на сградата в имота на ищеца (отразен като имотна граница в кадастралния план от 1933 г.) не съвпада по местоположение със заснетия в кадастралната карта и отразената в нея имотна граница, като разминаването е отразено на комбинирана скица № 11 към експертното заключение на комбинираната техническа експертиза между точките А, Б, В, Г, А с площ от 9 кв. м. Несъответствието е установено от вещите лица спрямо съществуващия стар каменен зид на първия етаж на къщата на ищеца. Експертизите установяват, че сградата в имота на ответниците вече не съществува, като вещото лице Г. въз основа на свидетелските показания, геодезическо заснемане и кадастралния план от 1933 г. заключава, че каменният зид на калканната стена на сградата на ищеца, означен на приложение № 11 между буквите А, Б е единствен и непроменян по местоположение. Това заключение се потвърждава и от изслушаното във въззивното производство заключение на вещото лице С. Ж., че наличният към настоящия момент каменния зид е част от запазен автентичен каменен зид на сграда от Ансамбъл „*“, като на места този каменен зид в основите излиза в източна посока до 13-15 см., но по-вероятно между двете сгради да е имало една стена още в началото. При така възприетите за установени от доказателствата факти въззивният съд е направил извод, че по регулацията от 1986 г, приета при действието на ЗТСУ-отм., е приложена частично регулацията по плана от 1933 г. по линията означена с точки Н, К, а не е приложена по линията означена с точки К, Д, като е запазена имотната граница в участъка по точки К, В, Г, С (приложение № 9, л. 287 от делото на ПРС). На място съществува каменен зид на калканната стена на сградата на ищеца, който е единствен и непроменян по местоположение и той съвпада с границата по кадастрално - регулационния план от 1986 г., по който план е запазена имотната граница в участъка по точки К, В, Г (приложение № 9). Тази граница е изчертана със зелен цвят на скица приложение 11. Налице е несъответствие между отразеното в одобрената кадастрална карта и действително притежаваното от ищеца право на собственост Въззивната жалба на ищеца окръжният съд е приел за неоснователна, излагайки мотиви, че площта не е решаващ индивидуализиращ белег при спор за собственост и че основната характеристика на един недвижим имот е в зависимост от неговите граници като е меродавна е площта, включена в тези граници. По тези съображения е формиран извод, че предявеният иск е основателен и е потвърдено първоинстанционното решение. В касационната жалба касаторът-ищец Г. Т. Г. е навел доводи за нищожност поради абсолютна неразбираемост на въззивното решение, евентулно а недопустимост, тъй като е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска, макар претенцията на ищеца след приемане на експертното заключение да е съобразена с него и установената от вещите лица площ от 9 кв. м., а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, евентуално се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК По тази касационна жалба не са налице основания за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали въззивното решение не е нищожно, тъй като макар правната терминология да е употребена изключително непрецизно (приложение на предходна регулация с последваща регулация, вместо това дали последващата регулация е изходила от верните имотни граници с оглед това дали е приложена предходната регулация съобразно указанията в Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г. по г. д. № 2/1993 г., ОСГК на ВС, възприети като приложими в практиката на ВКС за всички дворищни регулации са отчуждително действие), съдът ясно е изразил волята си, че приема, че имотната граница е отразена в кадастралния план от 1933 г. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 предл. второ ГПК. Преценката за допустимостта на произнасянето на съда е обусловена от извода, че посочена в исковата молба площ не е индивидуализиращ белег на претендираното право и че предявения иск е основателен и произнасянето, че искът следва да се отхвърли за разликата между посочената в исковата молба площ и установената от експертното заключение площ в границите, претендирани от ищеца. В касационната си жалба ответниците А. О. Н. и М. О. Н. са навели следните доводи: за необоснованост на извода, че собствениците на двете сгради са ползвали обща каменна основа и каменен зид, върху който са стъпвали два отдени тухлени зида за всяка от сградите; за необоснованост на извода, че двете сгради са имали обща калканна стена; непроизнасяне по довода, че необосновано първоинстанционния съд е приел, че не е от съществено значение за изхода на правния спор съществуването на втори дублиращ зид на калканната стена, че местонахождението на каменната основа с цялата й ширина и дължина в имота на ответниците означава, че нито един от плановете от 1933 г. и 1986 г. не е верен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и в допълнение към него касаторите-ответници А. О. Н. и М. О. Н. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания във въззивната жалба, доводи и възражения; длъжен ли е въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, относими към правния спор във връзка с доводите на страните и да ги изследва пълно и според действителния им смисъл, да посочи кои доказателства и защо игнорира и кои кредитира, за да направи своите фактически и правни изводи по делото; 2) положението на имота само по плановете, предхождащи одобряването на кадастралната карта ли подлежи на изследване, като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, което би обусловило трансформиране на регулационните граници в имотни по иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР; как следва да се процедира, когато по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се установи и грешка и непълнота на предхождащите кадастралната карта планове; как се определят имотните граници при липса на приложена предходна регулация при имоти в общ парцел по регулация; 3) как се определят имотните граници при липса на приложена предходна регулация; 4) длъжен ли е въззивният съд, когато приема по иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, че някой от предходните планове е приложен или страната е станала собственик на спорната реална част, да посочи и способа за това; как се определят имотните граници при липса на приложена предходна регулация при имоти в общ парцел по регулация; длъжен ли е въззивният съд служебно да упражни проверка на правилността на първоинстанционния съдебен акт в насока изследван ли е и правилно ли е разрешен въпросът за приложението на регулационния план от 1933 г. или от 1986 г.; 5) допустим ли е иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР по отношение на имоти, които са заснети в КККР като самостоятелни поземлени имоти, но по действащия регулационен план (приложен или неприложен) са включени в общ парцел по регулация за малкоетажно застрояване; 6) длъжен ли е въззивният съд когато приема регулацията за приложена по отношение на имоти, включени в общ парцел по регулация за малкоетажно застрояване, да посочи по кой от способите, посочени в Тълкувателно решение № 3/1993 г., ОСГК на ВС е станало: след извършено плащане, при условията на чл. 111 ЗТСУ-отм. или чрез издаване на нотариален акт по чл. 134, ал. 3 ЗТСУ-отм., когато е погасено вземането по регулация, а мястото е завзето от собственика на парцела, към който се придава. По поставените въпроси, съотнесени и към доводите в касационната жалба не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос не се констатира противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. Съдът е формирал изводи по посочените като необсъдени доводи, като е приел, че е имало и понастоящем е запазен в автентичния си вид само един каменен зид (съответно от този извод следва, че не е имало дублиращ зид), както и че каменния зид е границата между двата имота (съответно от този извод следва, че същия не се намира изцяло в имота на ответниците). Съдът е посочил и защо кредитира показанията на свидетелите на ищеца и е обсъдил всички свидетелски показания в съвкупност с експертните заключения (включително и изводите на експертите относно наличните на снимковия материал на оригиналните дървени греди и подпори, които според заключенията не се отразяват на установената от експертите граница). Всички въпроси, касаещи приложението на дворищно-регулационен план с отчуждително действие се явяват неотносими, тъй като са насочени към погрешно употребената от съда правна терминология, а не към констатацията, че вещите лица не са установили данни за прилагане на двата регулационни плана и че имотната граница е тази по кадастралния план, изработен 1930 г. и одобрен заедно с дворищната регулация през 1933 г. (която в частта, предмет на спора съвпада с регулационната линия по дворищната регулация от 1986 г.). По третия въпрос въззивното решение също съответства на практиката на ВКС. Тълкуването по решение № 96 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 4241/2008 г., ІV г. о., че ако не се установи прилагане на някой от действалите дворищно-регулационни планове, собствеността върху имотите е запазена такава, каквато е била преди урегулирането и ако не може да се установи точното местоположение на границата отношенията следва да се уредят чрез провеждане на иск за определяне на граници по чл. 109а ЗС е неприложимо, тъй като кадастралния план, одобрен 1933 г. установява границата между имотите преди първото им урегулиране. Отговорът на петия въпрос следва от разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т. д. № 3/2010 г., ОСГК на ВКС, че при условията на § 8, ал. 1 ПР на ЗУТ отчуждителното действие се прекратява автоматично, без да е необходимо провеждане на административна процедура по § 8, ал. 2 ПР на ЗУТ за изменение на неприложения дворищнорегулационен план, като в мотивите е разяснено, че се прекратява и съсобствеността върху парцел, образуван от маломерни имоти. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение