Определение № 60798 от 09.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2149/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца М. П. Р. и касационна жалба на ответника „Енерго-про продажби“ АД срещу решение № 113/19.01.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2081/2020 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2337/15.06.2020 г. по гр. дело № 19279/2019 г. на Варненския районен съд, е уважен, предявеният от касатора-ищец Р. срещу ответното дружество-жалбоподател, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата 7 051.90 лв., представляваща стойност на служебно начислена, след прочит на скрит регистър, електрическа енергия за периода 27.11.2017 г. - 26.11.2018 г., за обект, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с абонатен № ..... и клиентски № .....; в тежест на ответното дружество са възложени разноските по делото. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В касационната жалба на ищеца М. Р. се излагат оплаквания, които самата страна квалифицира като такива за неправилност изцяло на обжалваното въззивно решение поради грубо нарушение на процесуалните правила – произнасяне свръх петитум. В тази връзка касаторът-ищец твърди, че пред възивната инстанция е направил частичен отказ от иска си, но окръжният съд не го е взел предвид при постановяване на обжалваното решение, а се е произнесъл с него по първоначално заявения размер на иска. Съдът намира, че оплакването на жалбоподателя-ищец следва да се квалифицира като такова за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение – касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК. В касационната жалба на ответното „Енерго-про продажби“ АД се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В отговорите си и двете страни излагат становища и съображения за процесуална недопустимост на касационната жалба на насрещната страна, както и че не са налице наведените от насрещната страна основания за допускане на касационното обжалване; ищецът излага и доводи за неоснователност на жалбата на ответника. Съдът намира, че възраженията и на двете страни за процесуална недопустимост на касационната жалба на насрещната страна, са неоснователни по следните съображения: Ответното дружество поддържа, че ищецът нямал правен интерес да обжалва въззивното решение, тъй като с него искът му е уважен изцяло. Съдът намира, че това възражение на ответника би било основателно, ако ищецът бе навел с касационната си жалба оплаквания и доводи единствено за неправилност на обжалвания съдебен акт. В случая обаче, както вече беше посочено, оплакванията на ищеца са такива за частична недопустимост на въззивното решение, като постановено свръх петитум. При това положение страната (независимо ищец или ответник) винаги има правен интерес да обжалва съдебния акт, за който твърди, че е постановен (изцяло или частично) извън рамките на правния спор, с който е сезиран съда – независимо от постановения от него резултат, тъй като това е от значение и за функционалната подсъдност на делото. Ищецът поддържа, че поради частичния отказ от иска му, направен с негова молба от 17.11.2020 г., към тази дата искът му е вече с цена до 5 000 лв., поради което обжалваното въззивно решение от 19.01.2021 г. не подлежало на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и касационната жалба на ответника била недопустима. Както вече беше посочено по-горе обаче, с обжалваното въззивно решение окръжният съд е уважил предявения по делото отрицателен установителен иск за сумата 7 051.90 лв., като и самият ищец поддържа в касационната си жалба, че съдът се е произнесъл по този първоначално заявен от него размер на иска му, без да е взел предвид частичния отказ от него. При това положение въззивното решение се явява постановено по иск с цена над 5 000 лв., поради което не попада в хипотезата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК и подадената срещу него касационна жалба на ответника (а и тази на ищеца, както беше прието по-горе) е процесуално допустима. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец М. Р., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) представлява ли съществено процесуално нарушение, когато при произнасяне на въззивния съд по предмета на спора в пълния му първоначален размер и не е редуцирал размера на оттегления иск, респективно без да е съобразил поддържания размер на същия и процесуалните последствия, които следва да настъпят съобразно правилата на ГПК, а именно прекратяване на производството в оттеглената част и обезсилване на първоинстанционния акт в тази част; и 2) при отказ от иск, сторен преди постановяване на решение от въззивна инстанция и при липса на произнасяне в този смисъл във въззивното решение, налице ли е процесуална възможност за въззивния съд да се произнесе по искане по чл. 250 от ГПК с цел саниране на визирания порок. Касаторът-ищец навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага каквито и да било съображения в тази насока; единствено сочи решение № 114/19.01.2017 г. по гр. д. № 1357/2016 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС и решение № 124/04.10.2018 г. по гр. д. № 1598/2015 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя „Енерго-про продажби“ АД, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) процесуалноправен – длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства; и 2) материалноправен – при установено софтуерно въздействие върху средството за търговско измерване (СТИ), в резултат на което с него е измерена цялата доставена и потребена от абоната електрическа енергия, но е отчетена само част от нея, поради записването ѝ в неизведен на дисплея на електромера регистър, следва ли да се ангажира отговорността на купувача на електрическа енергия по реда на чл. 183 от ЗЗД. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: процесуалноправният въпрос – в противоречие с решение № 222/27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, а материалноправният въпрос – в противоречие с решение № 150/26.06.2019 г. по гр. д. № 4160/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 21/01.03.2017 г. по търг. д. № 50417/2016 г. на І-во гр. отд. на ВКС. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване на въззивното решение, настоящият съдебен състав съобрази следното: В проведеното открито съдебно заседание на 09.11.2020 г. въззивният съд е дал ход на делото по същество, провел е устните състезания и е обявил, че ще се произнесе с решение. С молба с вх. № 24326/17.11.2020 г., подадена лично от ищеца, същият е заявил, че на основание чл. 233 от ГПК прави частичен отказ от предявения иск – за сумата 2 052 лв., като моли съда да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството в тази част, като се произнесе по спора досежно останалата част от претенцията му – в размер 4 999.90 лв. Както вече беше посочено, с обжалваното въззивно решение № 113/19.01.2021 г., като е потвърдил изцяло първоинстанционното решение по делото, въззивният съд е уважил предявения по делото отрицателен установителен иск за първоначално заявения му размер от 7 051.90 лв. За да постанови този резултат, в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е посочил, че във връзка с повдигнатите от страните възражения преценява следното: Констативен протокол № 1202506/26.11.2018г., съставен от служители на „Електроразпределение Север“ АД за резултатите от проверката на измервателната система на процесния обект в [населено място] – СТИ е демонтирано, със снети показания от регистри 1.8.1, 1.8.2, 1.8.3 и 1.8.4, за експертиза от БИМ; монтиран е нов с вписани „0“ показания от регистри 15.8.1, 15.8.2 и 15.8.3. Съгласно метрологична експертиза на БИМ – КП № 2423/16.10.2019г., процесното СТИ е тип М02 „Саrat digitron“, статичен, еднофазен, двутарифен; налични са всички обозначения и пломби, няма механични дефекти на кутията, на клемите и клемния блок; при проверка на точността не се установява грешка над максимално допустимата; при софтуерно четене е установена външна намеса в тарифната схема и разпределена електроенергия в невизуализирана тарифа Т3 – 036962.1 kWh; СТИ съответства на метрологичните характеристики и отговаря на изискванията за точност при измерване на ел. енергия. Съдът е установил и че при тези данни е одобрено становище за начисляване на допълнително количество електрическа енергия в размер на 36 962 кВТч за периода 27.11.2017 г. - 26.11.2018 г.; издадена е фактура №......23.10.2019 г. на стойност 7 051.90 лв. с ДДС; абонатът (ищецът) е уведомен за проверката, съставения констативен протокол, размера на задължението и срока на погасяване. Окръжният съд е посочил и че неоспореното от страните заключение на съдебно-техническата експертиза той преценява като обективно по т. 1 и т. 3 – за характеристиките, метрологичната годност и параметризация на СТЕ, визуализиран да отчита по две тарифи за битов абонат (регистри 1.8.1 и 1.8.2), както и че срокът на метрологична годност изтича в края на 2020 г. и към датата на проверката е бил годно техническо средство за измерване на потребена електроенергия. Относно останалите части на заключението съдът е приел, че вещото лице не формира извод от собствени наблюдения, а предвид данните от двата протокола приема като неправомерно вмешателство, извършено софтуерно претарифиране на отделни регистри, чрез което се осъществява прехвърляне на енергия в скрит регистър 1.8.3, невизуализиран на дисплея. Съдът е посочил и че по делото е представен КП № 12103591/05.02.2015 г. за монтаж на електромер с идентичен фабричен номер и вписани „0“ показания от активни регистри – нощна и дневна тарифи, които са визуализирани на дисплея; не са вписани показанията на останалите три тарифи, които отговарят на типа електромер, но не са визуализирани за битов потребител. По съществото на правния спор въззивният съд е изложил следното: Разрешаването на конкретния спор е обусловено от нормативната възможност на доставчика на електроенергия да извършва едностранна промяна в количеството доставена ел. енергия за период, предхождащ датата на констатираното нарушение, при действащите към този момент разпоредби на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове по приложението му. Правната регламентация на процесните отношения между доставчика и потребителя на ел. енергия е дадена в отменените ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр. 98/12.11.2013 г.) за извършване и преизчисление на количеството електрическа енергия от операторите на съответните мрежи, издадени от председателя на ДКЕВР, приети с решение на ДКЕВР по т. 3 от протокол № 147/14.10.2013 г., на основание чл. 83, ал. 1, т. 6, във вр. с ал. 2 от ЗЕ, в сила от 16.11.2013 г. Към датата на проверката са отменени, съответно чл. 1- 47 и чл. 52-56 от ПИКЕЕ с решение № 1500/6.02.2017 г. по адм. д. № 2385/2016 г. на ВАС, обн. в ДВ, бр. 15/14.02.2017 г., както и разпоредбите на чл. 48-51 от ПИКЕЕ, отменени с решение № 2315/21.02.2018 г. по адм. д. № 3879/2017 г. на ВАС, обн. в ДВ, бр. 97/23.11.2018 г. Въззивният съд е приел, че съобразно всички установени факти по делото, ответното енергийно дружество е формирало задължение от допълнително начислено количество електроенергия за реално потребление в посочения корекционен период, прилагайки нормата на чл. 50 от ПИКЕЕ, отменена от ВАС. Начисленото количество е определено изцяло по показанията от регистри 1.8.3 (Т3), като реално потребление на доставена и неотчетена ел. енергия за посочения период, след извършена проверка на електромера в лабораторни условия. Потвърдена е параметризацията на СТИ и редовен отчет на консумираната ел. енергия на обекта по две тарифи. Електромерът е без външни дефекти, с необходимите обозначения на табелката, знаци и пломби, т.е. без индикация за неправомерен достъп до вътрешната конструкция. Към датата на демонтажа е в срок на метрологична годност и в класа на точност. Не е включен в системата за дистанционен отчет. Прочит на невизуализиран регистър е извършен със специален софтуер, който по лиценз е предоставен на енергийното дружество. По-натам въззивният съд е посочил, че спорът е за приложимото право. В тази връзка е приел, че до приемането на новите ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр. 35/30.04.2019 г.) няма действащи правила за корекция на доставено и потребено, но неотчетено количество електроенергия за минал период. Приел е още, че към датата на проверката за ответното дружество не съществува основание да начислява допълнително задължение на абоната (ищеца) само по данни от невизуализиран регистър, при установено несъответствие между данните за параметрите на измервателната група и въведените в информационната база данни за нея, водещо до неправилно изчисляване на използваните от клиента количества електрическа енергия. В заключение въззивният съд е посочил, че вземането е лишено от основание, поради което е недължимо. Настоящият съдебен състав намира, че първият процесуалноправен въпрос в изложението на касатора-ищец, освен че е неясно формулиран, изхожда от постановката за направено частично оттегляне на иска, каквато хипотеза нито се твърди, нито е установена по делото, нито пък е обсъждана в мотивите към обжалваното въззивно решение. При това положение, този процесуалноправен въпрос не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без никакво значение за изхода на делото, поради което не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По аналогични съображения, няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на ищеца. Постановката на този въпрос визира отказ от иска, но същевременно – и произнасяне от въззивния съд във връзка с него по реда на чл. 250 от ГПК, т.е. – по реда за допълване на въззивното решение, който процесуален ред няма никакво отношение към оплакването на ищеца, че въззивното решение е постановено свръх петитум. От друга страна, именно предвид това оплакване в касационната жалба на ищеца – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, по следния служебно формулиран (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) процесуалноправен въпрос: допустимо ли е съдебното решение, когато след провеждането на откритото съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото, но преди постановяването и обявяването на решението ищецът писмено е заявил по делото, че прави частичен отказ от иска си, а с решението си съдът се е произнесъл по първоначално предявения размер на иска. Видно от цитираните по-горе мотиви към обжалваното въззивно решение, макар да е установил по делото, че са налице данни за софтуерно въздействие върху процесното СТИ, в резултат на което при отчитането на електрическата енергия се е стигнало до записването ѝ в неизведен на дисплея на електромера регистър, окръжният съд не е обсъждал приложение на разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД по отношение процесното по делото задължение на ищеца. При това положение, материалноправният въпрос, формулиран в изложението на касатора-ответник, също не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. – няма основание касационното обжалване да се допуска и по този въпрос (също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В изложението си ответното дружеството-жалбоподател свързва формулирания от него процесуалноправен въпрос с оплакванията си в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил доводите във въззивната му жалба за приложението в случая именно на разпоредбите на чл. 183 и чл. 200 от ЗЗД. Съгласно посоченото от жалбоподателя-ответник решение № 222/27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и цитираната в същото, трайно установена практика (включително задължителна такава) на ВКС, отговорът на този процесуалноправен въпрос е положителен, а именно – за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото; въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, и независимо от възможността да препрати по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. От горното е видно, че по този процесуалноправен въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, т.е. – налице е допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне и по двете касационни жалби, подадени от насрещните страни по делото, по следните два процесуалноправни въпроса и на следните основания: 1) на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – по въпроса: допустимо ли е съдебното решение, когато след провеждането на откритото съдебно заседание, в което е завършено разглеждането на делото, но преди постановяването и обявяването на решението ищецът писмено е заявил по делото, че прави частичен отказ от иска си, а с решението си съдът се е произнесъл по първоначално предявения размер на иска; и 2) на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на двамата жалбоподатели следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата от всеки от тях държавна такса в размер от по 141.04 лв. и за представяне по делото на съответния вносен документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение