Определение № 603 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 13/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ц. Н. Д., подадена чрез адв. Г.М., срещу определение № 5527 от 04.05.2023г., постановено по ч.гр.дело № 669/2023г. на Софийския градски съд. С обжалваното определение е потвърдено определение № 20068919 от 26.11.2022г. по гр.дело № 33800/2008г. на Софийския районен съд, ГО, 75 състав, с което е прекратено като недопустимо производството по предявения от Ц. Д. против МВР иск с правно основание чл. 124, ал.4, изр.1 ГПК, поради липса на правен интерес. Жалбоподателят иска отмяна на определението и връщане на делото на СРС за продължаване на съдопроизводствените действия. Счита, че същото е неправилно и необосновано, постановено при неправилно приложение на закона. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос, който според частния касатор е от значение за изхода на делото и по който счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС-решение № 20/ 26.01.2010г.по гр.д. №4882/2008г. на І ГО, решение № 131/27.06.2013г. по търг.д.№ 612/2012г. на ІІ ТО, решение № 407/23.12.2011г. по гр.д.№ 1138/ 2010г. на ІV ГО, решение № 138/14.04.2011г. по гр.д.№1067/2011г. на ІІІ ГО: Предмет на иска по чл. 124, ал.4 ГПК може да бъде всеки документ, който съдържа удостоверяване на факти с правно значение за едни спор или предмет на този иск могат да бъдат само официални удостоверяващи документи, които обвързват съда с материална доказателствена сила. Ответната страна по жалбата – Министерство на вътрешните работи не взема становище. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, като съобрази данните по делото и становището на страната, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в преклузивния срок от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното определение, ВКС намира следното: Софийският районен съд е бил сезиран с искова молба, уточнена с молба от 29.02.2016г. от Ц. Д., с която против МВР е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.4 ГПК-за установяване неистинността на изготвена от МВР-ДНСП справка от 24.02.2004г. за осигурителен стаж. Ищецът твърди, че посочените в справката години трудов стаж не отговарят на реално отслужените и се различават от отразените, както в издадения УП, така и в трудовата му книжка. Първоинстанционният съд е приел, че справката от 24.02.2004г. не представлява официален удостоверителен документ, който обвързва съда с материална доказателствена сила, поради което и доколкото ищецът не твърди невярно отразяване на трудовия стаж в официални документи-трудова книжка или удостоверение за трудов стаж, за ищеца не е налице правен интерес от предявяване на иска по чл. 124, ал.4 ГПК. В обжалваното пред ВКС определение въззивната инстанция е посочила, че за предявяване на иска по чл. 124, ал.4 ГПК процесуалният закон изисква правен интерес, който би бил налице само когато възникне правен спор, по повод на който предстои да бъде предявен иск пред съд и изходът му зависи от истинността на документа. Въззивният съд е съобразил, че ищецът обосновава правния си интерес с намерение да се обърне към Върховния административен съд с искане да се прогласи нищожността на заповедта на министъра на вътрешните работи за освобождаването му от служба. Съдът е взел предвид, че според официално издаденото от МВР удостоверение образец „В“ и официалните удостоверителни документи, издадени извън МВР, основанието на което със заповедта на министъра Д. е освободен от служба е придобито право на пенсия по чл.69 КСО, а не процесната справка. Предвид това е направил извод, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на иска по чл. 124, ал.4 ГПК. Според съда дори такъв иск да бъде уважен, Д. не бил могъл да претендира обявяване нищожността на заповедта на министъра, с която е освободен от държавна служба в МВР поради придобито право на пенсия по чл.69 КСО или отмяна на влязлото в сила решение на ВАС, с което тази заповед е потвърдена, защото заповедта не е издадена въз основа на процесната справка, а въз основа на официални документи, установяващи придобитото право на пенсия по чл.69 КСО. В заключение съдът е посочил, че с провеждането на производство по иска с правно основание чл. 124, ал.4 ГПК ищецът не би постигнал целения правен резултат, поради което и не е налице защитим правен интерес от предявения иск. Предвид всичко изложено въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанциянния съд. При тези мотиви на въззивната инстанция, съставът на ВКС намира, че атакуваното определение не следва да се допуска до касационен контрол. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл.280, ал.1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в обжалвания съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос (общо основание за допускане на касационното обжалване) е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е формулиран правен въпрос, който не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като в обжалваното определение въззивният съд е приел, че за ищеца липсва правен интерес от предявяване на иска, тъй като правата му не зависят от оспорения частен, неподписан от него, документ, независимо дали е истински или неистински. Предвид това поставеният правен въпрос, свеждащ се най-общо до допустимостта на иска по чл.124, ал.4 ГПК по отношение на частен документ, няма отношение към разрешението, дадено от въззивния съд. Въпрос относно решаващия извод за липсата на правен интерес от иска с правно основание чл. 124, ал.4 ГПК не е формулиран, а непоставянето на такъв въпрос или въпроси е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на определението на СГС, в какъвто смисъл са дадените указания с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. В допълнение следва да се посочи, че при оспорване на документ целта е да се обори обвързващата му доказателствена сила - формалната доказателствена сила на подписан частен документ или материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. Оспорената справка за осигурителен стаж от 24.02.2004г. няма за цел да удостовери пред неограничен кръг лица извършени от или пред държавен орган действия в кръга на службата му и по установените форма и ред, а има вътрешнослужебно предназначение да сведе определена информация от един отдел на МВР към друг. Предвид това, справката не е официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и не се ползва с обвързваща доказателствена сила, поради което липсва правен интерес да се оспори нейното съдържание. Може да бъде оспорено авторството й, но в случая такъв спор не е повдигнат. Предвид изложените съображения атакуваното определение на СГС не следва да се допуска до касационно обжалване. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО