Определение № 50 от 09.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 350/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от И. М. Т.-Г. против определение № 157 от 22.06.2021 г., постановено по в. ч. гр. д. № 274 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Сливен, с което е оставена без уважение частната й жалба против определение № 260015 от 02.02.2021 г. по гр.д. № 777 по описа 2019 г. на Районен съд - Елхово, като неоснователна.

В жалбата се излагат доводи за незаконосъобразност на определението и се иска отмяната му. Приложено е изложение на основанията за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответната страна по жалбата И. А. С., в който поддържа, че жалбата е неоснователна, а определението е правилно и законосъобразно.

Ответната страна Й. А. М. не е подала отговор и не изразява становище по жалбата.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване настоящият съдебен състав съобрази следното:

Делото е образувано по предявени от Й. А. М. против И. А. С. обективно съединени искове: 1. с правно основание чл. 42, б. „б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН – за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 09.08.1999 г. на А. И. А., обявено и вписано в Служба по вписванията - гр. Елхово при АВ под вх. № 2168, акт № 296, дело № 1019/2015 г. и 2. отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – за признаване на установено в отношенията между страните, че ответницата не е собственик по завещание на посочените в исковата молба недвижими имоти и искане за отмяна на констативен нотариален акт, съставен от нотариус К. К. с район на действие Районен съд - Елхово, рег. № * на НК, вписан в СВ при АВ - гр. Елхово под вх. рег. № 2513, том 9, акт № 3.

На 09.09.2020 г. в деловодството на съда е постъпила молба от трето неучастващо по делото лице – И. М. Т.-Г. с искане да бъде конституирана като страна в производството. Молбата е мотивирана с това, че оспореното с исковата молба саморъчно завещание е нищожно и на друго основание, а именно, че завещателят А. И. А. не е бил собственик на имотите, предмет на завещанието. И. М. Т.-Г. обосновава правният си интерес с твърдение, че е наследник на И. А. Г. /баща на завещателя А. И. А./. С молба от 11.11.2020 г. ищцата Й. А. М. е направила отказ от предявените искове по делото. С определение № 260015 от 02.02.2021 г. по гр.д. № 777 по описа 2019 г. на Районен съд - Елхово е прекратено производството по делото, поради отказ от предявените искове и е оставена без уважение молбата на И. М. Т.-Г. за конституирането й като ищец в производството.

С обжалваното в настоящото производство определение е прието, че направеният от ищцата, отказ от исковете е направен от надлежната страна преди по делото да е допуснато с надлежен съдебен акт конституирането на частната жалбоподателка, т. е. преди да има качеството страна в процеса. Освен това исканото от частната жалбоподателка встъпване в процеса е недопустимо и защото с молбата си от 09.09.2020 г. не е заявила изрично дали и какви самостоятелни права върху предмета на спора предявява, нито е предявила искове против двете страни в процеса. От молбата не става ясно какъв е правният интерес от желаното главно встъпване. Напротив, от молбата и от частната жалба, може да се направи извода, че молителката желае уважаване на иска на ищеца за прогласяване нищожността на процесното завещание, макар и на друго основание. При главното встъпване, целта е осуетяване на вече предявения иск, а не уважаването му, като главно встъпилото лице се явява като помагач на ответника по първоначалния иск, бидейки същевременно ищец срещу него по своя иск.

Жалбоподателката се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите:

1. „Ако по време на развитие на гражданския процес относно мнимото завещание станало основание за завеждане на иска се разкрият престъпни обстоятелства доказани с писмена съдебно-графологична експертиза приета от съда като доказателство и предвид процесуалната забрана визирана в чл. 17 ал. 1 пр. 2 от ГПК, то задължен ли е съда предвид текстовете на чл. 9 и чл. 10 във връзка с чл. 11, чл. 209 и чл. 212 от НК да изпрати тези доказателства поради съмнението за извършено престъпление на компетентния орган – прокуратурата за разследване, или за съда не стои такова задължение каквото стои пред всеки обикновен гражданин на РБ съгласно чл. 31 ал. 1 от КРБ?“;

2. „Ако не сте упражнили процесуалните си правомощия да изпратят материалите от мнимото завещание за разследване от прокуратурата докладчиците по двете дела – първоинстанционно и въззивно нарушили ли са клетвата която са дали при встъпване в длъжност по чл. 155 от ЗСВ, и ако това е така как този факт оказва влияние на съдебните актове постановени от тях?“;

3. „Носи ли отговорност ВКС и каква е тя, и ще упражни ли правата си по чл. 229 ал. 1 т. 5 от ГПК в предвид процесуално ограничените му правомощия свързани с чл. 17 ал. 1 пр. 2 от ГПК? Изпълнение на гражданки или морален дълг би бил, ако съда – ВКС сезира компетентните органи или е задължение вменено на съда от ЗСВ, и ако не бъде изпълнено прави ли това съда пристрастен и предубеден и накърняващ интересите на страната твърдяща, че завещанието за което графичната експертиза доказва, че е неистинско т. е. подписано от мним завещател е нищожно/мнимо/?”;

4. „Има ли задължение и ако има, би ли го осъществил ВКС във връзка с изпълване със съдържание нормата на чл. 31 ал. 1 от КРБ, да уведоми компетентните органи /ИВСС/ за търсене на дисциплинарна отговорност от евентуално виновните длъжностни лица – съдии от ЕРС и Сл.ОС отминали с безразличие и не осъществили контрол при наличие на доказателства за евентуално довършено документно престъпление от лицето с умисъл употребило трикратно пред държавни институции неистинско завещание, като с това за себе си получило имотна облага, а за другите собственици причинило невъзвратими загуби отнемайки им незаконосъобразно техни имоти?“;

5. „Процесуално допустимо ли е и следва ли да бъде уважено искането по чл. 225, ал. 1 ГПК за конституиране на главно встъпване на трето лице при положение, че то претендира, че притежава правото на собственост на върху същите недвижими имоти предмет на спора?”;

6. „Ако така предявените искове са процесуално допустими, т. е. не са преклудирани от сила на пресъдено нещо това обосновава ли главното встъпване за допустимо като нередовността на предявените искове следва ли да се отстрани по реда на чл. 129 ГПК след допускане на главното встъпване?”;

7. „С оглед твърденията на третото лице, че е собственик на спорния имот /или на част от него/ т. е. налице е наличието на спор между него и страните по висящото производство същото има ли правен интерес от разрешаването му в едно производство чрез конституирането му като главно встъпило лице?”;

8. „Следва ли въззивния съд преди да отхвърли искането за главно встъпване като недопустимо преди това да е определил правната квалификация на предявените искове, а в случай, че тези искове са в хипотезите на чл. 124 от ГПК срещу ищеца и чл. 108 от ЗС срещу ответника да потвърди първоинстанционното определение?”;

9. „При преценка налице ли е изискването на чл. 225, ал. 1 ГПК третото лице, претендиращо главно встъпване да има самостоятелни права върху предмета на спора понятието „предмет на спора“ тъждествено ли е с понятието „правно основание“?“;

10. „Намира ли опора в закона поведението на районната и въззивната инстанция при поискан, но не разрешен достъп до материалите по делото на молителя с доказана заинтересованост по делото в предвид заявените от него самостоятелни права върху предмета на спора с оглед молбата по чл. 225 от ГПК?“;

11. „При неразрешен и отказан достъп до материалите по делото в нарушение на чл. 77 ал. 4 от ПАС, то това обстоятелство нарушило ли е правата на молителката с оглед прецизиране на молбата/иска си, в предвид изискването на императивите на чл. 225 чл. 127 и чл. 128 от ГПК?“;

12. „Считат ли касационните съдии, че молбата за конституиране по чл. 225 от ГПК представлява предявен иск след като има белезите на ИМ (доколко това е било възможно с оглед отказания достъп на молителката до материалите по делото) и следва ли тя да бъде администрирана от съда по правилата на гл. 13 раздел I от ГПК „Предявяване на иск“ чл. 129 от ГПК вкл. и евент. прекратен по чл. 130 от ГПК?“;

13. „Считат ли върховните съдии, че разпореждането за връчване на молбата ми за конституиране, чрез конклудентни действия от страна на съда тя е призната за ИМ, след като съда е разпоредил връчване на същата за отговор на страните, като в случая такова разпореждане следва да има едва след като ИМ е приета от съда за редовна?“;

14. „Как следва да процедира съда при подадена молба с искане за конституиране по чл. 225 от ГПК и следва ли съда ако счете, че молбата не представлява предявен иск да се произнесе незабавно с мотивирано определение за отхвърляне или да я администрира по чл. 129 от ГПК?“;

15. „Как следва да процедира съда при подадени две взаимно изключващи се молби - по чл. 225 и чл. 233 от ГПК и задължен ли е съда да спази принципа „Първия по време е първи и по право“, с което първо да се произнесе по молбата по чл. 225 като по-рано заведена отколкото тази по чл. 233 от ГПК или той следва да действа избирателно както ЕРС е процедирал, и тази избирателност намира ли опора в закона в предвид явната форма на деликт който е намесен на молителката?“;

16. „Как е следвало да процедира ЕРС при налична молба за главно встъпване при висящност на спора и последваща молба от ищеца за отказ от иска? Счита ли касационната инстанция, че в този случай главно встъпилата страна придобива качеството на ищец в процеса, а ищеца в процеса се превръща в ответник наред с първоначалния ответник по делото с оглед разглеждане и евент. уважаване на исковете на главно встъпилото лице в предвид, че за всички страни в процеса решението ще има сила на присъдено нещо?“;

17. „След като липсва законова регламентация в ГПК, че в производството по разглеждане на частни жалби следва да се присъждат разноски в тежест на неконституирано и с неустановено процесуално качество лице, което не е страна и не участва в първоначалното дело по същество, дължат ли се разноски по обжалването с частна жалба на неконституираното му като главно встъпила страна след като конституирането е правно действие имащо единствено връзка между съда и отправилото искането по чл. 225 от ГПК лице и на какво основание се дължат?“;

18. „Нарушението на законовото изискване за случайно разпределение на делата равносилно ли е на незаконен съдебен състав?“ и

19. „Нищожно ли е решението/определението постановено от незаконен съдебен състав?“.

Сочи, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката – определение № 145 от 07.07.2016 г. по ч.гр.д. № 2763/2016 г. на ВКС, II ГО, определение № 682 от 18.12.2015 г. по ч.т.д. № 205/2015 г. на ВКС, I ТО, определение № 174 от 17.10.2017 г. по ч.гр.д. № 3477/2017 г. на ВКС, II ГО, определение № 174 от 08.04.2009 г. по ч.гр.д. № 190/2009 г. на ВКС, III ГО, определение № 68 от 30.03.1983 г. по гр. д. № 689/1983 г. на ВС, I ГО, ТР № 66/01.06.1961 г. на ВС, ОСГК, решение № 693 от 07.07.2002 г. по гр.д. № 338/2001 г. на ВКС, II ГО, определение № 168 от 06.06.2000 г. по гр.д. № 20/2000 г. на ВКС, 5-членен състав, решение № 586 от 28.06.2002 г. по гр.д. № 154/2002 г. на ВКС, II ГО, ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, определение № 307 от 13.11.2013 г. по т.д. № 802/2012 г. на ВКС, II ТО и определение № 326 от 13.05.2015 г. по ч.гр.д. № 1196/2015 г. на ВКС, IV ГО, решение по делото Miracle Europe KFT vs Hungary на ЕСПЧ, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Настоящият състав намира, че обжалваното определение е валидно и допустимо. Основание за допускане на касационно обжалване не е налице.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е удостоверено, доколкото нито един от посочените от жабоподателката актове на ВКС не е постановен при факти, аналогични на тези по настоящото дело, а именно искане за конституиране като ищец, при наведени твърдения за наличен спор за собственост, но при липса на предявени искове, а с изявление, че лицето желае да се запознае с материалите по делото, за да може да реализира правата по защитата си.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 т. 3 ГПК не е налице.

Поставените в изложението въпроси са неотносими (с изключение на въпрос номер шестнадесет), доколкото не се отнасят до решаващите мотиви на въззивния съд за недопустимост на главното встъпване.

По относимия въпрос 16 акта на въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС. В т. 9б от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г по тълк. д. № 1 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени разяснения относно същността на главното встъпване, според които чрез предявяване на искове срещу страните по първоначалния иск встъпилото по реда на чл. 225 ГПК лице търси защита на свои самостоятелни материални права върху предмета на спора. Посочено е, че главното встъпване е процесуална фигура, при която се съединяват за общо разглеждане и безпротиворечиво решаване в едно и също исково производство предявен иск с исковете, които претендиращото главно встъпване лице предявява срещу ищеца и ответника по първоначално предявения иск и с които то претендира за себе си изцяло или отчасти същото гражданско право, което е предмет на първоначалния иск. Чрез предявяване на искове срещу ищеца и ответника главно встъпилото лице в процеса претендира самостоятелни права върху предмета на спора. То има правен интерес, както да получи защита по предявените от него искове, така и да осуети уважаването на вече предявения иск. Невъзможността на главно встъпващото лице да защити в едно производство претендираните от него самостоятелни права върху предмета на спора срещу страните /ищеца и ответника/ по първоначалния иск, въз основа на който е образувано производството, обуславят преграждащия характер на определението, с което е отказано конституирането на главно встъпилото лице. Разпоредбата на чл. 225 ГПК е идентична с разпоредбата на чл. 181 ГПК /отм./, поради което постановките на т. 5 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС относно определението, с което е отказано конституиране на главно встъпило лице, са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./.

Въззивният съд не се е отклонил от застъпеното в практиката на ВКС разбиране. За да потвърди отказа е изложил, че с молбата за встъпване частната жалбоподателка не е заявила изрично дали и какви самостоятелни права върху предмета на спора предявява, нито е предявила искове против двете страни в процеса. От молбата не става ясно какъв е правният интерес от желаното главно встъпване, тъй като молителката желае уважаване на иска на ищеца за прогласяване нищожността на процесното завещание, макар и на друго основание. При главното встъпване, целта е осуетяване на вече предявения иск, а не уважаването му, респ. ако интереса на главно встъпващия е да се уважи предявения първоначален иск, то следва предявения срещу първоначалния ищец иск да установи, че спорното право принадлежи на главно встъпващия, а не на ищеца. На следващо място отказа от иск десезира съда от разглеждането на спора, поради което лицето не може да бъде конституирано във вече недопустимото производство.

Поставеният под номер седемнадесет въпрос касае присъдените от въззивния съд в определението разноски, за което страната е поискала изменение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК и по което липсва произнасяне.

С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение