Определение № 500 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2425/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. К. Е. и Н. Т. Е. против решение № 143 от 06.02.2020 г. по гр.д.№ 2276/2019 г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 4052 от 04.10.2019 г. по гр.д.№ 16778/2018 г. на РС-Варна и вместо това е допуснато извършването на съдебна делба на апартамент № 6 на третия етаж в източната страна на сградата на ЖСК „Р. 2“, находяща се в [населено място], [улица], съставляващ самостоятелен обект с идентификатор .... по КККР на [населено място], със застроена площ 94,17 кв.м., ведно с прилежащата му изба с площ 9,45 кв.м. и таванска стая с площ 20,96 кв.м., ведно с припадащите се 15,1794 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж от дворното място, върху което същата е построена между съделителите и квоти, както следва: за В. К. П. – 1/16 идз.ч., за В. К. Е. – 1/6 ид.ч. по наследство и за него и съпругата му Н. Т. Е. общо в условията на съпружеска имуществена общност – 13/16 ид.ч. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата за придобивната давност, допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в това, че съдът е обсъдил възражение по предявения иск за делба - за извършена преживна делба, каквото не е направено от касатора и необсъждане на заявеното в срок възражение за установено владение от ответниците още при откриване на наследството. Наведено е и оплакване за необсъждане задълбочено на събраните доказателства В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се твърди противоречие със съдебната практика и очевидна неправилност на решението. Счита, че по въпроса „длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество да обсъди всички относими възражения и доводи на страните“, въззивното решение противоречи на съдебната практика на ВКС: Р № 212/01.02.2012 г. по гр.д.№ 1106/2010ІІ т.о., Р № 10 /01.02.2012 г. по гр.д.№ 130/2011г. на І гр.о. и други. Твърди се противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: „Когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху сънаследствения имот, той винаги ли е владелец на своите части и държател на частите на останалите наследници? За да се приеме, че този наследник е установил владениее и върху притежаваните от другите наследници идеални части от имота, винаги ли е необходимо той да е манифестирал явно пред тях намерението си да владее целия имот само за себе си.?“. Ответницата по касация оспорва жалбата и допускането до касация, като счита, че съдът правилно е приложил нормата на чл. 69 ЗС и ТР № 1/2012 г., защото касаторите не са демонстрирали, че владеят целия апартамент за себе си. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Процесният апартамент е придобит в условията на СИО от двамата наследодатели К. А. Е. и Г. П. Е. през 1963 г. с н.а. № .... г. През 1988 г. двамата са продали срещу задължение за издръжка и гледане 1/2 ид.ч. от апартамента на сина си В. К. Е. по време на брака му с Н. Т. Е., сключен 1975 г. Наследодателят К. почива на 24.07.1988 г. и е наследен освен от преживялата го съпруга Г. и от дъщерите Л. и В. и от сина В.. По гр.д.№ 1879/1989 г. наследниците извършват делба само на останало в наследство место за ползване, което е получено в дял от В. К. /сега ищца/ В последствие тя е изкупила това место и го е придобила на основание пар.-4а ЗСПЗЗ. С н.а. № .... г. преживялата съпруга Г. Е. прехвърля собствените си 5/16 ид.ч. от апартамента на сина си отново срещу задължение за гледане и издръжка. На 16.04.2003 г. умира дъщерята Л., която е наследена от Т., Г. и Д. А. Д.. Те признават твърденията в становището на вуйчо си В., че по волята на баба им и дядо им, апартамента остава са сина им В., той го е завладял още от смъртта им, а леля им В. е получила друг имот. РС е отхвърлил иска за делба, като е приел, че ответникът В. и съпругата му Н. са установили владение4 върху апартамента на основание двете сделки и волята на наследодателя още с откриване на наследството от 1992 г. Въззивният съд е приел, че ответникът е направил възражение за приживна делба, извършена от наследодателите и поради това, че не е спазена нотариалната форма за дарение, е приел това възражение за неосноватено. Приел е, че В. и съпругата му не са владяли явно частта на ищцата – 1/16 ид.ч., защото не са демонстрирали пред нея, че владеят за себе си. Приел е, че те са били само държатели на нейната идеална част. Съдът счита, че следва да допусне касационно обжалване по вторияг въпрос от изложението, който уточнен от съда е: „когато един от наследниците упражнява фактическа власт върху сънаследствения имот, той винаги ли е владелец на своите части и държател на частите на останалите сънаследници, и в какви хипотези един от съналредниците може да установи фактическа власт с намерение да свои и частите на останалите наследници“. По този въпрос, въззивното решение не е съобразено с мотивите към ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. В тях е разгледани хипотези, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него и владението е предадено на приобретателя. В този случай последният е станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец /добросъвестен или не в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя/ е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Затова той е съсобственик и владелец на целия общ имот. Самостоятелно е владението и когато още при установяване фактическата власт върху имота единият от съсобствениците е отнел владението на останалите и е останал единствен владелец и в този случай намерението му да държи имота като свой се предполага. Друга хипотеза, при която съсобственика демонстрира завладяване идеалните части на другите съсобственици за себе си е когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици. В този смисъл от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или има един единствен владелец на целия съсобствен имот. Съдебната практика е разгледала и други хипотези на заввладяване частите на другите сънаследници, например когато още приживе по волята на собственика владението се придава с откриване на наследството, и то като фактическо отношение не се включва във наследството като съвкупност от права, задължения и фактически отношения. / Р № 11/29.02.2016 г. по гр.д.№ 3942/2015 г., І гр.о., Р № 32/08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591/2015 г., І гр.о./ Дали и до колко казусът по настоящото дело се покрива с тези хипотези, съдът ще разгледа по съшщество. Затова се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение