Определение № 148 от 16.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1638/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с входящи № 14368/24г., 14369/24 и 14411/24г. (с идентично съдържание) на адв. А. Д. Д., процесуален представител на ищцата по делото Мария В. Б., против определение № 1026/23.04.2024г. по ч.гр.д. № 1062/2024г. на Апелативен съд – София с която се иска определяне по справедливост на адвокатско възнаграждение над присъдения от апелативния съд размер от 5 000 лева за първоинстанционното производство, на основание чл.38, ал.2, вр. ал.1, т.2 ЗАдв. Частна касационна жалба на „Уникредит Булбанк“ АД относно осъждането й да заплати разноски в размер общо на 13 000 лева /държавна такса и възнаграждение на особения представител/ е оставена без разглеждане от апелативния съд с влязъл в сила акт. В жалбата на адв. Д. се поддържа, че определението е неправилно по съображения, подробно изложени в нея. Ответникът по жалбата и по делото, „Уникредит Булбанк“ АД, в писмен отговор изразява становище за правилност на атакувания съдебен акт и липса на предпоставките за допускането му до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С определение № 1026/23.04.2024г. по ч. гр. д. № 1062/2024г. на Апелативен съд – София, след като е прието, че ответникът по исковете „Уникредит Булбанк“ АД е дал повод по см. на чл.78, ал.2 ГПК за завеждане на исковото производство във връзка с вземанията по две изпълнителни дела, в негова тежест е възложено и заплащането на адвокатския хонорар по чл.38 ЗАдв, определено в размер на 5 000 лева с оглед заявения по делото по делото материален интерес- цена на иска, вида, естеството и обема на извършените от процесуалния представител правни и фактически действия по защита на правата на ищцата, продължителността на процеса във времето, фактът, че делото не е достигнало до етап разрешаване на спора по същество, както и че с новата практика на СЕС се допуска присъждане на адвокатски хонорар под минималния праг на Наредба № 1/2004г. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, вр. чл.274, ал.3 ГПК с твърдението, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК относно следните правни въпроси: „1/ Задължена ли е въззивната инстанция да потвърди своя собствена преценка на фактите и обстоятелствата по делото, и акт, в който не са изложени никакви конкретни мотиви, противоречи ли на утвърдената съдебна практика досежно задължението на въззивния съд да извърши своя преценка на фактите и обстоятелствата по делото и да направи свои правни изводи по съществото на повдигнатия спор?; 2/ Как следва да се определят и присъждат разноските при обективно и субективно кумулативно съединени искове?; 3/ Може ли въззивният съд, позовавайки се само и единствено на решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС без да изложи конкретни мотиви да откаже да приложи Наредба № 1/2024г. и предвидените в нея адвокатски възнаграждения по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато адвокатската помощ се предоставя по реда на чл.38, ал.1 ЗАдв.; 4/ Какви следва да са критериите, които съдът съблюдава и прилага при определяне на възнаграждението, както и следва ли да изложи подробно мотиви, които налагат неприлагането на предвидените в наредбата минимални възнаграждения? Въззивният съд, противно на соченото в поставените въпроси от касаторката, е изложил мотиви относно критериите, въз основа на които е определен размер на възнаграждението на адвоката, като вкл. е взет предвид обема на извършената работа, с оглед факта на прекратяване на исковото производство в първата инстанция с влязъл в сила акт, като е съобразен и задължителния характер на практиката на СЕС (решение на СЕС от 25.01.2024г., постановено по дело № С-438/22г.) за националния съд, даваща възможност да се присъди възнаграждение под минимумите, определени в наредбата, независимо дали исковете са обективно/ субективно съединени. С оглед на това, поставените въпроси неосъществяват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно за недопускане на касационно обжалване, поради което не следва да бъдат обсъждани сочените допълнителни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК - Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се има предвид, че постановените от Съда на ЕС решения са задължителни за държавите членки по силата на чл.267 ДФЕС и националният съд на съответната държава, в т. ч. за съдилищата на Република България. Водим от горното, Върховният касационен съд