Определение № 949 от 03.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4340/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на С. М. Ю., чрез адв. Е. Ф., срещу въззивно решение № 1075/19.07.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 1095/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 266795/01.12.2021 г., допълнено с определение № 261004/10.02.2022 г., постановени по гр. д. № 3547/2020 г. на Софийския градски съд, Прокуратурата е осъдена на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на С. М. Ю. сумата 15 000 лв. със законната лихва от 17.04.2017 г. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. д. № 780-ІІ/1998 г. и впоследствие преобразувано в досъдебно производство № ІІ-048/1999 г. по описа на Военно окръжна прокуратура – София. Прокуратурата на РБ обжалва въззивното решение в частта, с която е уважена претенцията на ищеца. Изложени са доводи за неправилност на решението – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си прокуратурата поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – т. 2 от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по сходни случаи – решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г., IV г.о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр.д. № 3619/2016 г., III г.о. и решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г., III г.о. Касаторът С. М. Ю., чрез адв. Е. Ф., обжалва решението в частта, с която претенцията за неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над сумата 15 000 лв. до предявения размер от 120 000 лв. В изложението си жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по въпросите: 1) допустимо ли е с оглед принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност съдът да се произнесе по невъведени от ответника в съдебния процес факти и възражения; 2) може ли въззивният съд служебно да се произнася по правилността на решението, в частност за справедливостта на размера на обезщетението за неимуществени вреди, присъдено от първоинстанционния съд, когато във въззивната жалба само бланкетно се твърди, че то е несправедливо високо; 3) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи във въззивната жалба и доказателствата по делото; 4) кои правила следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск по чл. 2б ЗОДОВ, причинени от нарушаване на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС – дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ в аспекта на правото на решаване и приключване на делото в разумен срок; 5) кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС и какво е значението за размера на обезщетението; 6) спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществени вреди от нарушаване на това право. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да уважи предявения иск до размера от 15 000 лв., въззивният съд е приел, че в периода 1985 г. – 1989 г. срещу ищеца били извършени репресивни действия от страна на държавните органи по повод провеждана от българската държава политика за промяна на имената на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Ищецът бил задържан в [населено място] и въдворен в затвора в Б., без присъда, а през 1989 г. изселен в Република Турция, като принудително са сменени рождените му имена, както и имената на членовете на семейството му, с български имена. На 31.01.1991 г., с постановление на прокурор при Прокуратурата на въоръжените сили било образувано сл. д. № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г., а след това преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на Военно окръжна прокуратура – София, по което повдигнатите обвинения били за репресивните действия на длъжностни лица в рамките на т. нар. „възродителен процес“. На 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите, но образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно през 1994 г. и през 1998 г. - поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, като делото е връщано на прокуратурата за отстраняването им. Впоследствие наказателното производство е прекратено с постановление от 31.05.2022 г. поради настъпила смърт и на последния обвиняем по това производство – Г. И. А., но по делото липсват данни то да не е обжалвано и да е влязло в сила, като през периода на висящността му било многократно спирано, били изготвяни множество съдебни поръчки. В хода на наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници; от тях са разпитани общо 312 души, сред които и ищецът. През годините заедно с още пострадали лица ищецът изрично е поискал от главния прокурор на Република България, от Военно окръжна прокуратура и от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП. При така приетите факти, съдът квалифицирал спорното право по чл. 2б ал. 1 ЗОДОВ – обезщетение за вреди, причинени на ищеца от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС; определил ищеца като активно легитимиран с оглед качеството му на „жертва“ ( по смисъла на чл. 34 ЕКЗПЧОС и автономното му тълкуване от ЕСПЧ) на деянията, предмет на сл. д. № 1/1991 г.; дефинирал продължителността на наказателното производство от повече от 30 години като неразумна, изхождайки от стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ и от примерно изброените в чл. 2б ЗОДОВ, като изтъкнал, че ищецът по никакъв начин не е допринесъл с поведението си за забавяне на производството, и приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди. За да определи размера на следващото се на ищеца обезщетение, въззивният съд е отчел характера на вредите – обичайните такива, както и следните установени по делото обстоятелства – неполагане от страна на ответника на необходимите усилия за приключване на производството в разумен срок; значителното надхвърляне на законоустановените срокове; изтеклата в хода на производството абсолютна давност; осуетената процесуална възможност за ищеца да встъпи като граждански ищец в производството; упражнената репресия спрямо ищеца и обусловения от нея висок залог за него от забавеното дело; наличието на специален механизъм за обезщетяване на лицата, пострадали от „възродителния процес“ в Закона за гражданска и политическа реабилитация на репресираните лица от 1991 г. Съдът е посочил също, че ищецът не е бил ангажиран в производството повече от нужното и че няма данни за негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на делото. При това намерил, че обезщетение от 15 000 лева е адекватно на търпените вреди. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. По поставените и от двамата жалбоподатели въпроси свързани с преценката, която съдът следва да извърши при определяне справедливо обезщетение за неимуществени вреди от бавно правосъдие, в практиката се приема, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи (безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица няма да бъдат наказани и че вредите му няма да бъдат обезщетени), но не и вредите от престъплението (страх, тревожност, засягане на честта и достойнството му и др., които е изпитвал след преживяното). Съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения“, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. В случая съдът е взел предвид факта, че продължителността на наказателното производство значително надхвърля законоустановените в НПК срокове, а фактическата сложност на следственото дело, не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство за установяване на фактите, поради което е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Спазването на гаранцията за разглеждане на делата в разумен срок е с цел съхраняване на доверието на обществеността в правораздавателната система и възмездяване чувството за справедливост на страните в процеса, респ. както на лицата по отношение на които е инициирано наказателно преследване, така и по отношение на пострадалите. Разумността на времетраенето на производството трябва да бъде преценена в светлината на особените обстоятелства по делото, съобразно критериите, установени в практиката на съда, и по-специално – сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните държавни органи. В константната практика на ВКС се приема, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При иск по чл. 2б ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Ищецът по такъв иск дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство, като поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което производството е продължило извън рамките на разумния срок. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт, в какъвто смисъл се е произнесъл и въззивният съд в обжалваното решение. Съгласно установената съдебна практика, изводът дали е спазен разумният срок се прави след като се установи продължителността на релевантния изследван период и след това се оценява дали този период е разумен. Разумността на срока се преценя с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При формиране на преценката си съдът взема предвид сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. Неимуществените вреди по чл. 2б ЗОДОВ имат своя специфика, обусловена от самостоятелното право, регламентирано в нормата, което възниква при нарушаване на законовото изискване за приключване на делото в разумен срок. С разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ държавата създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. С нея се предвиди като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, като критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона и са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В случая, въззивният съд не е посочвал, че установените в практиката на ЕСПЧ стандарти при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди при предявен за обезщетяване на вреди от забавено разглеждане на дело не го обвързват. Напротив, изрично в мотивите на въззивното решение е отбелязано, че съдът съобразява стандартите, които ЕСПЧ е установил за правно значими. Посочено е също, че се отчитат като релевантни за определяне размера на обезщетението тези факти и обстоятелства, които са приети в практиката на ЕСПЧ. Затова и по конкретно поставените от касатора – ищец въпроси № 4-6 не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по първите три въпроса от изложението на жалбоподателя С. Ю. въпроси, тъй като въззивният съд е съобразил константната практика на ВКС, касаеща процесуалните му задължения по чл. 12 ГПК, чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В т.19 на ТР № 1/2001 г. ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК (вж. - решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г.о. и цитираните в него съдебни актове; решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г.о. и др.) се приема безпротиворечиво, че въззивният съд като инстанция по съществото на спора следва да изложи собствени решаващи мотиви. В този смисъл, мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касаещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност, тъй като въззивният съд е втора по ред инстанция по съществото на спора и е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата и формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като ги изрази писмено в мотивите към решението си. В случая въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - обсъдил е изложените във въззивната жалба оплаквания, касаещи прилагането на материалния закон, респ. правилността на атакуваното решение, изготвил е собствени мотиви, като при постановяването на решението е извършил анализ на всички събрани по делото доказателства. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие със създадената задължителна съдебна практика, за която касаторът С. Ю. не е изложил аргументация за необходимост от промяна или осъвременяване на тълкуването й, изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол (вж. - т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК). Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че по доводите и на двамата жалбоподатели не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол. С оглед на това разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са направени. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение